Ребека Рос
Бунтът на кралицата (19)

Седемнайсет
Урок по използване на меч

Как човек поздравяваше меванска кралица?

Не знаех и затова прибягнах до валенианското си възпитание и направих реверанс, с бясно блъскащо в гърдите ми сърце.

— Чувала съм толкова много прекрасни неща за теб, Амадин — каза Изолт и протегна ръце към моите, докато се изправях.

Пръстите ни се преплетоха, и моите, и нейните бледи и студени, адепт и кралица. За миг си представих, че беше моя сестра, защото ето че стояхме сред пълна стая с мъже, дъщери на Мевана, които бяхме отгледани във Вадения.

В онзи миг се заклех, че щях да сторя всичко по силите ми, за да се погрижех да си върнеше трона.

— Почитаема кралице — казах с усмивка, знаейки, че меванците не си даваха труд да използват обръщения като „височество“ и „величество“. — Аз… за мен е чест да се срещна с вас.

— Моля те, наричай ме Изолт — настоя тя и стисна пръстите ми точно преди да ме пусне. — И нали ще седнеш до мен на вечеря?

Кимнах и я последвах към стола до нейния. Мъжете заеха местата около нас и ейлът беше налят, а блюдата с вечерята — подредени по цялата дължина на масата. Отново се изненадах от начина на поднасяне на меванската вечеря — нямаше блюда, които да поставят пред нас и да отнасят според някакъв ред. Вместо това разнесоха блюдата наоколо и всички едновременно напълнихме чиниите си догоре. Това бе непринуден, интимен, естествен начин да участваш във вечеря.

Докато се хранех, слушайки разговора на мъжете, се удивих колко добре прикриваха акцента си, колко валениански звучаха всъщност. Докато не зърнах мънички частици от наследството им — чух в гласа на Журден да се появява леко провлачване, видях как Лорент измъкваше кама от жакета си, за да си нареже месото, вместо да използва ножа си за хранене.

Но въпреки цялата меванска атмосфера, която се бе установила около масата, едно нещо нямаше как да ми убегне; Изолт и Люк все така запазваха строгата си поза, все така си служеха правилно с вилиците и ножовете си. Защото бяха родени в Мевана, но и двамата са били много малки, когато бащите им избягали с тях. Валения със своята пламенност, изящество и етикет, беше единственият начин на живот, който познаваха.

Тези мисли едва бяха минали през ума ми, когато хвърлих поглед надолу и видях кама, втъкната в колана на хълбока на Изолт, почти скрита в дълбоките дипли на семплата й рокля. Тя почувства погледа ми и хвърли поглед към мен с усмивка, витаеща точно над ръба на високата й чаша, докато се канеше да отпие глътка ейл.

— Харесваш ли хладни оръжия, Амадин?

— Никога не съм държала такова — признах. — А ти?

Мъжете бяха твърде погълнати от разговора си, за да ни чуят. Въпреки това Изолт снижи глас, докато отговаряше:

— Да, разбира се. Баща ми настоя да усвоя изкуството да си служа с меч още от ранна възраст.

Поколебах се, несигурна дали имах право да искам такова нещо от нея. Изолт обаче беше прочела мислите ми, защото предложи:

— Би ли искала да се научиш? Бих могла да ти дам няколко урока.

— С удоволствие — отговорих и почувствах как погледът на Люк се измести към нас, сякаш знаеше, че правим планове без него.

— Ела утре по пладне — промърмори Изолт и намигна, защото също почувства интереса на Люк. — И остави брат си вкъщи — изрече високо, само за да го подразни.

— И какво планирате вие двете? — запита Люк с провлечен тон. — Плетене и бродиране?

— Как изобщо се досети, Люк? — Изолт се усмихна сдържано и се върна към вечерята си.

