Джонатан Баркър
И пета ще умре (130)

130.
Клеър

Ден четвърти, 21:15 ч.

Клеър беше готова да се разкрещи.

Имаше ужасно главоболие и трите адвила, които изпи, не помагаха с нищо.

Стоеше насред столовата, обкръжена от поне четирийсетина човека — възрастни, деца, медицински персонал — всички, които Клоз беше идентифицирал от събраните документи, всички — свързани с дузините некролози, пуснати от Бишъп, и те й крещяха или си викаха помежду си.

Никой не искаше да стои тук.

Колкото по-бързо успееше да ги разкара, толкова по-добре.

Беше прекарала цял час с Кейти Куигли и не можеше да се отърси в представите си за това, което й разказа момичето. Току-що й бяха споделили, че и Лариса Бийл е будна. Бащата на Лариса я откри, каза, че е претърсил цялата болница. Лариса не можела да говори. Докторите искали да даде почивка на гърлото си — но можела да пише. Започнала веднага след събуждането си и ако се съди по истеричното състояние на баща й, историята й беше дори по-ужасна, отколкото тази на Кейти.

— Всички трябва да млъкнете!

Това привлече вниманието на няколко души. Глъчката затихна за кратко, след това пак избухна.

Клеър се качи на един стол и оттам — на масата.

— Колкото по-бързо ме изслушате, толкова по-бързо ще мога да ви изведа оттук! — тя размаха наръч въпросници над главата си. — Ако не сте предали бланките, които раздадох преди, искам да ги довършите и да ги дадете на някой от полицаите!

Малко момиченце изпищя на около метър от нея, без друга причина, освен да участва в хаоса. Майката на детето го взе и го залюля, но това не помогна с нищо.

С ъгълчето на окото си Клеър забеляза д-р Мортън да нахълтва в столовата. Той също я видя и бързо се извърна.

Тя беше дала стриктни нареждания никой да не напуска тази стая, но различните медицински работници се бяха събрали в нещо като опълчение, което май се отнасяше към заповедите й по-скоро като към предложения. Почти всички бяха влизали и излизали поне по веднъж. Повечето го бяха правили многократно, щом пейджърите и телефоните им ги призоваваха в различни части на болницата. В действителност Клеър нямаше възможност да ги ограничи и го знаеше.

Сара Уернър.

Тя не познаваше никаква Сара Уернър. Налагаше се да почака.

Клеър натисна отказ. Забеляза, че е пропуснала две обаждания от Клоз.

Щеше да отиде при него веднага след като приключи. Той анализираше картона на Ъпчърч и може би беше намерил нещо. Плюс това лабораторията работеше върху веществото, открито по иглата, забита в онази ябълка. Ако не успееха да се свържат с нея, щяха да предадат резултатите на Клоз.

Телефонът й звънна отново.

Сара Уернър.

Клеър натисна зелената слушалка и долепи телефона до ухото си, като прикри другото с длан.

— Детектив Нортън на телефона.

Гласът от другата страна беше мъжки, но тя не разбра нищо от казаното от него. В столовата беше твърде шумно.

— Задръжте така — само секунда!

Клеър слезе от масата, проправи си път през тълпата и излезе в коридора. Когато стигна асансьорите, опита пак.

— Извинете, детектив Нортън е на телефона. С какво да съм ви полезна?

— Пол Ъпчърч при вас ли е?

— Кой се обажда?

— Аз съм, Клеър.

— Сам?

— Аха.

Детектив Нортън се обърна. Един от полицаите, които пазеха столовата, я гледаше. Тя пристъпи малко по-нататък по коридора и му обърна гръб.

— Къде си?

— Аз… мислех, че той има бомба. Накара ме да си го мисля, но не е бомба. Въобще не е…

— Сам, говориш безсмислици. За кого става дума? За Ъпчърч? Спипахме го. Няма бомба.

