Ребека Рос
Бунтът на кралицата (31)

Двайсет и девет
Думите от дрямката дълбока пробудете

Срещнах се с Аленах пред вратите на залата преди закуска.

Той ме чакаше с кожени ръкавици на ръцете, с обточено с кожички наметало, завързано на възел на яката му. Аз носех меванска рокля, която той ми беше осигурил — червена вълнена рокля, която обгръщаше удобно тялото, дреха за експедиции и езда, с бели, диплещи се ръкави — в допълнение с топла наметка и кожени ботуши, толкова нови, че още скърцаха.

Повдигнах вежди, когато го видях. Наистина ли искаше да му дам отговора си пред залата?

— Искам да те заведа някъде — каза той, преди да успея да изрека нещо. — Можем да закусим след това.

Кимнах и го оставих да ме изведе във вътрешния двор, бях разтревожена, докато се питах защо искаше да ме откъсне от безопасността на замъка. Два коня бяха оседлани и ни чакаха. Аленах възседна кафявия си жребец, докато аз взех дорестата кобила и го последвах, яздейки в лек галоп по един планински връх, който се намираше източно от земите му. Мъглата бавно догаряше, минута по минута, докато се изкачвахме по-нависоко; въздухът ставаше сладък и остър.

Студът вече се беше просмукал в костите ми, когато той спря. Кобилата ми застана до жребеца му и загледах как мъглата се отдръпваше, подухната от вятъра, оставяйки двама ни на голямо възвишение. Ако си бях мислила, че гледката от парапета на замъка беше зашеметяваща, тази ме накара да променя мнението си.

Земите на Аленах се простираха надолу пред нас; могили, потоци и гори, зелени, сини и червеникавокафяви, идилични поляни, смесени с буйни ливади. Очите ми попиваха гледката на тази омагьосваща земя. Тази глинеста почва беше в кръвта ми и аз я почувствах, теглеше и дърпаше сърцето ми.

Трябваше да затворя очи.

— Това е домът ти, Бриена — каза той с пресипнал глас. Той също не беше спал предишната нощ. — Мога да ти дам всичко, което поискаш.

Земя. Семейство. Корона.

Очите ми се отвориха отново. Виждах Дамхан долу; размазано петно от тъмни камъни с дима, издигащ се от комините му.

— А синовете ви? — попитах, като най-сетне откъснах поглед от красотата, за да се обърна към него.

— Синовете ми ще получат своя дял от наследството. — Конят се размърда под него като риеше земята. Аленах ме погледна; вятърът си играеше със свободно пуснатата му тъмна коса. — Чаках те дълго, Бриена.

Погледнах назад към ширналата се земя, вероятно отговорът, който търсех, лежеше скрит в потоците и сенките й. Бях взела решение, бях определила посоката си. Бях отишла при Картие призори, за да му съобщя избора си, да съставя окончателен план с него. Въпреки това бях удивена от усещането как съмнението все още дълбаеше кратер в сърцето ми.

Но спрях очи върху него, лордът, който беше мой баща, и казах:

— Избирам вас, татко. Избирам дома Аленах. Поставете ме на трона.

Аленах се усмихна; бавна топла усмивка, която го правеше да изглежда десет години по-млад. Беше развълнуван, очите му ме възхваляваха, сякаш нямах недостатъци, вече бях негова кралица, а не отдавна изгубената му дъщеря.

— Доволен съм, Бриена. Да се върнем в замъка. Искам да ти покажа Канона. — Вече обръщаше коня си, когато го възпрях с гласа си.

— Навярно, татко, можем да погледнем Канона след вечеря?

Той се поколеба и ми хвърли поглед през рамо:

— Тази вечер ли?

— Да — казах и насила извих ъгълчетата на устата си в усмивка. — Валенианците са тук, помните ли? Мога да почакам до довечера.

Той обмисли думите ми. Молех се да захапе стръвта.

— Много добре — съгласи се най-накрая, после наклони глава, подканвайки ме да го последвам обратно.

