Джонатан Баркър
И пета ще умре (25)

25.
Пул

Ден втори, 13:30 ч.

Специален агент Франк Пул се настани зад ръждивото метално бюро, което ползваше в мазето на чикагското полицейско управление. Кашоните информация, иззети от апартамента на детектив Портър, бяха на масата до него. Агентът по случая Хърлес и специален агент Дийнър се бяха върнали в полевия офис на ФБР на Рузвелт да проверят другите си случаи след един бърз обяд в малка закусвалня на Уабаш авеню. Пул реши да се прибере тук. Очакваше Хърлес да му се скара, но вместо това началникът само му помогна да натовари кашоните в колата си и нареди на Пул и на криминалистите да носят всичко направо тук.

Агентът затвори вратата и изключи флуоресцентното осветление. Стаята се потопи в пълен мрак, като изключим малката лампа на бюрото му.

Отвори досието на Барбара Макинли и прерови съдържанието му. Предпочиташе да работи така, на тъмно, без дразнители. Цареше тишина, наоколо не гъмжеше от народ, не му говореха други гласове, освен тези на уликите.

Барбара Макинли. На седемнайсет. Петата жертва на У4М. Бишъп я беше отвлякъл, защото сестра й — Либи Макинли — беше ударила и убила пешеходец на 14 март 2007 г. Агентът прелисти назад до вътрешната корица на папката и до снимката на Барбара, закрепена отвътре. Прекрасно момиче. Русо.

Погледна към дъските в ъгъла на стаята, напъваше поглед да различи образите на жертвите на Бишъп. Всички бяха брюнетки, с изключение на Барбара. Пул се потопи в техните снимки и когато погледна отново часовника си, осъзна, че са минали близо десет минути. Пресегна се към телефона си и набра номер, който бе въвел в началото на това разследване, но още не беше използвал.

Отсреща се чуха три позвънявания, преди дрезгав глас да отговори.

— Моля?

Пул се прокашля.

— Детектив Портър?

— Аха.

— Обажда се специален агент Франк Пул.

Тишина. Накрая:

— Хубаво, и какво?

Пул продължи.

— Намесихме се в това разследване, понеже ни помолиха да участваме. Разбирате го, нали? Не можем да изземем случай, ако не сме поканени.

— Кой ви покани?

Пул зарови пръсти в косата си.

— Ако искаха да го знаете, щяха да ви кажат. Не мисля, че ми се полага да съобщавам такава информация.

— Вие ми се обадихте — отвърна Портър. — Какво тогава искате да съобщите?

— Ако имах избор, не бих нахълтвал по такъв начин. Не бих искал никой да ми изземва случаите и определено нямам желание да ви преча да ги разследвате.

— Да, но ето ви тук.

— Да, така е — съгласи се Пул.

— Някой е оплескал работата и са ви повикали тук, за да си спаси задника — вината не е ваша, просто си вършите работата, нали така?

— Казаха ви да се отърсите от случая, понеже го взимате прекалено навътре.

— Можеш да вярваш, в каквото си щеш. Случаят е ваш — отвърна Портър.

Пул се изправи, столът му изскърца и той се отправи към бялата дъска и снимките на момичетата.

— Истината е, че не ми пука особено за политическите игрички, свързани със случая. Имам чувството, че и на вас. Ние двамата според мен преследваме едно и също. Просто искаме да премахнем това чудовище.

Портър не каза нищо.

Пул продължи.

— Шефът ми и Дийнър се надяват да се прославят покрай тази история. Смятам, че това им е целта.

— А вашата да не е по-различна?

— Не искам този тип да наранява други хора — отвърна Пул.

И двамата мълчаха доста време. Портър първи наруши тишината.

— Защо ми се обаждате, агент Пул?

— Франк — отвърна агентът. — Наричайте ме Франк.

— Защо ми се обади, Франк?

Пул се върна на бюрото си, при досието.

— Барбара Макинли. Имам чувството, че при предишния разговор скрихте нещо от мен.

— Казах на двама ви с шефа ти, че не съм имал възможност да прочета досието.

— Но имаш предчувствие, че вътре ще откриеш нещо?

Портър отново не коментира.

Пул продължи:

— Аз пък имам предчувствие, че трябва да вярвам на твоето.

От другата страна на линията не се чуваше нищо. Пул не проговори отново. Чакаше събеседника си да каже нещо.

Накрая Портър въздъхна.