Тази вечер не бяха обсъждани планове или стратегии за възвръщането на трона. Това беше просто семейна среща, приятно затишие преди буря. Семейство Лорент — кланът Кавана — изобщо не ме попитаха за спомените ми, за камъка, макар да усещах, че знаеха всяка подробност. Чувствах го всеки път, щом Изолт ме погледнеше с неимоверно любопитство и интерес, събрани в очите й. Журден беше казал, че тя носеше следа от магия в кръвта си; аз бях напът да върна камъка на предците й, да го окача на врата й. Което означаваше, че ми предстоеше да й върна магията.

Тази мисъл поглъщаше изцяло съзнанието ми, докато се приготвяхме за тръгване, сбогувайки се със семейство Лорент във фоайето.

— Ще се видим утре — прошепна ми Изолт, като ме прегръщаше.

Запитах се дали някога щях да се чувствам непринудено, докато прегръщах бъдещата кралица. Да докосна кралска особа влизаше в противоречие с всичко валенианско у мен. Но ако съществуваше момент, в който да се отърся от валенианското наследство на майка си, той беше сега.

— Утре — казах и кимнах, сбогувайки се с нея, докато излизах след Журден и Люк навън в нощта.

 

 

На следващия ден се върнах у семейство Лорент няколко минути преди пладне и с Люк по петите.

— Нямам нищо против — настоя брат ми, когато застанахме пред входната врата и позвънихме. — Само че е най-добре да се съсредоточим върху други неща. Хмм?

Бях му разказала за уроците по използване на меч, но не и че главният ми мотив беше да убедя Журден, че можех да се защитавам, че можех да бъда изпратена в Мевана за откриването и връщането на камъка.

— Амадин? — попита настойчиво Люк, искайки отговор от мен.

— Хмм? — лениво отвърнах с хъмкане, едновременно го дразнех и развеселявах, когато Изолт отвори вратата.

— Добре дошли — поздрави тя и ни пусна вътре.

Първото, което забелязах, беше, че носеше ленена риза с дълги ръкави и бричове. Никога не бях виждала жена да носи панталони, пито пък да изглежда така естествено в тях. Това ме накара да й завидя, че можеше да се движи толкова свободно, докато аз все още бях с тежките си бухнали поли.

Люк окачи наметалото си на адепт във фоайето, а после я последвахме надолу по коридора в преддверието на къщата; помещение с каменен под, прозорци, разделени с вертикални колони, и голяма дъбова ракла. Върху раклата имаше два дървени дълги меча, които Изолт взе.

— Трябва да призная — каза кралицата и духна едно немирно тънко кичурче от тъмночервената си коса, за да не влиза в очите й, — че винаги съм била ученик, никога учител.

Усмихнах се и поех очукания тренировъчен меч, който протегна към мен:

— Не се тревожи; аз съм много добра ученичка.

Изолт отвърна на усмивката и отвори задната врата. От нея се влизаше в квадратен вътрешен двор, обграден от високи тухлени стени, заслонен с преплетени дървени греди, около които нагъсто се увиваха лози и пълзящи растения. Мястото беше много закътано и уединено; само няколко петна слънчева светлина галеха отъпканата земя.

Люк преобърна една кофа с дъното нагоре, за да седне до стената, аз отидох при Изолт в центъра на вътрешния двор.

— Един меч има три основни предназначения — каза тя. — Да сече, да мушка и да предпазва.

Така започна първият ми урок. Тя ме научи как да държа главичката на ефеса, после ми показа петте основни позиции; средна, ниска, висока, задна, и висящ гард. Премина към четиринайсетте основни гарда. Точно бяхме усъвършенствали вътрешния ляв гард, когато жената-шамбелан ни донесе поднос със сирене, грозде и хляб, заедно с гарафа с билкова вода. Дори не бях усетила часовете, които се бяха изнизали, бързи и топли, нито че Люк беше заспал до стената.

— Да си отдъхнем — предложи Изолт и избърса потта от челото си.

Люк се събуди стреснато, като бършеше слюнка от ъгълчето на устата си, докато се приближавахме към него.