Бях потисната и схваната, когато влязохме с тропот във вътрешния двор. Слязох от кобилата толкова грациозно, колкото ми позволяваха схванатите ми крака и хванах ръката на Аленах, позволявайки му да ме отведе в залата.

Закуската още беше в разгара си, когато влязохме; топлината бе като тръпчив балсам за премръзналите ми ръце. Забелязах, че Райън не се виждаше наоколо и столът му беше празен. А Аленах ме поведе към него и ми отреди мястото от дясната си страна.

— Добро утро, сестро — поздрави Шон; в погледа му внезапно се появи предпазливост, сякаш не можеше да повярва, че това се случваше.

— Добро утро, братко — отвърнах точно когато баща ни седна на стола между нас.

Насилих се да преглътна три хапки овесена каша, преди да открия Картие в оредяващото множество. Гледаше към мен с полузатворени очи, сякаш бе отегчен, но напрегнато чакаше.

Едва доловимо докоснах яката си.

Той отвърна на движението; въздухът проблесна между нас, сякаш нишка от магия бе изпъната от мен към него.

Нямаше връщане назад.

Изчаках, докато вечерята приключи и залата се изпълни с истории, ейл и музика. Насилих се да ям, докато стомахът ми се усукваше на възел. Едва тогава погледнах към Аленах, който седеше от лявата ми страна, и казах:

— Навярно можете да ми го покажете сега, татко?

В чинията му още имаше храна, халбата му преливаше от ейл. Но бързо научих, че един баща обичаше да угажда на дъщеря си. Аленах се изправи моментално и аз пъхнах ръка в неговата като хвърлих поглед през рамо, точно преди да изчезнем от залата.

Картие проследи нашето оттегляне. Щеше да изчака десет минути след нас, а после щеше да се измъкне.

Броях наум собствените си стъпки, докато Аленах ме водеше обратно към личните си покои; порядъкът на числата беше странно успокояващ, докато ботушите ми потъваха в килима.

Това беше частта от плана, която беше изцяло непредсказуема — действителното местонахождение на Канона. Аленах беше казал, че беше скрит някъде в замъка и затова с Картие бяхме решили да поемем риска. Бях предположила, че вероятно беше в крилото, където се намираха покоите на лорда; самата стая, която някога бе принадлежала на Тристан Аленах.

Бях предположила правилно.

Последвах Аленах през гостната му, през личната му трапезария, в спалнята му. Имаше внушително легло, покрито със завивки и кожи, и голямо каменно огнище, в което изстиваше пепел. Три прозореца от рисувано стъкло обточваха едната стена; свещи осветяваха тъмното стъкло.

— Кажете ми, татко — запитах, чаках търпеливо, когато изчезна в съседната стая. — Откъде узнахте за Канона?

Той се показа отново; държеше дълго, тънко парче желязо с издялана дръжка. За миг сърцето ми се удари в гръдната кост, когато си помислих, че се канеше да го използва като оръжие. Но той се усмихна и каза:

— Това е тайна, която се е предавала от баща на сина наследник, още откакто Канонът бил скрит тук.

— В такъв случай Райън знае ли?

— Той знае. Шон — не.

Наблюдавах как използваше железния клин, за да измъкне един от камъните на огнището. Беше дълга плоча, изцапана с нетна от трупали се в продължение на години сажди и от пъновете, които я бяха ожулили, и докато се трудеше да я повдигне, се сетих за Тристан. Почти можех да видя как моят предтеча извършва същите движения като Аленах, само че Тристан бе полагал усилия да скрие, вместо да освобождава нещо скрито.

— Бриена.

Пристъпих напред, когато изрече името ми; звукът на гласа му разкъса невидимите окови около глезените ми. Държеше каменната плоча повдигната и ме чакаше да се приближа и да видя какво лежеше отдолу, чакаше ме да предявя правата си над него.

