Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (128)

128

00:02 сутринта

Деми крачеше из тясната стаичка и се опитваше да не мисли за ужасното обещание на Лучана, което щеше да се случи „утре“ — вече днес.

Желязното легло беше покрито с тънък матрак и още по-тънко одеяло. Но тя не можеше да мисли за сън. До леглото имаше малък умивалник, а в ъгъла беше поставена тоалетна чиния. Останалата площ беше запълнена от параклиса, който беше вграден в стената и се простираше до средата на стаята, осветен от множество восъчни свещи. В дъното се виждаше малък мраморен олтар, широк около метър и дълбок петдесетина сантиметра. Върху него блестеше някакъв предмет, наподобяващ модернистична бронзова скулптура. Едва когато се наведе да го разгледа отблизо, установи, че това не е скулптура, а две букви, запоени една за друга.

אμ

Трябваха й няколко секунди, за да проумее, че вижда това, за което беше споменал Джакомо Гела — буквата А на иврит, комбинирана с гръцката М. Знакът на „Арадия Минор“ — тайния орден, съществуващ вътре в дълбоко засекретеното boschetto на Алдебаран. Всичко, за което я беше предупредил този човек, се оказа вярно. Те през цялото време са знаели коя е тя и просто са я наблюдавали, за да разберат дали няма съучастници. Това беше причината, поради която Бек я беше поканил в Барселона след спречкването между Фокс и Никълъс Мартин в Малта. Искали са да проверят дали някой ще я последва. Пътуването до катедралата е било със същата цел — да проверят кой ще ги проследи, а не за да уредят среща с Фокс. И на сцената отново се бе появил Мартин. Това беше причината Бек да й позволи да присъства на ритуала — знаел е, че така ще привлече Мартин. Поддавайки се на уловката, тя не само беше изложила него на опасност, но и сама беше попаднала в капана. Изгарянето на вола й даде ясна представа каква щеше да бъде собствената й участ.

Тя все още нямаше представа какво представлява древният култ „Арадия Минор“, но вече беше наясно, че Гела е бил осакатен съвсем умишлено и оставен жив с единствената цел да служи като предупреждение за всеки, който дръзне да прояви интерес към ордена. Беше ясно, че Гела е бил наблюдаван години наред, за да се види кой ще го потърси и какво ще научи от него. Деми неволно се запита колко ли хора през годините са станали жертви на ужаса, който й предстоеше да преживее.

Ужасът, който беше преживяла нейната майка и още двайсет и шест други жени от фамилията. Ужасът, който бяха изпитали майките, дъщерите и сестрите на още много италиански фамилии в продължение на векове. Ужасът, който днес щеше да изпита Кристина, а по-късно и самата тя.

Деми спря, обърна се и тръгна към олтара. Преди малко в църквата монасите й взеха фотоапаратите, сложиха превръзка на очите й и я поведоха по някакво дълго стълбище. След това я натовариха на някакво открито транспортно средство, която явно се придвижваше под земята. Така се озова в тази килия. Монасите свалиха превръзката от очите й и мълчаливо излязоха, заключвайки вратата след себе си.

И това беше всичко. Не си направиха труда да я претърсят — нито в храма, нито тук. И по тази причина смартфонът остана скрит под дрехите й. В момента всичките й надежди бяха свързани с този апарат въпреки двата неуспешни опита да го използва. Явно килията се намираше твърде дълбоко под земята. Но тя вярваше, че ще улучи момента, в който телефонът ще има покритие, ще може да набере 112 и ще извика полицията.

Отпусна се на колене пред олтара и направи няколко снимки на символа на „Арадия Минор“. Направи ги с желание и страст, от всички възможни ъгли. И започна да усеща, че не го прави единствено за да се разсее, а за да открие моста, който щеше да я прехвърли от другата страна — там, където ще може да докосне майка си. Да осъществи контакт с духа й, да я възприеме така, както я беше възприемала цял живот — като най-близкото същество на земята, дори и в смъртта. По този начин изпълняваше обета си към тази жена, търсейки вечна любов и спасение.