Тримата седнахме на земята с подноса с храна в центъра на триъгълника, който оформяхме, и си подавахме гарафата, докато ядяхме и се разхлаждахме под сянката. Люк и Изолт си подхвърляха закачки с роднинска привързаност, която ме накара да се запитам какво ли е било за тях усещането да израснат във Вадения. Особено за Изолт. Кога баща й, й беше казал, че й беше предопределено да възвърне трона?

— Дукат за мислите ти — каза Люк и подхвърли към мен една монета от джоба си.

Улових я по рефлекс и казах:

— Просто си мислех как и двамата сте отгледани тук. Сигурно ви е било много трудно.

— Е — каза Люк и пъхна зърно грозде в устата си. — В много отношения Изолт и аз сме истински валенианци. Възпитани сме във вашите обичаи, вашата вежливост. Не помним нищо за Мевана.

— Бащите ни обаче не ни позволиха да го забравим — добави кралицата. — Знаем какъв вкус има въздухът, как изглежда страната, как звучи истински тамошен акцент, какво олицетворяват нашите Домове, макар че самите ние все още не сме го изпитали.

Около нас се спусна дружелюбно мълчание, докато всеки от нас отпиваше последна голяма глътка от гарафата.

— Научих, че си от мевански произход по бащина линия — каза ми Изолт. — Значи си като Люк и мен. Израсла си тук, обичаш това кралство, приемаш го като част от себе си. Но у теб има нещо повече, което дори не можеш да започнеш да опознаваш напълно, докато не прекосиш канала.

Люк изрази съгласието си с кимване.

— Понякога си представям, че ще бъде, сякаш цялото ни време тук е било само сън — продължи кралицата и хвърли поглед надолу към една нишка на ръкава й. — Че когато се върнем в победените си земи, когато отново застанем в залите си сред нашите хора… чувството ще бъде, сякаш най-сетне сме се пробудили.

Отново замълчахме, всеки от нас беше вглъбен в собствените си мисли, собственото ни въображение тихо разцъфваше, докато си представяхме какво би било да видим Мевана. Изолт бе тази, която прекъсна вглъбението; изтупа трохите от ризата си, а после ме бутна по коляното.

— Добре, да оттренираме още един гард, и приключваме — каза Изолт и ме дръпна отново в центъра на пръстта. Взехме мечовете си; Люк лениво дъвчеше последния хляб, докато ни наблюдаваше с полуспуснати клепачи. — Това се нарича близък ляв гард, и…

Повдигнах тренировъчния си меч, за да повторя движението й, докато демонстрираше гарда. Почувствах как дървената ръкохватка се хлъзга в потните ми длани, а равномерна болка започваше да барабани нагоре по гръбнака ми. Тренировъчният й меч се разби и от него се посипаха късчета дърво и с проблясване се превърнаха в стомана, която се опитваше да ме посече. После тя внезапно и неочаквано се хвърли към мен. Залитнах назад; страх прониза стомаха ми, когато се препънах и чух сприхав мъжки глас да процежда: „Висящ ляв гард, Тристан! Висящ ляв, не близък ляв!“

Вече не стоях в ограден със стени вътрешен двор с Изолт. Небето над мен беше облачно и бурно, повя студен вятър с мирис на огън, листа и студена пръст. И него — онзи, който посягаше да ме посече с меча си, онзи, който ми беше излаял, сякаш бях куче. Беше висок и тъмнокос, млад, но все още не съвсем мъж, тъй като брадата му още се опитваше да набоде по челюстта му.

— Тристан! Какво правиш? Ставай!

Говореше на мен, насочил острия връх на меча си към мен. Сега осъзнах защо изглеждаше толкова разгневен; бях се спънала и проснала на тревата; задникът ми пулсираше, а ушите ми звънтяха, учебният ми меч беше паднал до мен.