Тихо се приближих до Аленах и надникнах надолу към вдлъбнатината в пода.

Веднъж Картие ми я беше описал. Каза, че Лиадан използвала магията си, за да издълбае думите в камъка. Гледката направо ме остави без дъх, накара Камъка на здрача да припламне непоносимо горещо в медальона си, все още скрит в корсажа на роклята ми. Пробуждането на камъка ме принуди да коленича и с треперещи ръце посегнах към каменната плочка.

Думите на Лиадан проблясваха, сякаш в цепнатините беше посипан звезден прах. Плочката беше измамно лека; правоъгълник от бял камък с размера на корицата на голяма книга. Избърсах пръстта и праха; думите реагираха на докосването ми и светнаха отвътре. Знаех, че това бе разбуждащата се магия; Канонът реагираше на близостта на Камъка на здрача. По тила си усетих боцкащи капчици пот, когато осъзнах, че Аленах видя неземната светлина, идваща от вътрешността на Канона, сякаш жилките на плочката бяха изпълнени с хранително вещество.

Изправих се и се отдалечих на няколко стъпки с гръб към него, обгърнах плочката с ръце, както се гушка дете и безмълвно наредих на Канона да погълне примамливия си блясък, защото щеше да ме издаде.

И сякаш Канонът ме чу, светлината отвътре угасна като въглен и Камъкът на здрача изстина. Можех само да си представя какво ли щеше да бъде това преживяване, ако имах дори капка от кръвта на Кавана.

— Прочети ми го, дъще — каза Аленах, докато спускаше плочата на огнището обратно на мястото й.

Прочистих гърло и с усилие на волята призовах гласа си да не трепне.

Думите на Лиадан се изляха от езика ми, ефирни като облак, сладки като мед, остри като меч:

Аз, Лиадан Кавана, първа кралица на Мевана

постановявам с настоящото този трон и тази корона

да бъдат наследявани от дъщерите на тази земя.

Независимо дали са от рода Кавана или

произлизат от някой от другите тринайсет Дома,

на този Трон никога да не седне крал,

освен ако кралицата и народът не изберат да бъде така.

Всяка благородна дъщеря има право на

короната, която оставям, понеже именно чрез

дъщерите си живеем, процъфтяваме

и оцеляваме.

Изсечено на първия ден от юни 1268 г.

Стаята притихна, докато гласът ми се носеше към сенките; думите увиснаха като скъпоценни камъни във въздуха между Аленах и мен. Някога бях вярвала, че само дъщеря от рода Кавана имаше право над трона. Сега осъзнах, че Лиадан беше направила короната достъпна за всяка благородна дъщеря на четиринайсетте Дома.

Аленах беше прав; наистина имах законно право.

После той пристъпи напред, ръцете му отново обгърнаха лицето ми; ламтежът за властта и за трона проблясваше в очите му, когато се вгледа настойчиво в мен и съзря сянката на майка ми.

— Така се въздига домът Аленах — прошепна той.

— Така се въздига той, татко.

Той ме целуна по челото, обвързвайки ме окончателно с плановете си за сбъдване на предопределеното. Оставих го да ме изведе до салона и седнах в стола пред запаленото огнище, а той ми наля бокал вино, за да го отпразнуваме. Държах Канона в скута си; оставих го да почива на бедрата ми като все още милвах с пръсти изсечените думи.

Тогава най-сетне се разнесе настойчиво блъскане по вратата.

Аленах се намръщи и остави бутилката с проблясващо раздразнение по лицето.

— Какво има? — провикна се с раздразнен тон.

— Милорд, нивите горят! — отвърна един глас, приглушен от дървената врата.

Видях смутеното изражение на Аленах се преобрази в шок, той прекоси с големи крачки стаята и отвори рязко вратата. Там стоеше един от неговите танове с лице, покрито с дим и пот.

— Какво искате да кажете с това, че нивите горят? — повтори лордът.

— Цялата ечемична нива е обхваната от пожар — изрече задъхано танът. — Не можем да го овладеем.

