Д. П. Лайл
Зад борда (53)

53

Двигателите на „Морска вещица“ снижиха децибелите и аз усетих как огромната яхта забавя ход. Това не беше никак добре. Можеше да означава само едно — че Борков е стигнал целта си. Насред морската пустош. В дълбоки води. Много дълбоки, черни и студени. Подозирах, че братята Уилбанкс се намират на стотина-двеста метра под нас.

Двамата с Никол почти не разговаряхме, защото нямаше какво да си кажем. Държах я за ръка и усещах студените й нежни пръсти. В душата ми се прокрадна чувство за вина. Никол не трябваше да е тук. Може би дори не трябваше да ме познава. Вината бе на Тами. Ако не бе потрошила мустанга ми онази нощ, Никол щеше да ме подмине, да отиде на среща със своя приятел бармана и да не разбере за моето съществуване. Не, това не беше честно. Вината бе изцяло моя. Искаше ми се да уверя Никол, че всичко ще бъде наред, но истината бе, че аз самият не бях убеден в това.

Бурята приближаваше, светкавици пронизваха черните облаци, а гръмотевиците става все по-силни. Температурата на въздуха спадна с още няколко градуса и вятърът започна да разрошва косата ми. Гребените на вълните побеляха. Сякаш скачането през борда не бе достатъчно опасно, ами се налагаше да се борим и с разбушувалите се води. Едва ли можеше да бъде по-лошо.

Разбира се, че можеше.

Борков отново бе слязъл долу, Зума и Бойд не бяха помръднали от местата си, а ние с Никол седяхме като осъдени на ешафода. Което най-вероятно бе самата истина.

Наистина ли вярвах, че Рей може да ни измъкне? Че е получил и разбрал съобщението ми? Че не е в леглото си и не спи дълбоко? Че е открил къде се намира яхтата на Борков? Далече от брега, в толкова дълбоки води, че телата ни никога да не бъдат открити?

Никога.

Като Даръл и Дарнел.

Борков се върна и се отпусна тежко на стола отсреща. Остави един глок на масата. Дулото на пистолета сочеше право към нас. Борков не каза нито дума, само се взираше в нас, а очите му бяха студени като полярен лед. Студени и безмилостни. Имах чувството, че едва сега виждам истинския Виктор Борков. Лишен от гняв, от страст, дори от най-бегъл признак, че това е лично. За него всичко бе въпрос на делова преценка. В края на краищата нали така бе започнала цялата история? С делови спор между него и Хенри Плъмър. Заради някакво парче земя.

Мисля, че очакваше да започна да се моля, да хленча, да плача. Но аз просто отвърнах на погледа му. Какво друго можех да направя? Рей все се оплакваше, че съм упорит и твърдоглав. Намираше го за недостатък. Точно в този момент реших да се възползвам в пълна мяра от ината си. Ако това беше последният ми час на тази земя, за нищо на света нямаше да доставя на Борков и най-незначителния миг удоволствие.

Накрая той проговори:

— Е, как ще процедираме? По лесния или по трудния начин?

— Има ли значение? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Не знаем къде е Грейс. Нямаме дори най-бегла представа — продължих аз. — Каквото и да кажа, няма да ми повярваш.

— Опитай.

— Иска ми се да можех да споделя нещо, което да разреши тази ситуация. Но ние наистина не знаем нищо.

Борков сплете пръсти и сложи длани на масата, но не каза нищо.

— Дори да знаехме — продължих аз, — не мисля, че това щеше да ни помогне. Ти си взел решение и нямаш намерение да го промениш.

— И какво е това решение? — усмихна се Борков.

Усмивката му съвсем не бе приятелска, а тънка и хищна. Като на акула, която обикаля около плячката си. Напомняше ми за онази сцена, в която Орик Голдфингър казва на Джеймс Бонд, че не очаква от него да проговори, а само да умре. Това описваше доста точно ситуацията, в която се намирах в момента. Разбира се, Джеймс успя да се измъкне благодарение на онзи смъртоносен лазер, който режеше метал, и да се справи със стария Орик и бодигарда му Од Джоб. Аз обаче съвсем не се чувствах като Агент 007. Никол вероятно бе в състояние да изиграе Пуси Галор, но се опасявах, че това ще бъде последната й роля.

Последна сцена, край на филма, ред е на финалните надписи.

— Нямам представа какво решение си взел — казах аз.

— Така си е — каза той, — затова позволи ми да те уведомя.

На хоризонта, далече над рамото му, затанцуваха светкавици, а планината от черни облаци продължаваше да се носи към нас. Тя приближаваше с всяка изминала минута, а гръмотевиците, които я съпровождаха, звучаха все по-заплашително.

— Вярвам ви — каза Борков. — Според мен не знаете къде е Грейс. Според мен Морган не ви е казал.

— Поне сме съгласни по този въпрос — отвърнах аз. — Но какво значение има това?

— Никакво — сви рамене той.

— И какво ще правим сега?

— Лесният начин е да кажа на Джо Зума да ви простреля в главите. Бързо и чисто. — Борков присви очи. — Трудният начин е да ви овържа, да ви закача тежест и да ви хвърля зад борда. Живи.

— И двата не ми харесват.

— Има и трети, но той е грозен. — Борков се приведе напред и заби поглед в гърдите ми. — Да позволя на Зума и Бойд да се позабавляват с Никол, а ти да гледаш, след което пак да ви хвърля в морето.

Ноктите на Никол се забиха в дланта ми и когато сведох поглед, видях, че кокалчетата й са побелели като сняг.

Борков продължи:

— И така, получавате последна възможност. Трябва да ме убедите, че греша. Че знаете къде е Грейс.

— Много ми се иска, но как да ти кажа нещо, което не знам?

Той се облегна назад и погледна Никол.

— Ти си една много щастлива млада дама.

Тя отвърна на погледа му, макар на лицето й да бе изписан страх.

— Нямаме време за грозния вариант, затова ще се спрем на трудния.

Той кимна на Зума. Двамата с Бойд се спуснаха долу.

Борков взе пистолета, отмести стола си назад, при което краката му проскърцаха по дървената палуба, и се изправи. Махна с ръка. Искаше да го последваме. Погледнах Никол. На бледото й лице бе изписана мрачна решителност.

Беше готова.

А аз? Бях ли готов?

Борков я хвана за ръката и я задърпа към кърмата. Паника стегна гърдите ми. Нуждаех се от някакво оръжие, каквото и да е, което да ми позволи да ги забавя. Да ни спечели време да скочим. Ако се стигнеше дотам.

Огледах се и погледът ми падна на двете бейзболни топки и бухалката. Тя беше за предпочитане, но Борков несъмнено щеше да я забележи в ръцете ми. Топките обаче лесно можех да скрия в шепите си. Взех ги от купата, докато минавах покрай нея, и ги пъхнах в джобовете на якето си. Не беше кой знае какво, нали? Все пак говорим за бейзболни топки срещу пистолети, но не разполагах с други варианти.

Отидох до мястото, на което вече стоеше Никол. Вятърът се усилваше, заваля дъжд. Едрите капки изпъстриха дървената палуба. Вълните край нас се надигаха с все по-голяма сила.

Нощта не бе подходяща за плуване.