Тромаво заопипвах в търсене на захвърленото оръжие, дървено и ожулено, и именно тогава забелязах ръцете си. Не бяха моите, а бяха несигурните, мърляви ръце на десетгодишно момче. Под ноктите му имаше мръсотия, а напряко върху опакото на дясната му ръка — дълъг белег, все още подут и червен, сякаш искаше да пробие коричката си.

— Ставай, Тристан! — кресна по-възрастният, раздразнен. Хвана яката на Тристан — моята яка — и грубо го изправи на крака; дългите му върлинести крайници заритаха, преди ботушите да стъпят на земята. — В името на боговете небесни, да не искаш тате да те види така? Ще го накараш да си пожелае да бяхме дъщери, а не синове.

Гърлото на Тристан се стегна, бузите му поруменяха от срам, когато взе отново меча си и застана пред по-големия си брат. Оран винаги знаеше как да го накара да се почувства безполезен и слаб — синът, роден втори поред, който никога нямаше да наследи или да постигне нещо.

— Колко пъти ще объркваш този гард? — запита настойчиво Оран. — Наясно си, че едва не те разпорих.

Тристан кимна; гневни думи се трупаха и напираха в гърдите му. Но той ги държеше заключени, като пчели, жужащи в кошера си; знаеше, че Оран щеше да го удари, ако отвърнеше рязко, ако прозвучеше дори най-малко непочтително.

Именно в дни като този Тристан изпитваше пламенно желание да се беше родил Кавана. Ако владееше магия, щеше да пръсне брат си на парченца като счупено огледало, да го разтопи и превърне в река, или да го преобрази в дърво. Дори самата мисъл, колкото и невъзможна да бе с неговата кръв на рода Аленах, накара Тристан да се усмихне.

Разбира се Оран забеляза.

— Изтрий тази усмивка от лицето си — подхвърли подигравателно по-големият му брат. — Хайде, бий се с мен, както би го сторила една кралица.

Гневът се пробуди, тъмен и буен. Тристан не мислеше, че щеше да го удържи още дълго — сърцето му започваше да гние, когато го задържаше в себе си, — но застана в среден гард, точно както го беше учил Оран; неутралният гард, позиция, която можеше да премине в нападение или отбрана. Не беше честно, че Тристан все още бе принуден да си служи с дървен меч, детски меч, докато Оран, който беше по-голям само с четири години, държеше стомана.

Дърво срещу стомана.

В живота нищо никога не беше честно, винаги беше против него. И Тристан копнееше, повече от всичко, да бъде вътре в замъка, в библиотеката с домашния си учител, да научава още за историята, кралиците и литературата. Или да изследва скритите проходи на замъка и да открива тайни врати. Мечовете никога не бяха това, което искаше.

— Хайде, червей такъв — подразни го Оран.

Тристан изкрещя, когато се хвърли напред, и стовари дървения си меч надолу, описвайки дъга. Той се заби в стоманата, заклещи се и Оран с лекота изви дръжката и я измъкна от ръцете на Тристан. Той се препъна, а после почувства върху бузата си нещо горещо, топло и лепкаво.

— Надявам се това да ти остави белег — каза Оран и най-сетне издърпа дървения меч на Тристан от острието си. — Ще те накара поне малко да приличаш на мъж.

Тристан загледа как брат му метна тренировъчния меч в тревата и вдигна пръсти към бузата си. Когато ги отдръпна, бяха окървавени, и напипа дълъг, плитък разрез по протежение на скулата си. Оран нарочно го беше порязал.

— Сега ще вземеш да се разплачеш ли? — попита Оран.

Тристан се обърна и побягна. Не затича към замъка, който стоеше на билото на хълма като тъмен облак, слял се със земята. Побягна покрай конюшните, покрай гилдията на тъкачите, покрай кръчмата, натам, където го чакаше гората с тъмнозелените си подканващи обятия. И чу как Оран го преследва и му крещи да спре:

— Тристан! Тристан, спри!

