Към текста

Метаданни

Данни

Серия
У4M (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The fift to die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джонатан Баркър

Заглавие: И пета ще умре

Преводач: Елена Павлова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Излязла от печат: 30.09.2019 г.

Редактор: Кремена Бойнова

ISBN: 978-954-409-405-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11355

История

  1. — Добавяне

8.
Портър

Ден втори, 7:56 ч.

— Ще се видим вътре. Трябва да пусна една вода — заяви Наш, когато слязоха от асансьора на подземното ниво в управлението на Чикагската градска полиция на Мичиган авеню. Зави надясно по коридора и изчезна зад вратата на тоалетната. Портър зави наляво.

След бягството на Бишъп федералните се бяха намесили и бяха взели в свои ръце преследването на У4М. По онова време Портър беше в болнични, но съдейки по казаното от Наш, отначало се бяха опитали да завземат командния им център. С помощта на невероятния си чар и със заплахи от насилие Наш беше отблъснал агентите и ги беше прогонил в стаята от другата страна на коридора, известна най-вече със странната носеща се в нея миризма, която явно идваше от отсрещния ляв ъгъл. Към този момент двете групи си съжителстваха досущ като Северна и Южна Корея.

Лампите в стаята на ФБР бяха угасени.

Портър изчака да чуе щракването, с което Наш заключи вратата на тоалетната, после изпробва вратата на стаята на федералните.

Отключено.

Озърна се припряно да не идва някой по коридора и хлътна вътре. Остани лампите изключени.

Шест очни ябълки.

Седем жертви. Осем, ако броеше и Емъри.

Подсъзнанието му се опитваше да му каже нещо.

Прекоси стаята до двете бели дъски пред бюрата и огледа снимките на жертвите. Познатите лица отвърнаха на погледа му, невинните им усмивки, застинали завинаги в момент на щастие. В онези последни мигове на единайсетия етаж на Уест Белмонт 314 Бишъп бе изнесъл пледоарията си и бе разкрил картите си, ужасно горд от перверзната логика на своя план.

— Тези хора заслужаваха да бъдат наказани — сподели той с Портър. И така си беше. Всяка от жертвите му беше извършила нещо ужасно нередно и достойно за наказание. Но той не беше тръгнал по петите им. Вместо това беше отвел децата им. Беше накарал децата да страдат в смъртта си, за да могат родителите да страдат оттам насетне в живота. Всяко от тези момичета бе загинало не заради някоя своя лична грешка, а заради нещо, сторено от член на семейството му. Всяко от тези прекрасни млади лица бе почернено, за да плати за престъпленията на други.

Портър се приближи до първата дъска и погали с пръсти снимките на Кали Тремъл, първата жертва на Бишъп. На двайсет години, отвлечена на 15 март 2009 г. Първата жертва на Бишъп като У4М — Клозовски винаги гледаше да го изтъкне. Престъпникът беше толкова старателен и уверен в методите си, че анализът подсказваше — убивал е и преди, развил е техниката си, след като е практикувал усърдно години наред. Изграждаше твърде сложни комбинации, за да му е за първи път, и мисълта, че някой като него пребивава на свобода, отнема животи, водещи до това… Ако това беше началото му като У4М, Портър не можеше и да си представи откъде е започнал. Дневникът му бе дал някаква представа, но не достатъчно, само намеци — бърз поглед през открехнатата завеса, преди Бишъп да пусне плата обратно на място.

Родителите на Кали Тремъл я бяха обявили за изчезнала във вторник. Получиха ухото й по пощата в четвъртък. Очите й дойдоха в събота, а езикът — следващия вторник. Всички бяха опаковани в малки бели кутии, завързани с черна лента, с надписани на ръка пощенски етикети и без никакви отпечатъци. Убиецът не оставяше такива.

Три дни след пристигането на последната кутия бегач намери трупа на момичето в Бедфорд Парк, облегната на пейка, е бележка в ръцете, на която пишеше „Не прави зло“. Към този момент Портър и екипът му вече имаха предположения за методите му на действие и написаното потвърди теорията им.

Не прави зло се оказа ключът за намеренията на Бишъп, нещо, което осъзнаха при втората жертва на У4М — Ел Бортън. Тя беше изчезнала на 2 април 2010 г., повече от година след първата жертва. Екипът на Портър научи за случая от „Издирвани деца“, след като родителите съобщиха за получено по пощата ухо. Когато трупът беше намерен около седмица по-късно, тя държеше данъчни отчисления на името на баба си за 2008 година. След известно търсене полицаите разбраха, че бабата е починала през 2005-а. Мат Хосман от „Финансови престъпления“ откри, че бащата на Ел е попълвал данъчни декларации за над дузина обитатели на старческия дом, който управляваше, всичките починали. Бишъп беше убил Ел Бортън, само на двайсет и три, заради престъпленията, извършени от баща й.

Когато мотивът на У4М се изясни, те се върнаха и прегледаха семейството на Кали Тремъл, за да открият, че майка й е прала пари от банката, където работеше, сумарно към три милиона долара за последните десет години.

Портър пристъпи надясно и погледна третата снимка. Мелиса Люмакс, 24 юни 2011 г. Баща й продавал детско порно. Бащата на Сюзън Деворо заменял с фалшиви, истинските диаманти в бижутерийния си магазин. Тя беше жертва номер четири — от 3 май 2012 г. Номер пет — Барбара Макинли, на седемнайсет. Тя беше изчезнала на 18 април 2013 г. Сестра й блъснала и убила пешеходец шест години по-рано, и Бишъп убил Барбара като възмездие. Братът на Алисън Крамър държал във Флорида фабрика, пълна с нелегални емигранти. Тя беше номер шест, изчезнала на 9 ноември 2013 г., само на деветнайсет. Джоуди Блумингтън я последвала само няколко месеца по-късно. На 13 май 2014 г. тя изчезнала на двайсет и две годишна възраст. У4М я убил, понеже баща й внасял кокаин за един от картелите.

