Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (108)

108

Ел Борас, 6:55 вечерта

Мотоциклетът заподскача по тясната камениста пътека и Хап Даниълс стисна зъби. Мигел следваше два други мотоциклета, които бързо се носеха към река Льобрегат. Бяха мощни хонди без кош и това им позволяваше да развиват много по-висока скорост. Първият се управляваше от Амадо, племенника на Мигел, а зад него се носеха неговите приятели Хосе и Хектор. И тримата не бяха навършили осемнайсет, но познаваха околностите на Ел Борас като петте си пръста, особено скалистите върхове с всичките им дълбоки цепнатини, естествени комини и пътеки, водещи към подземните галерии. Хап не беше особено въодушевен от идеята за разширяване на компанията, но Мигел го увери, че момчетата са абсолютно надеждни и ще мълчат като риби, в случай че някой ги спре с въпроси къде отиват и какво възнамеряват да правят.

— Повярвай ми, че дори да извадим късмет и да открием президента, тези хлапета изобщо няма да го познаят — погледна го умолително Мигел. — За тях той ще бъде приятелят американец, който е останал затрупан в пещерите след земетресението.

Трите машини забавиха ход и спряха на самия бряг на реката. Тук Льобрегат беше широка около петдесет метра, кална и доста бурна след продължителните пролетни дъждове.

— Има натрупани наноси и реката само изглежда дълбока — обади се Мигел. — Но все пак трябва да внимаваме.

— Прекоси я! — отсече без колебание Даниълс.

Мигел направи знак на племенника си и хондите нагазиха във водата. Амадо беше пръв, а на кормилото на втората машина беше Хектор. Някъде по средата той почти изгуби управление, но запази присъствие на духа, даде газ и успя да се измъкне от течението. Половин секунда по-късно Мигел завъртя ръчката на газта и мотоциклетът нагази във водата. Бързото течение заплашваше да ги отнесе, но тежестта на Хап в коша се оказа достатъчна за стабилността им. Моторът изрева на високи обороти и бавно изпълзя на брега при останалите. Мигел отново махна с ръка и Амадо потегли пръв по тясната и стръмна планинска пътека.

Макар да изпитваше силни болки от друсането, Хап беше принуден да признае, че мотоциклетът е най-подходящото превозно средство за подобно пътешествие. Тук кола не можеше да премине, а разстоянията бяха твърде големи за пешеходци. А и той едва ли би издържал дълъг преход.

7:70 вечерта

Слънцето се скри зад зъберите и пътеката потъна в дълбока сянка. Сгънат на две, Хап се опитваше да игнорира болката в раненото си рамо. Миг по-късно неговото блекбъри иззвъня. Той го измъкна от сакото си и погледна екрана. Отново беше Бил Стрейт. Хап натисна бутона за отказ на разговора и изключи звъненето. В същия момент си спомни за кодираното съобщение, което Стрейт му беше изпратил в 4:10 следобед.

Хап, търся те от часове. Къде изчезна, по дяволите? В 4:08 следобед началникът на канцеларията съобщи от Мадрид, че президентът не е, повтарям, НЕ Е в манастира „Монсерат“. Оперативните агенти на ЦРУ са попаднали под вражески огън в офиса на някой си доктор Мериман Фокс. Мисията ни беше отменена по средата на полета. Върнахме се в базата в Барселона. Испанската полиция и разузнаване разследват причините за стрелбата. КЪДЕ СИ, ПО ДЯВОЛИТЕ??? ДОБРЕ ЛИ СИ?

Хап вдигна глава и погледна Мигел, който съсредоточено водеше мотоциклета по изровената пътека към върха. Допреди няколко часа изобщо не беше предполагал за съществуването на този човек, но сега му беше поверил живота си, а и този на президента — ако все още бе жив. Далеч по-логично би било да го повери на Бил Стрейт, да се свърже с него и да му заповяда изпращането на контингент агенти на Сикрет Сървис, ЦРУ и испанското разузнаване, който да започне претърсване на местността за евентуални проходи към подземните галерии. А отряд сапьори да започне разчистването на срутените лаборатории на Фокс.

Между агентите на Сикрет Сървис винаги бяха съществували тесни връзки, основаващи се най-вече на доверие. Но сега нещата се промениха и той вече не знаеше на кого да вярва, също като президента. По тази причина отхвърли Бил Стрейт. Дори не отговори на съобщението му.

— Хап! — внезапно се обади Мигел.

— Какво има?

— Виж там! — Пръстът му се насочи към обления от слънчеви лъчи стръмен връх, намиращ се на седем-осем километра от тях.

Отначало Хап не видя нищо, но после погледът му различи четири хеликоптера, които току-що бяха прехвърлили билото и се насочваха към скритата в сянка долина.

— Кои са тези?

— Не съм сигурен. Може би испанската полиция. Може би каталунската, а най-вероятно и двете.

— Насам ли идват?

— Трудно ми е да преценя.

— Мигел! — извика Амадо и махна с ръка в посоката, от която бяха дошли.

Двамата се обърнаха едновременно, точно навреме, за да видят още пет хеликоптера. Те летяха ниско и право към тях, макар че все още бяха на значително разстояние.

— Трябва веднага да се скрием! — заповяда с напрегнат глас Хап. — Амадо, момчета, хайде!