— А момичетата… при вас ли са? Двете момичета? Лариса Бийл и другата?

— Да, Сам. В безопасност са. И двете. Ще се оправят.

Чакай. Нещо не беше наред.

Подробностите не си съответстваха.

— Сам, откъде знаеш за Лариса Бийл? Тя изчезна след заминаването ти. Не сме казвали на никого за Куигли. Да си говорил с Наш или с онзи агент от ФБР, Франк Пул?

— Ох, Клеър. Издъних се. Ама много.

— Какво става, Сам? Говори ми!

Портър си пое дълбоко дъх.

— Пол Ъпчърч жив ли е?

— Да. Хората на Еспиноза го арестуваха без проблеми. Наш каза, че все едно ги чакал. Тръгна доброволно. По пътя към управлението получи гърч и припадна. Доведоха го тук, в „Строджър“, и го оперират. Четвърта степен мозъчен тумор. Перспективата не е добра.

— Глиобластом. Той има глиобластом — уточни Сам тихо.

— Откъде знаеш? Откъде изобщо знаеш името му? С кого си говорил?

Мълчание.

— Сам?

— Къде са момичетата?

— И те са тук.

— Божичко.

— Сам? Какво има?

Портър си пое отново дъх.

— Трябва да ги изолирате. Изолирайте ги, както и всички, които са били в контакт с тях. Не позволявайте на никого да излиза.

— Защо?

Пак мълчание.

— Сам, плашиш ме.

— Бишъп е инжектирал и двете момичета с модифициран щам на вируса ТОРС^[1]. Описа ми откъде го е взел, и му вярвам. Спомена, че е оставил мостра за теб в болницата, за да го потвърдиш. Каза ми да ти предам „И Снежанка се е подвела по ябълката“. Това значи ли нещо за теб?

— Намерихме ябълка със забодена в нея спринцовка — каза му Клеър, думите й засядаха в гърлото. — Ябълката беше върху картона на Пол Ъпчърч.

— Клеър, слушай ме внимателно. Ще ти кажа едно име. Готова ли си?

Не.

— Давай.

— Д-р Райън Бейър. Той е неврохирург в „Джон Хопкинс“. Специализира нещо, наречено „фокусирана ултразвукова терапия“. Очевидно това е някакво ново лечение, което може да помогне на Ъпчърч, но застрахователите му не го покриват. Въпреки че е извънредно ефективно, още се смята за експериментално. Бишъп вярва, че всичко, направено дотук, е само загуба на време. Смята, че всички, замесени в лечението на Ъпчърч, са се провалили — докторите, сестрите, застрахователите, медицинските работници. Взел е на прицел всички замесени, понеже е на мнение, че системата убива Ъпчърч. Застрахователите избират евтиния изход и затова вярва, че всички просто са тръгнали след парите, а той не иска да остави този тип да умре.

— Откъде знаеш всичко това?

— Веднага щом затворим, трябва да намериш този доктор Бейър и да го докараш при вас. Бишъп каза… — Портър замлъкна за момент, после продължи: — Каза, че има още от вируса и ако Ъпчърч умре, ще го инжектира на случайни хора из целия град. Намерете този тип. Изолирайте всички, влезли в контакт с момичетата. Трябва да спрете заразата!

— Бишъп при теб ли е?

— Трябва да затварям, Клеър. Много съжалявам. Съжалявам за всичко.

Портър затвори и телефонът замлъкна.

В същия момент гласовете от столовата връхлетяха Клеър като нарастващ рояк гневни пчели, които се процеждаха в коридора покрай двамата полицаи, опитващи се да ги сдържат.

Тя погледна към останалите в ръката й бланки. Беше се погрижила да ги раздаде на всички веднага след като прекара повече от час с Кейти Куигли.

Бланките се изплъзнаха между пръстите й и паднаха на пода.

Болката пулсираше в цялото й тяло, дълбоко в костите.

Клеър кихна.