Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (111)

111

7:40 вечерта

Бил Стрейт гледаше надолу към платото, което бързо потъваше в здрач. Секунди по-късно големият „Чинук“ се приземи сред вихрушка от прах и сухи треви и пилотът изключи моторите. Стрейт хвърли кос поглед към Джейк Лоу и Джеймс Маршъл, после разкопча колана и се насочи към отворената от втория пилот врата. Двамата тръгнаха след него, следвани от седемнайсетте агенти на Сикрет Сървис, запълнили задната част на кабината. Лоу и Маршъл бяха облечени в доставените в последния момент панталони в защитен цвят, туристически обувки и скиорски якета, а агентите начело със Стрейт бяха с джинси, ветроупорни якета и тежки обувки. Всички имаха очила за нощно виждане.

— Насам — извика Стрейт, наведе се под все още въртящото се витло и се насочи към хеликоптера на испанските специални части, кацнал петдесетима метра по-нататък. От него се изсипаха двайсетина командоси начело с капитан Белинда Диас.

В отсъствието на Хап Даниълс Стрейт беше поел неговите функции на ръководител на цялата операция. Участниците в нея — ЦРУ, Сикрет Сървис и испанската полиция — действаха с презумпцията, че президентът на САЩ се намира някъде в подземните галерии, попаднал в капана на така нареченото „разместване на земните маси“. Бяха единодушни по въпроса, че президентът е в компанията на човек на име Никълъс Мартин, а вероятно и на други хора, което със сигурност означаваше, че е станал жертва на някаква мръсна игра и се намира в опасност. Следователно тяхната мисия беше „животоспасяваща“ и щеше да остане такава до пълното изясняване на обстоятелствата.

Общо девет хеликоптера кацнаха в район с радиус от около петнайсет километра. С изключение на големия „Чинук“, всички бяха собственост на испанските сили за сигурност. Пет от тях пренесоха около сто тежковъоръжени полицаи с опит в планински операции, а всеки от останалите три бе отделен за превоза на 18-членните отряди на ЦРУ. Освен тях във всичките девет машини имаше по двама експерти с модерна подслушвателна апаратура. В подкрепа на операцията от Мадрид бяха излетели още три 18-членни отряда на ЦРУ, а от координационния център на Сикрет Сървис в Париж бяха изпратени още сто агенти, които щяха да кацнат на летище Херона в Коста Брава, където ги очакваха хеликоптери на испанските сили. По предварителни изчисления мадридските отряди трябваше да пристигнат в 8:20 вечерта, а тези от Париж — в 9:30 вечерта.

7:44 вечерта

Капитан Диас хвърли кос поглед към Лоу и Маршъл, след което насочи вниманието си към Бил Стрейт.

— Ние сме тук — каза на английски тя и заби показалец в големия планшет, разстлан направо върху камъните. От радиостанцията на колана й долиташе пукот и откъслечни фрази на испански. Диас беше привлекателна, около трийсет и пет годишна, в отлично физическо здраве. Бе въоръжена и облечена в маскировъчен комбинезон като всички останали.

— Става въпрос за планински периметър от около сто и петдесет квадратни километра — добави тя, отмести планшета и разгърна друг. Той съдържаше фотокопие на стара карта от 1922 г., на която бяха отбелязани всички галерии на някогашния рудник. — Тези линии са тунелите, използвани до закриването на мината. Главните шахти минават тук, тук и тук — посочи тя с пръст една дебела черта. — А това е най-широкият тунел, който започва близо до манастира и по който най-вероятно биха поели хората. С това се изчерпва и нашата информация. Всички шахти и тунели са стари — от датата личи, че не са били използвани повече от осемдесет години. Възможно е части от тях да са се срутили, което означава, че картата е полезна, но не напълно използваема.

— Да допуснем, че са поели по този тунел, независимо дали са двама или двайсет — подхвърли Стрейт. — Ако приемем, че са тръгнали веднага след труса в 3:37 следобед, къде биха могли да се намират в момента?

— Зависи от здравословното състояние на президента. Може би се налага да го носят или да спират, за да оказват първа помощ. Много е важно дали разполагат със светлина. Както можете да се досетите, шахтите са тъмни като гробници. И накрая зависи дали са тръгнали по този тунел или по някое от десетките отклонения.

— Възможно ли е да са тръгнали по друг?

— Няма как да знаем. Биха могли да направят всичко по различни причини. Може би главният тунел е блокиран и това ги е принудило да тръгнат по друг. Избрахме този пункт, защото се намира най-близо до главния тунел — разбира се, ако не се е срутил. Целта ни е да проникнем в него от най-далечния му край и да тръгнем обратно към манастира. От другата страна ще тръгнат подобни екипи, а специални групи ще изследват разклоненията. Ние… — Диас изведнъж замълча и насочи вниманието си към някакво съобщение по радиостанцията, предназначено за нея.

— Si, si — промърмори в микрофона на ревера си тя. — Gracias.

Очите й отново се насочиха към Лоу и Маршъл, преди да се върнат върху лицето на Стрейт.

— Ще изпратят по въздуха и сондажно оборудване. Съвсем скоро ще започнат да пробиват дупки директно над тунелите. През тях ще бъдат спуснати видеокамери и акустична апаратура.

— Това е добре — кимна Стрейт. — Разбира се, ако нашите хора са там. На какво разстояние се намираме от най-близкия вход, цепнатина в скалата или друг естествен комин?

— Трудно е да се каже. Комините не са отбелязани на картата. Трябва да ги търсим с помощта на планинската полиция, която отлично познава района. Но дори да открием комини или цепнатини, няма как да знаем колко са големи и докъде стигат. Дали през тях може да се стигне до шахтите, или ще се наложи работа по разширението им, включително взривяване. — Диас отново се извърна към Лоу и Маршъл. — Трябва да сте наясно и с още нещо, господа. Напълно възможно е хората долу да са мъртви, включително и вашият президент.

— Това е причината да сме тук, капитане — спокойно отвърна Лоу. — И в двата случая ние трябва да го измъкнем оттам.