— Свикайте всички мъже — нареди Аленах. — Отивам право там.

Припряно се изправих на крака и оставих Канона на стола. Аленах крачеше обратно през стаята към една врата встрани от салона му, която се сливаше със стената, затова не я бях забелязала преди. Повлякох се след него като кършех ръце.

— Татко, какво мога да направя? — попитах, осъзнавайки, че беше влязъл в личния си арсенал. Мечове, щитове, боздугани, копия, лъкове, колчани, пълни със стрели, и брадви проблясваха от местата си по стената, щом ги докоснеше светлината на огъня.

Аленах затъкна в колана на хълбока си дълъг меч в ножница, а после се отправи обратно в салона, почти забравяйки за мен. Тогава ме забеляза отново:

— Искам да останеш тук — каза. — Не излизай от покоите ми.

— Но, татко, аз…

— Не излизай от покоите ми, Бриена — повтори той с груб глас. — Ще се върна веднага щом е безопасно. — Гледах как излезе, слушах как затвори вратата. Нещата се развиваха, точно както се бях надявала. Докато не чух да се завърта ключ, бях затворена в покоите на Аленах.

Не — заблъска сърцето ми, когато се втурнах да отворя вратата; единственият път навън. Железните дръжки бяха здрави, запоени към прага, държаха ме в плен в покоите на баща ми. Въпреки това задърпах, борех се с вратата. Тя не поддаваше.

Трябваше да изляза. Разполагах само с няколко скъпоценни мига да го направя.

В ума ми набъбна паника, като си спомних стъпките, които бях планирала. Зарязах безнадеждната врата и забързах към спалнята на Аленах право към гардероба му. Затършувах из нещата му, дрехите му — подредени по цветове и ароматизирани с пръчици карамфил и борови иглички, и открих кожена торба със закопчалка и връзка за пристягане отгоре. Върнах се забързано в салона и пъхнах Канона в торбата, нахлузих презрамките на раменете си и я закопчах здраво на гърба си.

После отидох в хранилището му за оръжия. Избрах тънка сабя с необичайна ръкохватка — върху ефеса имаше сфера от кехлибар, а в кехлибара имаше паяк „черна вдовица“, застинал във времето. Ухапването на вдовицата. Тази сабя ще ми подхожда — помислих си и я втъкнах в колана на кръста си. Грабнах най-близката брадва и се върнах при заключената врата, замахнах и забих острието в дървото около железните дръжки. След броени минути разбрах, че беше безполезно. Пресушаваше силите ми, ударите ми отчупиха едва няколко тресчици от вратата.

Щеше да се наложи да изляза през прозореца.

Върнах се в спалнята на Аленах. През цветовете виждах пожара, който гореше в далечната нива; стъклото го преобразяваше в зловеща зелена светлина. Вдигнах брадвата си, поех си дълбок дъх и замахнах.

Прозорецът експлодира около мен, късчетата стъкло се посипаха по раменете ми и по пода като хрущящи цветни зъби. Студен нощен въздух нахлу вътре с вой и донесе дима от пожара, който Картие бе подпалил, донесе виковете на тановете и васалите на Аленах, които се опитваха да го потушат. Яростно се заех да разчистя всички късчета стъкло от перваза, а после се надвесих напред да видя на каква височина бях от земята.

Това беше вторият етаж на замъка и въпреки това при едно такова падане щях да си счупя краката.

Трябваше да се върна в укрепената стая, за да отмъкна едно намотано въже. Преструвах се, че знаех какво правех, докато завързвах на възел единия край на въжето към колоната на леглото на Аленах, която за щастие беше здраво закрепена за пода. Преструвах се, че бях спокойна, докато се премествах на перваза на прозореца; светът под мен представляваше вихър от тъмнина, от горчиво-сладки решения, от нарушени клетви, от коварни дъщери.

Не можех да се колебая. Разполагах само с броени мигове.

