Джонатан Баркър
И пета ще умре (22)

22.
Лили

Ден втори, 12:19 ч.

— Не! Стига толкова! — изпищя Лили.

Мъжът въпреки това посегна към нея, големите му длани задърпаха завивката, в която се беше загърнала.

— Трябва да продължим! — настоя той.

Лили драпаше по влажния под, подхлъзна се, краката й се пързаляха, опитваше се да намери сцепление по мокрия бетон. Озова се в най-задния ъгъл на клетката си, неспособна да избяга по-надалеч.

— Моля те, спри!

Нямаше къде по-нататък да отиде.

Мъжът вдигна електрошока и го насочи срещу нея. Натисна копчето и Лили видя светкавицата да прескача между двата метални рога. Във въздуха замириса на озон.

— Още един час и после ще го повторим, обещавам. Обещавам! — опита се да каже тя, но трепереше толкова силно, че от устата й се изсипаха само няколко неразбираеми срички, фрагменти от думи.

Ако повтореха потапянето, това щеше да е четвъртият — не, петият път. Не, чакай, може би третият. Не беше съвсем сигурна. Мислите й не искаха да се подредят; съзнанието й се беше превърнало във възел — нещо, което спираше нормалната работа на мозъка й. Бели люспи прелитаха пред очите й и я затрудняваха да вижда какво става наоколо — снежна буря в мазето, така изглеждаше, вихър от мъгла и сивота.

Мъжът се пресегна към нея през снега, разтворил пръстите на лявата си ръка.

— Сега, докато сме съвсем близо.

С другата ръка поднесе електрошока на сантиметри от Лили, практически го опря в гърлото й. Тя не беше в състояние да понесе болката от поредната екзекуция. Имаше чувството, че огън обхвата костите й, изяжда я отвътре навън. Болка, по-лоша от смъртта.

Знаеше и какви усещания идват тогава. Когато умираш.

Похитителят пъхна електрошока в лицето й и натисна копчето близо до окото й.

— Добре! — извика тя. Или поне се опита. Само съскане напусна гърлото иззад тракащите й зъби.

Мъжът се отдръпна, макар и малко. Със свободната си ръка се почеса по плетената шапка и по гнойния шев отдолу.

Лили се опита да стане, но краката я предадоха, подгънаха се, все едно са от желе.

Похитителят се пресегна и й подаде ръка. Ноктите му бяха изгризани до живеца, връхчетата на пръстите му бяха зачервени и подпухнали.

Лили се вкопчи в ръката му. Дланта му беше студена и лепкава. Тя не искаше да го докосва, но знаеше, че не може да стои сама — не и сега. А трябваше да се изправи. Трябваше да изпълни искането му доброволно, иначе просто щеше да боли повече. Той щеше да й причини повече болка.

Мъжът я изведе от клетката, а Лили се облягаше с цялата си тежест върху него, за да остане на крака.

Когато стигнаха фризера цистерна, тя го погледна в очите. Взираше се дълбоко в помътнелите му, безжизнени очи.

— Трийсет минути, моля те. Просто ме остави да си почина.

— Съвсем близо сме.

Лили се взираше в него дълго време, секундите тиктакаха и се проточваха като часове. Накрая кимна. Пусна завивката и разкъсаната тъкан се свлече на земята, събра се в краката й. Не се беше обличала след последния път. Не и след като той каза, че след няколко минути ще повторят. Вместо това просто се сви в одеялото, в меката зелена тъкан — нейната завивка. Сви се с нея в клетката и зачака. Видя какви дрехи й е дал — на дъщеря му, така каза — сгънати грижливо зад мрежата, точно до вратата. Похитителят ги беше прибрал малко след като момичето ги заряза на пода до цистерната.

Лили смяташе, че са сами в къщата. Последния път, преди около час или някъде там, тя крещеше молби към дъщерята на похитителя си, но никой не се отзова. Представи си момиче на своята възраст да седи самичко в малка спалня на горния етаж, запушило ушите си с ръце и отказващо да приеме какво прави баща й тук долу. Как би могла? Как би могъл, който и да е да изтърпи това? В началото Лили отказваше да повярва, че момичето знае какво се случва, но скоро осъзна, че не е възможно — къщата не беше толкова голяма. Тази на Лили беше по-обширна и въпреки това тя беше сигурна, че ще чуе крясъци от мазето. Това момиче, дъщерята на похитителя й… Прекрасно знаеше какво се случва, но не правеше нищо по въпроса.

— Влизай — нареди мъжът.

Лили погледна към водата. Знаеше, че е топла, по-топла от самото мазе, успокоително топла, дори уютна, но се страхуваше от нея повече от всичко друго в живота си — повече от гнева на родителите си или от болката от ужасна контузия, повече от този човек до нея…

Тя беше смъртта.

— Влизай веднага! — заповяда похитителят.

Лили си пое дълбоко дъх, но това не успокои с нищо тръпките, които я разтърсваха цялата, слабостта, която се трупаше дълбоко в нея и я обземаше бавно. Тя си пое дълбоко дъх, положи длан на ръба на големия фризер и се преметна през стената му. След това потъна във водата и се отпусна, а похитителят държеше главата й над водата и я крепеше под раменете. Когато ушите й се потопиха под нивото на повърхността, тя изгуби всички шумове в мазето и не чуваше друго, освен собственото си дишане, ехото на препускащото си сърце и дори звука от рязкото затваряне на клепачите си и отварянето им отново.

Мъжът я надигна съвсем леко, само колкото да извади ушите й над водата.

— Този път да запомниш — помоли я той. — Всичко запомни!

— Непременно — обеща Лили.

Похитителят я натика под повърхността и притисна обезсиленото й тяло към дъното на цистерната. Този път Лили не се опита да се бори с него, дори не си пое за последно въздух. Вместо това вдиша вода. Преглътна болката от напълването на дробовете си с нея, бореше се е нуждата да се изкашля, дори вдиша още. Вдишваше, докато вълнистият образ на надвесения над нея мъж не избледня, докато всичко не почерня, докато болката не изчезна напълно, и все си повтаряше, че трябва да запомни, да запомни.

Лили нямаше да се събуди повече.