— Когато ме извикаха да се върна за този случай, бях в отпуска от няколко седмици заради убийството на жена ми. Наш намери тялото — на онзи, когото смяташе за У4М. Ситуацията се развиваше шеметно. Привикахме Бишъп от криминалистите, понеже ни се стори умен. Вече не търсехме убиеца. Смятахме го за мъртъв. Целият ни фокус беше съсредоточен върху Емъри. Върнахме се в командния щаб, всички ключови фигури от отряда по случая У4М бяха там, присъстваше и Бишъп, новият човек. Прегледахме информацията. Понякога ми е от полза да преглеждам наново всичко от началото до края, за да подреждам фактите в главата си, понякога се ражда свежа идея, понякога изпъква някоя подробност… Във всеки случай запознахме Бишъп с информацията по случая, а я опреснихме и за себе си.

Пул кимна.

— Искал си да разгледаш данните от нов ъгъл, вече не търсиш мъжа зад уликите, а ги използваш да се опиташ да откриеш какъв е бил, къде би завел Емъри.

— Аха. Понякога, когато се съсредоточиш по този начин, нещо те изненадва непредвидено. Понякога не го забелязваш първите няколко пъти. Случаят се превърна по-скоро в търсене на изчезнало момиче… — продължи Портър. — И докато преглеждахме информацията, Бишъп я оценяваше. И, кълна се в бога, сега, като си го припомням, малкият гадняр се държеше така, все едно всичко това е ново за него. Взираше се в дъските не просто със сериозно изражение, а направо се виждаха въртящите се в главата му зъбни колелца, виждах го да мисли през уликите, да свързва точките, да напасва нещата, да ражда теории. Проигравал съм ситуацията наум много пъти, но нито веднъж той не направи нещо, с което да ни намекне, че всъщност е убиецът в този случай. Изигра ролята на криминалиста Пол Уотсън толкова добре, че май дори самият той забрави кой е — изглеждаше сякаш той иска да хване У4М, колкото и аз самият. Знам, вероятно смяташ, че си измислям оправдания, че съм бил немарлив, че някой е трябвало да прозре дегизировката, но изпълнението на Уотсън беше безупречно. Не просто носеше маска, а се беше превърнал в маската…

— Той е социопат — заяви Пул. — В този момент наистина е бил Пол Уотсън. Хората като него, когато не играят някаква роля, са като празни платна, празни съдове. Могат да пуснат в това пространство нова самоличност и тя поема контрола, запълва празнотата. Виждал съм го и при други като него. При някои самоличността се изявява изцяло, а при други някак съжителстват всички заедно, осъзнават присъствието си.

— Е, както казах, в този момент той беше Пол Уотсън и изглеждаше сякаш иска да хване убиеца. Докато преглеждахме информацията и обсъждахме историята на всяка жертва, той се спря на Макинли. Специално изтъкна, че тя е единствената блондинка. По това време просто ми се стори като коментар на новак. Така де, очевидно всички знаехме, че само тя е руса, а се бяхме взирали в тези снимки вече пет години. Но той се застоя на нея, макар и само за миг повече. Подминах коментара му като лаишки, но сега…

— Сега си преиграваш сцената и знаеш, че си бил в една стая с У4М, а той се е спрял на Барбара Макинли — обобщи Пул.

— Да.

— Не е кой знае какво.

— Мисля, че го казах вече няколко пъти. Нищо конкретно, само предчувствие. Пък и помисли за самото престъпление. Сестрата на Макинли блъснала пешеходец и избягала, било е нещастен случай… При другите жертви Бишъп се развихря, ръководен от факти, че някой техен роднина е извършил преднамерено престъпление. Нещо премислено, планирано и режисирано. Случайно блъснат минувач не пасва.

Пул погледна пак към папката.

— Според доклада от ареста тя е ударила пешеходец, който пресичал улицата на червено. Излязъл сред колите право пред нейната.

— Ако не беше избягала, дори нямаше да я обвинят. Не и за такова нарушение — съгласи се Портър. — Има сходство с начина на смъртта на Джейкъб Китнър. Не забравяй, Бишъп му беше платил да излезе сред колите. Не вярвам в съвпадения.

— Аз също — отвърна Пул. — Дай ми една секунда… — Той извади обвинителния акт на Либи Макинли на лаптопа си и прегледа и него. — Според съдебните документи тя е била съдена през март 2007 г. и през юли 2007 г. е счетена за виновна в убийството на Франклин Кърби, когото е прегазила. Осъдена е на десет години, от тях е излежала седем и няколко месеца. Била е освободена за добро поведение преди шест седмици.

— Какво беше името на жертвата?

— Франклин Кърби. Защо? Познаваш ли го?

Портър отново млъкна.

— Портър. Ако името значи нещо за теб, трябва да ми кажеш! — настоя Пул.

— Трябва да я провериш. Кажи после какво си открил.

— Защо? — попита Пул, но детективът вече беше затворил.