И затова започнах да се спускам по стената на замъка; въжето жулеше ръцете ми, Камъкът на здрача жужеше в роклята ми, Канонът на кралицата бе като щит на гърба ми, косата ми — пусната и буйно развяваща се на пушливия вятър. Хлабавият възел се беше развързал от колоната на леглото на Аленах, защото внезапно падах, мятах се през тъмнина. Ударих се в земята с рязка болка в глезените, но се бях приземила на крака.

Затичах се.

Огънят бушуваше из нивата, благословено улесняваше бягството ми и даваше сигнал на хората на Журден да се надигнат, да се надигнат и да се бият, аз се стрелнах през сенките към пивоварната, която стоеше тихо в ранните часове на нощта. Почти бях стигнала, тревата се полюшваше и шумолеше около роклята ми, когато чух силния тропот от копитата на кон.

Помислих си, че беше Картие. Спрях, за да се обърна в посоката на звука със сърце, застинало в гърлото ми, само за да видя как Райън препускаше бясно към мен с лице, пламтящо от гняв на звездната светлина. В ръката му се виждаше „утринна звезда“ — дебела дървена тояга, обкована с шипове.

Едва съумях да си поема дъх, а какво оставаше да избегна смъртоносното замахване. Единственият щит, с който разполагах, бе на гърба ми; плочката от магически камък, и го насочих към него, почувствах как „утринната му звезда“ се стовари върху Канона.

Силата на удара разтърси костите ми и паднах по лице в тревата с мисълта, че той току-що беше унищожил плочката. Вцепенена посегнах назад и напипах солидно парче камък в торбата. Все още беше цяло — беше ми спасило живота — и аз се изправих пълзешком на крака, усещах вкус на кръв по езика си.

При сблъсъка на „утринната звезда“ и Канона оръжието му се беше разцепило наполовина, както мълнията разполовява дърво. А силата на сблъсъка го беше изхвърлила от седлото; това ме накара да си помисля, че дори след цялото това време думите на Лиадан все още закриляха нейните мевански дъщери.

Опитвах се да реша дали да побягна с дъх, все още хриплив от падането, или да се изправя лице в лице с него. Моят полубрат лежеше във високата трева; изправи се със залитане на крака. Зърна ме, долови колебанието ми и взе една отломка от разцепеното си оръжие.

Имах броени мигове да намеря сабята, прибрана на хълбока ми, въздухът заискри предупредително, защото той се готвеше за смъртоносен удар, а нямах време да се защитя.

Той се извиси застрашително над мен, препречвайки луната и вдигна останките от разцепеното си оръжие.

Ударът му така и не дойде. Гледах с широко разтворени очи как се олюля и бе съборен от скачащ звяр — куче, което приличаше на вълк. Препънах се назад стресната, когато Неси разкъса ръката му. Той нададе сподавен писък, преди тя да се хвърли към гърлото му. Кучето беше бързо; Райън притихна с очи, отворени към нощта, с кръв, изтичаща в тревата. Неси дойде да ме подуши като скимтеше в гънките на полата ми.

— Спокойно, момиче — прошепнах, треперейки. Пръстите ми погалиха главата й в знак на благодарност, че ме спаси.

Той ми беше полубрат и въпреки това не изпитвах угризения, че беше убит от хрътката на баща си.

Обърнах му гръб и изминах забързано останалия път до пивоварната с Неси, подтичваща до мен.

Картие ме чакаше до задната врата на постройката; сенките на тежките стрехи почти го скриваха от погледа ми. Когато ме видя, излезе напред с два оседлани коня; лунната светлина беше като разсипано мляко около нас.

Пристъпих в прегръдката му; ръцете му ме обгърнаха, дланите му докоснаха гърба ми, за да напипат Канона, който носех. Искаше ми се да целуна усмивката, която се появи на устните му, когато погледна надолу към мен, но нощта настояваше да побързаме. След това видях, че не бяхме сами.