Навлезе в дърветата; залъкатуши навътре между тях, заподскача като заек или като елена от герба на дома си, оставяйки гората да го погълне, да го предпази.

Но Оран все още го следваше; винаги е бил бърз. По-големият му брат грубо чупеше клони, провирайки се през боровете и елшите, трепетликите и „железните дървета“. Тристан чуваше как Оран го настигаше и чевръсто прескочи едно поточе, и се изстреля през един гъсталак, накрая стигна до стария дъб.

Беше го открил миналото лято, след като бе избягал от друг от жестоките уроци на Оран. Тристан се покатери бързо по клоните, изкачвайки се възможно най-високо; листата започваха да оредяват с блясъка на есента.

Оран стигна до горската поляна, задъхвайки се под мастните клони. Тристан се таеше неподвижно в короната и гледаше как по-големият му брат обикаляше около цялото дърво и едва тогава се сети да погледне нагоре с присвити очи.

— Слизай, Трис.

Тристан не издаваше звук. Не беше нищо повече от птица, кацнала високо на безопасно място.

— Слез. Долу. Веднага.

Той все още не помръдваше. Почти не дишаше.

Оран въздъхна и прокара рязко пръсти през косата си. Облегна се на ствола и зачака.

— Слушай, съжалявам, задето ти порязах бузата. Не го направих нарочно.

Нарочно беше и още как. Напоследък всичко беше нарочно.

— Само се опитвам да те обуча по най-добрия начин, който умея — продължи Оран. — Както тате ме научи.

Това накара Тристан да се опомни. Не можеше да си представи да го обучава баща му. Откакто майка им беше починала, баща им беше безжалостен, рязък, гневен. Никаква съпруга, никакви дъщери, двама сина — един, от който отчаяно се опитваше да бъде като него, и другият, който не даваше пет пари.

— Слез и ще отидем да си отмъкнем меден сладкиш от кухните — обеща Оран.

Ах! Тристан винаги можеше да бъде подкупен с нещо сладко. Това му напомняше за по-щастливите дни, когато майка им беше жива, а замъкът беше изпълнен със смеха и цветята й, когато Оран все още му беше другар в игрите, когато техният татко разказваше истории за храбри и героични меванци край огнището в залата.

Той слезе бавно, приземявайки се точно пред Оран. По-големият му брат изсумтя презрително и понечи да избърше кръвта от бузата на Тристан.

— Събуди я.

Устните на Оран се движеха, но от тях излязоха погрешните думи, погрешният глас. Тристан се намръщи, навъси се, когато китката на Оран избледня, горната част на ръката му загуби плътността си, превръщайки брат му във вихър от прашинки…

* * *

— Амадин! Амадин, събуди се!

Дърветата започнаха да се разтичат, цветовете захапаха като боя от пергаментов лист.

Осъзнах, че очите ми са били затворени, чак когато ги отворих и видях две разтревожени лица. Люк. Изолт.

— В името на светците, добре ли си? — попита кралицата. — Нараних ли те?

Отне ми един миг да наместя ума си обратно към настоящето. Лежах върху пръстта, с коса, разпиляна около мен, с дървения меч отстрани. Люк и Изолт се суетяха над мен като квачки, за да ме защитят.

— Какво стана? — помитах с дрезгав глас, сякаш гърлото ми още бе задръстено с прах, трупал се цял век.

— Май припадна — каза Люк; разтревожена гримаса сбърчи челото му. — Може би е от горещината?

Възприех тази новина — никога преди не бях припадала, а беше обезпокояващо да си помисля, че „изместванията“ можеха да породят подобно нещо, — но после си спомних какво бях видяла току-що; нов спомен, който намираше място сред моите собствени.

Устните ми се извиха в усмивка. Вкусих пръстта и потта си и посегнах към ръката на всеки от тях. Люк ме хвана за лявата ръка, Изолт — за дясната, и аз казах:

— Знам точно как да намеря камъка.