Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (138)

138

3:03 сутринта

Изминаха около километър и половина по хлъзгавата пътека, която ги изведе на брега на буен поток. Прикриха се зад някакви храсталаци и изчакаха Хосе, който тръгна да търси брод. Преследвачите най-вероятно бяха от другата страна на билото.

Десет минути по-рано бойните хеликоптери бяха напуснали зоната около предишния сипей, изчезвайки в югозападна посока. Това предполагаше, че Мигел е успял да привлече вниманието им, защото до този момент не се бяха появили обратно.

Мартин предпазливо се спусна по брега, опитвайки се да открие Хосе в мрака. Никак не му се искаше точно на този етап водачът им да се подхлъзне и да бъде отнесен от водата. Беше на крачка от него, когато луната надникна иззад облаците, разкъсани от внезапен порив на вятъра. Светлината му позволи да зърне тъмните фигури, които се спуснаха от стръмния склон и поеха по голото плато с ширина около двеста метра — същото, за което беше споменал Хосе. После луната се скри зад облаците и всичко отново потъна в мрак.

— По хълма зад нас се спускат хора! — напрегнато прошепна Мартин, докосвайки рамото на младежа. — Трябва да прекосим водата и откритото пространство, преди луната да се е показала отново!

3:07 сутринта

Хванаха се за ръце и предпазливо нагазиха в потока. Спасителните одеяла затрудняваха движението им. Редът на придвижване беше същият: Хосе, Мартин, президентът и Хап.

— По дяволите! — дрезгаво прошепна Мартин. Иззад голия връх изскочи боен хеликоптер и с рев се насочи надолу по течението с включени прожектори. Светлината пробяга по склона, на който бяха спрели преди малко, и продължи надолу към тях. За миг се мярнаха десетина униформени фигури.

— Давай, Хосе! — изкрещя президентът. — По-бързо!

Момчето се стрелна напред и след броени секунди се озова на насрещния бряг, откъдето протегна ръка да помогне на останалите. Хукнаха с всички сили през голото плато и потънаха под дърветата миг преди хеликоптерът да се появи над мястото, където бяха пресекли. Пилотът рязко забави скоростта и се вдигна на около двеста метра. Лъчът на прожектора освети върховете на дърветата. Иззад баира изскочиха още два хеликоптера и се понесоха ниско над потока.

3:13 сутринта

Придвижваха се през гъстата гора, по камениста пътека, която се изкачваше стръмно нагоре. Хосе се обърна и спря да изчака останалите. Краката им се подгъваха от умора, дишането под изкуствената материя ставаше все по-трудно.

3:15 сутринта

Приклекнаха под ствола на пречупено от бурите дърво, проснато като мост над скалите. Секунда по-късно над главите им прелетя хеликоптер. Светлината на прожектора се плъзна по дънера, хвърляйки неестествено удължени сенки по околните скали. След него се появиха и другите два.

— Насам! — извика Хосе и те с нова енергия се втурнаха напред.

3:17 сутринта

— Насам! — отново изкрещя момчето, свърна от пътеката и се затича към тесния процеп между две огромни скали. Останалите го последваха, препъвайки се по неравния терен.

— Това е Дяволската пързалка! — задъхано обясни Хосе на испански. — Адски стръмна и много дълбока! Представете си, че играем на криеница и имате превръзки на очите си. Следвайте ме по слух и се плъзгайте надолу!

Президентът бързо преведе.

— Окей? — изгледа ги момчето.

— Давай — кимна Харис.

Хосе направи крачка напред и изчезна. От мрака долетя тропот на търкалящи се камъни. Във въздуха се разнесе бързо приближаващо се боботене.

— Ти си следващият, Хап! — заповяда президентът.

— Слушам, сър — промърмори агентът, хвърли кос поглед към Мартин и направи крачка в мрака.

Мартин се обърна към президента, на устните му се появи лека усмивка.

— Изпълних си обещанието — подхвърли той. — Ти не умря в тунелите.

— Да се надяваме, че и тук няма да умрем — отвърна Харис.

— Да се надяваме. Твой ред е, братовчеде. Хайде, скачай!

Президентът приклекна и скочи в тъмната бездна. Мартин му даде пет секунди аванс, напълни гърдите си с въздух и го последва.

3:19 сутринта

Сякаш бяха влезли в асансьорна шахта. Сипеят наистина се оказа много стръмен и много дълбок. Далеч по-стръмен, отколкото можеха да си представят — почти отвесна дупка, чезнеща в мрака. Първите, които поеха надолу, бяха засипани с дребни камъни от следващите.

Хосе. Хап. Президентът. Мартин. Летяха надолу, без да виждат абсолютно нищо. Опора върху единия крак, после върху другия с отчаяната надежда да запазят някакво равновесие и посоката на движение. Последните трима имаха само една мисъл — как да не връхлетят върху човека пред себе си.

В един момент Мартин се блъсна в невидима скала, въздухът излетя от гърдите му с болезнено свистене. Оттласна се вляво с надеждата да не се блъсне в противоположната стена.

Отдолу се разнесе тъп удар, последван от тежко изпъшкване. Президентът се беше блъснал в нещо. Понечи да му извика да внимава, но при тази скорост спокойно можеше да подмине Харис и да продължи надолу, без да е в състояние да му помогне. Намръщи се при представата, че ще стигне дъното, а след това ще се наложи да се катери обратно. Подобна мисия беше невъзможна, защото каменистият сипей не я позволяваше. После до слуха му достигна нов вик: президентът бе попаднал на друго препятствие. Значи Харис продължаваше надолу.

Секунда по-късно десният крак на Мартин се закачи в нещо, тялото му се завъртя и полетя с главата надолу. Скоростта беше огромна и почти не се влияеше от отчаяно разперените му ръце. После пръстите му се плъзнаха по гладък къс скала. Напрегна всички сили, вкопчи се в нея и успя да спре. Беше замаян и останал без дъх. Високо горе проблесна прожектор. Хеликоптерите бяха увиснали над горичката, от която бяха започнали шеметното спускане. Всеки момент някой от пилотите щеше да се насочи към сипея и да освети целия район. Това означаваше отряд войници след тях, координирал действията си с друг, който може би щеше да ги чака в подножието на скалите. Ако изобщо стигнат там. Мартин напълни дробовете си с въздух, надигна се и скочи в непрогледния мрак.