От сенките изникна Мерей, следвана от кон; звездната светлина обточваше лицето й, когато ми се усмихна.

— Мер? — прошепнах и се измъкнах от обятията на Картие, за да отида при нея. — Какво правиш?

— Ти как мислиш? — подкачи ме тя. — Идвам с теб.

Хвърлих поглед към Картие, после обратно към Мерей, едва сега осъзнах, че е била замесена от самото начало, че беше част от плановете ни.

— Как…?

— Когато доброволно предложих да дойда в Дамхан — обясни тихо Картие, — се свързах с Мерей. Попитах я дали би могла да убеди Патрис да свири в голямата зала на Дамхан. Честно казано не мислех, че ще успее да убеди покровителя си… и затова не го споменах на Журден, в случай че идеята ми не се осъществи.

— Но защо? — настоях.

— Защото знаех, че Амадин Журден ще има нужда от помощ по време на мисията си — отвърна Картие с усмивка. — И през ум не ни минаваше, че си ти, Бриена.

И колко прав се беше оказал. Без Мерей никога нямаше да успея да открия камъка.

Хванах ръцете на двамата:

— Към Мистуд?

— Мистуд — прошепнаха те в един глас.

Предстоеше ни шестчасова езда през най-тъмната част от нощта. Преди да стигнем до Мистуд, трябваше да се отбием на още едно място.

— Чие е кучето? — попита Картие, най-сетне забелязал едрата хрътка с жилава козина, която чакаше до петите ми.

— Моя е — отвърнах, докато се качвах на коня си. — И идва с нас.

 

 

Пет часа по-късно открих защитената къща на ъгъла на една тъмна улица, точно под един от дъбовете, които растяха в изобилие из Лионес. Картие и Мерей ме последваха; ботушите им почти не вдигаха шум по калдъръма, докато се движехме в сенките чак до входната врата на печатаря.

Бяхме оставили конете си скрити извън града, пазени от Неси, която се беше придържала към нашето темпо. Така се придвижвахме тихо, за да не ни открият нощните патрули на Ланън, които налагаха строг вечерен час. Почувствах тревога да лази по гърба ми, дори когато повдигнах кокалчетата на пръстите си, за да почукам тихо на вратата.

Тримата зачакахме; дъхът излизаше от устните ни като тънки струйки дим в студената нощ.

По положението на луната и дълбокия мраз във въздуха предположих, че беше около три сутринта. Отново се осмелих да потропам с кокалчета по вратата на печатаря като се молех да чуе и да отвори.

— Бриена — прошепна Картие. Знаех какво ми казва; трябваше да побързаме. Трябваше да стигнем до Мистуд преди зазоряване.

Въздъхнах, готова да се обърна, когато входната врата се отключи, изскърца и съвсем леко се отвори. С разширени от надежда очи погледнах към мъжа, който ни беше отворил; една-единствена свещ осветяваше намръщеното му изражение.

— Евън Бърн? — промърморих.

Изражението му стана още по-сърдито:

— Да? Коя сте вие?

— Аз съм дъщеря на Давин Маккуин. Ще ни пуснете ли да влезем?

Сега той ококори очи; погледът му ме преценяваше, както и Картие и Мерей. Но след това предпазливо отвори вратата и ни пусна да влезем в дома му.

Съпругата му стоеше няколко крачки назад, стиснала вълнен шал около раменете си; ужасът й беше очевиден. От двете й страни стояха двама синове; единият очевидно криеше къса сабя зад гърба си.

— Съжалявам, че идвам по това време — извиних се припряно. — Но Лиъм о’Брайън ви отбеляза като защитена къща за нашата мисия и имам молба към вас.

Евън Бърн застана лице в лице с мен с все още широко отворени и изплашени очи.

— Казахте, че сте… дъщеря на Маккуин?

— Да. Баща ми се върна в Мевана. Призори трите победени Дома ще въстанат и ще завземат обратно трона.

— Как? — избълва един от синовете.