Най-последната снимка на дъската беше на момиче, което Портър познаваше добре и всъщност бе срещал, единствената, която не умря. Емъри Конърс, на петнайсет, похитена през ноември миналата година. Макар че беше изгубила едното си ухо и бе прекарала няколко дни в плен, Бишъп не я беше убил. Най-вероятно щеше да стигне и дотам, ако Портър не го беше открил преди това. Или поне така представиха историята вестниците. Портър прекрасно знаеше, че убиецът й е подарил живота. Знаеше също, че е позволил на детектива да го намери. Беше искал да получи възможността да обясни постъпките си, целта си, манифеста си, преди да убие Артър Талбът и да изчезне.

Талбът, който се оказа и баща на Емъри, беше най-лошият престъпник от всички останали. И макар Бишъп да беше отвлякъл Емъри, в крайна сметка бе наказал таткото чрез осакатяване, преди да го бутне в асансьорна шахта — беше убил него и беше пожалил дъщерята.

Емъри на свой ред наследи бащините си милиони, ненавременната смърт на Талбът задейства клауза в завещанието му, условие, поставено от майка й още години преди това.

Емъри оживя, а Бишъп се измъкна.

Шест очни ябълки.

Портър се взираше в снимките на жертвите на У4М.

Седем мъртви и едно пощадено момиче.

Ансън Бишъп беше успял да се внедри в отряда на Портър, след като през ноември се беше представил за фотограф криминалист. По време на първия си брифинг с екипа бяха прегледали всяка от предишните жертви на У4М в опит да го въведат в материала, докато търсят Емъри. Той ги изслуша най-внимателно, вникнал бе в онова, което знаеха, преструвал се беше, че всичко това е ново за него. Портър често се връщаше към онзи момент и търсеше нещо, което би могло да издаде истинската самоличност на убиеца, но такива детайли липсваха. Бишъп без съмнение се бе взирал в тази дъска с усещането за страхотно постижение, докато външно изразяваше точното количество ужас, точно нужната доза интерес. Беше задавал правилните въпроси и се бе въздържал да обсъжда споделената информация. Портър предполагаше, че това му е било извънредно трудно. По време на последния им сблъсък на Белмонт, Бишъп направо не млъкваше от нуждата да сподели онова, което знае, да го обясни. Това желание сигурно го бе разкъсвало, докато е гледал дъските и е слушал какво знаят полицаите за всяка от жертвите.

Бишъп обаче беше направил няколко намека и беше забелязал нови подробности.

Портър затвори очи и се замисли за онзи ден и за думите му.

Спомни си как убиецът посочва, че източникът на информация е ключов — да открият кой има достъп до информацията за всички тези престъпления и да тръгнат оттам назад. Безполезна следа обаче, понеже накрая откриха, че именно Талбът е знаел за всички убийства и Бишъп беше извлякъл тази информация от него. Спомена датите, посочи, че У4М намалява периодите. И това беше вярно, но дори да съществуваше причина, така и не успяха да определят каква е точно. Към този момент смятаха убиеца за мъртъв. Важно беше само да намерят Емъри.

Не трябваше да забравя и цвета на косата.

Портър си спомни как Бишъп се беше втренчил в снимката на Барбара Макинли, единствената блондинка. Аномалия, така я нарече, единствената руса жена в групата от привлекателни брюнетки. После продължи с въпроса дали някое от момичетата е било насилвано сексуално — не бяха. Попита също дали У4М има жертви от мъжки пол. По-точно поинтересува се дали някое от момичетата няма братя, след това каза нещо от рода на „Ако допуснем, че половината от тези семейства имат най-малко един син и че убиецът е отвличал децата им произволно, би трябвало да има една-две жертви от мъжки пол. Това не се е случило, значи има причина той да предпочита дъщерите пред синовете, но не знаем защо…“ Портър смяташе, че У4М отвлича жертви от женски пол просто защото са по-лесни за контролиране и с по-малко вероятно да се борят с убиеца.

Шест очни ябълки.

Седем мъртви момичета.

Портър се върна на снимката на Барбара Макинли. Наказана, защото сестра й убила някого при пътен инцидент с бягство. Макинли беше единственото момиче, привлякло сериозно интереса на Бишъп по време на брифинга — единствената, на която се беше спрял. Портър си го представи как почуква по снимката, а зъбните колелца в мозъка му се въртят бясно.

Погледна към вратата и се ослуша, да не би да има някой в коридора, но не чу нищо.

До стената от лявата му страна беше сложена маса, отрупана с камари кутии с папки — всичко, което бяха събрали за У4М. На третата отляво имаше надпис „Жертви“, направен с червен маркер, почеркът беше на самия Портър. Той прекоси стаята, свали капака и прерови съдържанието, докато не намери папката на Барбара Макинли, името на нея също написано от неговата ръка.

Това бяха неговите досиета. Събрани от неговия екип. Не принадлежаха на ФБР.

— Мамка му.

Портър пъхна папката в палтото си, върна на място капака и се упъти към вратата. Когато се увери, че коридорът още е пуст, се измъкна от стаята и тихичко затвори вратата зад гърба си.

Пъхна се в командния център в края на коридора и светна флуоресцентните лампи.

— Бях започнал да се чудя дали не си взел отпуск тази сутрин — каза специален агент Стюърт Дийнър. Седеше на бюрото на Наш, беше си вдигнал краката и ръчкаше малкия екран на телефона си.

Портър се надяваше, че някакво течение в залата ще разроши зализания перчем на агента. Де такъв късмет.