Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (161)

161

9:23 сутринта

Помещението се намираше в дъното на тъмен коридор. Приличаше на бункер, също като видеокабината и стаята с електрозахранването долу. Бек проникна в него през две отделни врати — първата дървена и резбована, отварянето на която изискваше магнитна карта и код, а втората беше от дебела стомана. Тя се отваряше с друг код. Бек пъхна в малкия процеп специалния ключ, който беше получил от Фокс. В следващата секунда беше вътре и се втурна към командното табло с дължина почти два метра, което приличаше на пултовете в НАСА. То включваше монитори, ключове и прекъсвачи. Повечето от тях управляваха системата за насочване и възпламеняване на газа, която беше неразделна част от цялото подземно съоръжение. По нищо не личеше, че пултът се влияе от изключването на електричеството в сградата. Мониторите светеха с равномерна светлина, ключовете и плъзгачите работеха. Това се дължеше на мощните полимерни акумулаторни батерии, произведени в Китай, които аварийно захранваха системата.

Бек си пое въздух и започна да оглежда пулта с акуратно надписаните превключватели.

Контрол на разпределителния цилиндър

Контрол на оборотите в центрофугата и пулсациите

Контрол на вибрациите в тръбите

Оптимизация на тръбната конфигурация

Контрол и проверка на изтичането

Вибрации на компресорите

Доволен от видяното, Бек щракна пет превключвателя в бърза последователност. След това извади втори ключ, вкара го в специалния отвор на пулта и рязко го завъртя. Десетина контролни лампички промениха цвета си от червен в яркозелен, а дигиталният таймер започва да отмерва времето от 60 минути. Бек го изчака да стигне до петнайсет и го спря.

— Двайсет плюс пет! — задъхано прошепна той. — Двайсет плюс пет!

В машинното отделение дълбоко в недрата на планината работеше дизелов агрегат с мощност от 2000 конски сили, който захранваше огромен компресор. От почти два часа насам компресорът изтласкваше природен газ в тръби с диаметър 50 сантиметра, обхващащи километри подземни тунели, шахти и лаборатории. Тръбите бяха снабдени с 20-сантиметрови дюзи, задържащи смъртоносния газ под високо налягане. Църквата трябваше да бъде заредена последна — едновременно с прибирането на хидравличната сцена и връщането на подовите плочи след приключването на церемонията и напускането на посетителите.

Но появата на Мартин налагаше спешни промени. В отсъствието на Фокс контролните функции автоматично бяха прехвърлени на Бек — точно според строгия правилник за наследяването на властта. Управлението се осъществяваше на ротационен принцип, като тази година беше ред на САЩ, но след смъртта на Фокс за сигурността на проекта „Арагон“ отговаряше единствено Руфъс Бек. Което означаваше, че отдавна планираното унищожение беше изцяло в неговите ръце.

Капеланът огледа още веднъж пулта пред себе си, после спря очи на таймера. Щом го включеше, той щеше да активира дюзите в подземието на църквата и сградата постепенно щеше да се изпълни с газ. Петнайсет минути по-късно всичко щеше да хвръкне във въздуха. В същия миг щяха да се задействат и автоматичните запалки в тунелите. Това означаваше пълното им заличаване от огнената стена с температура от хиляди градуси. Официалната версия на властите щеше да бъде „дългогодишно натрупване на метан“ и тя щеше да бъде свързана с вчерашната експлозия, разтърсила околностите на манастира „Монсерат“. Щеше да бъде изтъкнато, че единственият начин за справяне с огнения ад бе да оставят газът да изгори напълно, което щеше да отнеме седмици, а може би и месеци. Крайният резултат щяха да бъдат празни, напълно опожарени и полусрутени тунели.

Преди трийсет години ръководството бе приело дългосрочен план за Близкия изток, чиято разработка възложи на новоприетия член Мериман Фокс. Три години по-късно той представи плана си за одобрение. В него имаше подробни предложения със съответните срокове за изпълнение и изчисление на разходите, плюс прогнози за всичко, което може да се случи впоследствие. Общото събрание прие плана. Две години след като бяха закупени терените, започна и строителството на проекта „Арагон“. Днес, двайсет и пет години по-късно, Бек трябваше да изпълни задълженията си, преминавайки към финалната фаза.

— Двайсет плюс пет — прошепна още веднъж той, сякаш за да отдаде последна почит на проекта и собствената си лоялност към него. После включи таймера, извърна се към малкия компютър под него и включи в USB порта му флашдрайва, който извади от джоба си. На монитора се появи надпис с искане за парола. Пръстите му затанцуваха по клавиатурата, изписвайки два пъти търсената комбинация от букви и цифри. Миг по-късно премести курсора върху драйв С, кликна с мишката и прехвърли съдържанието му в драйв А. Десет секунди по-късно поиска разрешение да изключи флашдрайва. Компютърът реагира светкавично. Той го измъкна и го пусна обратно в джоба си. Токовият удар се беше отразил на всички уреди в сградата, но не и на тези тук и на главния компютър в бункера под земята, в който се съхраняваха архивите на ордена. Като допълнителна осигуровка той беше свързан с командния пулт в този бункер. Бек прехвърли на флашдрайва именно тези архиви.

Преподобният отстъпи крачка назад и се огледа за последен път. След това се обърна и излезе, заключвайки вратата след себе си, Часът беше 9:25. Точно в 9:40 нивото на газа щеше да достигне до горящите дюзи на сцената, отприщвайки всичките сили на Ада.