Д. П. Лайл
Зад борда (6)

6

На следващата сутрин отворих очи точно в 8:11. Ако можеше да се вярва на часовника върху нощното шкафче. Обърнах се на другата страна. Не видях Никол, но във въздуха се носеше аромат на кафе. Открих панталона си захвърлен на пода, напъхах се в него и се отправих с олюляване към кухнята. Прекалено много вино снощи. А може би и прекалено много Никол.

Тя стоеше край скъпия мраморен плот на кухненския остров с шпатула в ръка. Бе облякла огромна черна тениска с логото на AC/DC отпред. Съвършените й крака, покрити със съвършен слънчев загар, бяха голи. И боси.

Замислих се и си казах, че не е възможно да има такова нещо като „прекалено много Никол“.

— Предполагам, че си огладняла след снощи — казах аз.

— Хвалиш ли се?

— Нещо подобно.

Над тигана се издигна струйка пара.

— И освен това си просиш похвала.

— Умирам да ме хвалят.

Тя ме посочи с шпатулата.

— Всъщност беше великолепен.

— Както и ти.

— Благодаря ти, Господи! Толкова се радвам! Мислех, че съм просто… поносима. — Тя се усмихна. — Или беше привлекателна? Апетитна?

— Определено второто. — Придърпах един висок стол и се настаних на него. — Какво приготвяш?

— Палачинки. Обичаш ли?

— Обичам жени с добър апетит.

— Точно като мен.

Тя прехвърли една голяма палачинка от тигана в чинията и я постави на плота пред мен.

— Стига си приказвал. Започвай да се храниш — Никол ми подаде шишенце кленов сироп.

— Да, госпожо — отвърнах аз, полях обилно палачинката и отхапах. — Страхотна! — похвалих я с пълна уста.

— Аз или закуската? — попита Никол, докато слагаше нова порция смес в тигана.

— Палачинката е страхотна, но ти си още по-страхотна.

— Цялата ли? — усмихна се тя.

— Някои части ми допаднаха повече от други, но трябва да призная, че не открих недостатъци.

— Очевидно не си търсил достатъчно добре.

— Така ли? Мислех, че съм проверил навсякъде.

— О, да — засмя се Никол.

— Ти си красива, умна, забавна и можеш да готвиш. Какво повече мога да искам?

— Палачинките не изискват кой знае какви кулинарни умения.

— Устройват ме идеално.

— Много си лесен — отбеляза тя.

— Забелязала си, значи. Поласкан съм.

Мобилният ми телефон иззвъня. Едва го чух, защото го бях оставил в „шпионската чанта“, която лежеше до френския прозорец. Докато отида и го взема, вече се бе включила гласовата поща. Дисплеят ме уведомяваше, че съм пропуснал три обаждания и два есемеса. Всички през последния час. Всичките от Рей.

Рей отговори още на първото позвъняване.

— Вече не си ли вдигаш телефона?

Няма „здравей“ или „как си“. Това е Рей.

— Съжалявам. Не ми беше подръка.

— Къде си? — попита той.

— У една приятелка.

— Това обяснява всичко.

— Какво става?

— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос. Нещо да ми кажеш за снощи?

— Всъщност, да. Барбара имаше гост. Но никога няма да се сетиш кой.

— Нямам време за игрички.

Това също е Рей.

— Уолтър Хортън.

Усетих кратко колебание, докато Рей осмисли информацията. След което последва:

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Записах всичко.

— Не е човекът, когото очаквах.

— Аз също. Тами ще полудее.

— В това я бива най-много. Нещо друго?

Имаше ли нещо друго за казване? Не. Новините, с които разполагах, се изчерпваха с изречението „Любовникът на Барбара е Уолтър“.

— Например?

— Например защо домът й гъмжи от ченгета.

— На Тами?

— Не, на Барбара Плъмър.

— Какво?

Никол се бе подпряла на кухненския плот с чаша кафе в ръка и ме гледаше напрегнато. Понечи да каже нещо, но аз вдигнах пръст.

— Не се ли изразих достатъчно разбираемо? — попита Рей.

— Но в това няма никаква логика.

— Очевидно местният полицейски участък не смята така.

— И защо са там?

— Нямам представа — призна Рей. — Разбрах, че Боб Морган е там.

— Боб Морган от отдел „Убийства“?

— Знам само, че е на мястото. А той не би отишъл, ако случаят не изисква присъствието му.

Странна работа. Много странна. Първо, нощното посещение на Уолтър у Барбара. А сега в дома й имаше ченге от отдел „Убийства“. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Мразя това чувство. Онова, което ми подсказва, че положението е по-зле, отколкото изглежда. А то изглеждаше зле. Нима Уолтър бе убил Барбара? Докато двамата с Никол бяхме наблюдавали и подслушвали цялата афера? Да, афера ми се струваше подходящо определение. Но не бяхме чули нито борба, нито изстрел, нито вик или нещо подобно. Вярно, удушаването не вдига много шум…

По-спокойно. Не прави никакви предположения.

— Оставих му няколко съобщения — продължи Рей, — но по всичко изглежда, че днес никой не отговаря на обажданията ми.

— Аз отговорих.

— Най-накрая.

— Странно съвпадение — отбелязах аз, — но се намирам на същата улица. Ще отида да огледам какво става.

— И умната.

Умната. Според Рей. Той нямаше предвид да се държа умно, а да не казвам нищо. Просто да остана със затворена уста и безизразно лице и да не издавам какво знам. Освен това никога да не извръщам поглед, никога да не се усмихвам, никога да не показвам изненада, гняв или каквато и да била друга емоция, никога да не се издавам какво си мисля и прочие. С една дума, умната.

— Това означава ли, че няма да им дадеш записа, който направих снощи? — попитах аз.

— Особено записа, който си направил снощи.

— Това не се ли квалифицира като укриване на улики или нещо подобно?

— Това се нарича защита на интересите на клиента.

— А законно ли е, когато става въпрос за убийство?

Никол облещи очи. Поклатих глава и вдигнах пръст.

— Ако е убийство — отвърна Рей.

— Би трябвало, след като Морган е там.

— Предполагам, че зависи от това кой какво е направил, на кого и защо. Но аз ще се занимая с този проблем. От теб искам само да действаш умната — въздъхна Рей. — Тук има нещо гнило.

Така си беше.

— Виж за какво става въпрос — нареди Рей. — Не се набивай на очи. Засега. Изчакай да разберем повече. Тогава ще седнем и ще решим какво да правим със записа.

— Добре.

— И не се връзвай на номерата на Морган. Престори се на глупав. Сигурен съм, че те бива в това. — Рей, баща ми. — Всъщност гледай да го избегнеш, ако е възможно.

— Ясно.