Хвърлих поглед към него, преди да се обърна отново към Евън и изхлузих торбата от гърба си.

— Вие сте печатар?

Евън кимна рязко; свещта трепереше в ръцете му, докато ме гледаше как измъквах Канона на кралицата от торбата.

Почти не дишаше, когато се приближи, за да освети изсечените думи със свещта си. Съпругата му ахна; синовете им пристъпиха напред с хипнотизирани погледи. Събраха се около мен, четейки думите, които Лиадан бе издълбала толкова отдавна. С всеки изминал миг чувствах надеждата, почудата и куражът да си проправят път в сърцата им.

— Къде открихте това? — прошепна съпругата на Евън; очите й се наляха със сълзи, когато ме погледна.

— Това е дълга история — отвърнах с лека усмивка. Един ден — помислих си — ще запиша точно как се случи това. — Можете ли да отпечатате този Канон на хартия? Искам до зазоряване да бъде залепен по всяка врата на този град, на всеки ъгъл.

Евън стана неподвижен, но срещна погледа ми. Отново видях как годините на страх, потисничество и отчуждение се стапяха в него. Това беше един от най-обичните танове на Журден, човекът, който преди десетилетия беше видял господаря си победен, мислейки, че никога нямаше да се надигне отново.

— Да — прошепна той, но в гласа му имаше железни нотки. Моментално започна да издава заповеди; на синовете си — да провесят одеяла върху прозорците със затворени капаци, за да не може светлината от свещите да се процеди навън, на съпругата си — да подготви пресата.

Картие, Мерей и аз го последвахме в работната стая, където пресата лежеше като спящ звяр. Оставих Канона върху една дълга маса и загледах как Евън и съпругата му започнаха да подреждат печатните форми, преписвайки канона на Лиадан дума по дума. Въздухът беше наситен с аромата на хартия и на мастило, докато той напояваше с него металните думи и поставяше квадратно парче пергамент.

Той задвижи пресата и гледах Канонът на кралицата да се появява, нанесен с мастило върху хартия, отново и отново, толкова бързо, колкото можеше да действа Евън Бърн. Не след дълго се появи цяла прекрасна купчина и един от синовете я вдигна благоговейно.

— Ще ги разлепим навсякъде — прошепна ми той. — Но кажете ми… къде ще започне бунтът?

С ъгълчето на окото си видях как майка му вдига поглед от мястото си при валяка за мастило с устни, стиснати в тънка линия. Знаех какво си мислеше, знаех, че се тревожеше, защото синовете й щяха да се бият.

Картие ме изпревари като застана плътно зад мен.

— Потегляме от Мистуд призори. — Ръката му се отпусна на рамото ми и почувствах настойчивостта в докосването му; трябваше да потегляме. Веднага.

Евън дойде при нас, тътрейки крака и внимателно ми подаде Канона. Прибрах плочката обратно в торбата, завързана на раменете ми. Отведе ни до входната врата, но точно преди да тръгнем, улови ръцете ми.

— Кажи на баща си, че Евън Бърн е на негова страна. В светлина или мрак все ще го подкрепям.

Усмихнах се и стиснах ръцете на печатаря:

— Благодаря ви!

Той отвори вратата съвсем леко.

Измъкнах се навън на улицата с Картие и Мерей от двете ми страни; сърцата ни блъскаха в гърдите, докато отново бягахме в сенките, промъквахме се покрай патрулите, които сновяха наоколо в тъмните си брони и зелени плащове. Помолих се синовете на Бърн да внимават, нощта да ги закриля, докато те също тичаха по улиците с наръч преписи на Канона.

Вече се чувствах объркана и изтощена, когато се върнахме при конете си. Изгряването на зората наближаваше; чувствах полъха й във въздуха, в скърцането на скрежа по земята, докато скопеният ми кон следваше този на Картие нагоре по пътя, който щеше да ни преведе безпрепятствено покрай стените на Лионес, дълбоко навътре към сърцето на Мистуд, с Неси по петите ни.

