Джонатан Баркър
И пета ще умре (120)

120.
Клеър

Ден четвърти, 19:13 ч.

Когато Клеър пъхна в шкафче 1812 сребърния ключ, гравиран с Дж. Х. С. С., и го завъртя, не очакваше да се случи нищо. Предполагаше, че ще усети съпротива като при всички други шкафчета, които опита през последните няколко часа. Не смяташе, че той ще се завърти и определено не и че вратичката ще се отключи.

— Сю?

Нейната санитарка и екскурзовод по шкафчетата вдигна поглед от най-новия роман на Нора Робъртс с меки корици и извади слушалките от ушите си.

— Да, госпожо?

— На кого принадлежи шкафче 1812?

Санитарката бръсна кичур руса коса от очите си и започва да рови в папката до себе си. Спря на трета или четвърта страница.

— То е… по дяволите.

— Чие е?

— На д-р Рандал Дейвис, онкология. Той… той умря онзиден. Цялата болница говори за това. Тежък инсулт, ама той беше здрав като кон. Дъщеря му…

Клеър спря да слуша.

Подръпна вратата на шкафчето и то се отвори полека.

Вътре откри дебела папка, близо пет сантиметра.

Върху нея беше поставена яркочервена ябълка. От нея стърчеше игла за спринцовка.

Клеър извади от джоба си чифт латексови ръкавици и си ги сложи.

— Сю? Може ли да ми донесеш чантата? Мисля, че още е в кабинета на администратора…

Щяха да й трябват пликчета за улики.

С два пръста внимателно извади ябълката от шкафчето и я завъртя в ръка. Кората около иглата беше леко обезцветена, но иначе не показваше признаци на състаряване. Внимателно я остави на пейката зад себе си и посегна към папката, този път с две ръце. Извади масивното нещо от шкафчето и го сложи на пейката до ябълката.

На етикета пишеше: ПОЛ ЕДУАРД ЪПЧЪРЧ.

Вътре откри поне двеста страници, някои прикрепени към кориците, други — свободни. Доклади, бележки, резултати от изследвания, снимки — всички датираха отпреди година. Най-отгоре, написано с познатите печатни букви, имаше бележка:

Здравей, детектив Нортън — или може би детектив Наш? Предполагам, че е един от двама ви.

Надявам се, че сте добре. По-добре от някои други.

Б.