Гората чакаше, открояваща се на лунната светлина, заслонена от плътна пелена от мъгла. Картие забави коня си, когато приближихме; животните нагазиха в родения от земята облак, сякаш беше пенлива вода. Навлязохме дълбоко навътре сред дърветата, преди най-сетне да видим светлината на факлите, преди да ни поздравят мъже, които не бях виждала преди.

— Това е лорд Морган — промърмори един глас и аз настръхнах при подозрението, че току-що бяха свалили лъковете си с насочени към нас стрели. — Добре дошли, милорд.

Слязох от коня заедно с Картие; гърбът ми беше схванат, краката — напрегнати като струни на арфа. Един мъж пое юздите, докато двете с Мерей се отправихме навътре в гората, Неси вървеше плътно до мен. Провирахме се покрай палатки и групички хора, които се бяха присъединили към бунта, напълно непознати, които носеха брон цветовете на победените Домове.

Синьо за Морган. Кървавочервено за Кавана. Бледолилаво за Маккуин.

Не вярвах на очите си, докато продължавах да търся кралицата и приемния си баща, провирайки се през дърветата като игла, промушваща плат, покрай камари от мечове, щитове и колчани, натъпкани до пръсване със стрели.

Журден се беше оказал прав; бяхме подготвени за война. Ако Ланън не отстъпеше, не абдикираше от трона си в полза на Изолт, можехме да се сблъскаме с меч и щит.

Бяхме тук и щяхме да се бием, докато и последният от нас паднеше. И макар да ми бяха казали това, открих, че не бях подготвена за истинска война.

Всичко това ми се струваше като сън — помислих си; изтощението се събираше в мускулите ми, в замъгленото ми зрение. Тогава чух гласа му и той рязко отпрати всяка прозявка, всякакво желание за сън.

— Още я няма — каза Журден. — Смяташе да язди с Морган от Дамхан.

Гласът му ме придърпваше, притегляше ме по-близо до него, докато газех през влажната мъгла.

— Ще дойде ли? — попита Изолт. Но можех да чуя думите, които не изрече, скрити в долината на гласа й. Дали ще избере нас, или ще се присъедини към Аленах?

Най-сетне ги видях, застанали в едно сечище. Журден, Люк, Изолт, Хектор Лорент. Броните им блестяха като люспите на риба в светлината на факлите, докато стояха уморено в кръг. Главите им бяха сведени, мечовете — прибрани в ножници на хълбоците, а сенките се хранеха от съмнението им, от тъмнината, издигаща се по-високо, докато обмисляха какво да правят.

— Казахме на хората си, че Камъкът на здрача ще бъде тук — изрече тихо Хектор. — Всички те вярват, че когато потеглим да сразим Ланън, камъкът ще бъде в наше владение. Да продължаваме ли да вярваме в това, дори ако тя не дойде?

— Татко — каза Изолт като докосна ръката му. — Да, за нас камъкът е живот. Той е това, което ни прави Кавана. Но не той ни прави меванци. — Тя направи пауза и загледах как всички мъже, един по един, вдигнаха очи да я погледнат, тяхната кралица. — Няма да потегля, носейки камъка призори.

— Изолда… — изрече предупредително баща й с явно недоволство.

— Ако Ланън не абдикира с мир — продължи тя, — ще се бием, ще воюваме и ще си върнем трона със стомана и щит. Не смятам да пробудя магията само за да я оставя да се поквари в битка. Магията спи от повече от сто години. Трябва да се науча как да си служа с нея в мир.

— Но всички тези хора, които се сплотиха зад нас — меко възрази Хектор. — Те сториха това заради камъка.

— Не — контрира Люк. — Направиха го заради Изолда. Защото се върнахме.

Затаих дъх в очакване на това, което щеше да каже Журден, какво мислеше.

Но той така и не проговори.

И затова аз пристъпих напред, разкъсвайки мъглата, докато изричах:

— Тук съм.