Д. П. Лайл
Зад борда (50)

50

Рей беше излязъл да потича по плажа. Обичаше да тича нощем. Беше по-прохладно и по-приятно. Срещаше по-малко хора. Предимно влюбени двойки, излезли да се разходят, или ловци на раковини. Тридесетина минути по-късно той зави обратно към дома си. Остави пълните си с пясък маратонки на терасата и влезе право в банята. Топлият душ му подейства освежаващо.

После отиде в кухнята, извади от хладилника кутийка бира и парче чедър и седна до масата. Взе мобилния си телефон от купчината документи, върху която го бе оставил. Иконката на дисплея показваше, че е получил съобщение. Отпреди почти час. От Джейк. Прочете го. Съобщението се състоеше от една-единствена дума: Борков.

Рей набра номера на Джейк. След няколко иззвънявания се включи гласова поща. Рей остави съобщение на Джейк да му се обади. Изяде сиренето и изпи бирата. Какво означаваше това съобщение? Да не би Джейк да бе попаднал на нова информация, свързана с Борков? Но в такъв случай Джейк щеше да се обади. А той бе оставил съобщение. Джейк не обичаше съобщенията. Но въпреки това му бе изпратил едно. Защо? Косъмчетата по врата на Рей настръхнаха. Нещо не беше наред.

Той позвъни на Пенкейк, който вдигна мигновено.

— Да?

Рей му разказа за съобщението и попита:

— Какво смяташ?

— Джейк е загазил здравата и зад всичко това стои Борков.

— Съгласен. Чакаме се на пристанището в Пенсакола.

— Тръгвам.

Рей тъкмо излезе на магистралата, когато телефонът му иззвъня. Беше Морган.

— Какво има? — попита Рей.

— Тъкмо се канех да те попитам същото.

Рей му разказа за съобщението от Джейк и за срещата с Пенкейк на пристанището в Пенсакола.

— Сега вече ми става ясно… — отвърна Морган.

— Какво ти става ясно?

— Току-що получих обаждане от един от нашите патрули. Чарли Кофман. Съобщили са му за злополука.

Пулсът на Рей се ускори. А това се случваше рядко.

Морган продължи:

— Червеният мерцедес на Никол е катастрофирал на „Пердидо Бийч“. Изглежда, е бил блъснат странично от голям и мощен автомобил.

— Сигурен ли си, че колата е нейната?

— Не може да има никакво съмнение. Кофман познава колата. Виждал я е пред дома на семейство Плъмър. Когато Никол и Джейк са ходили там. Освен това дамската й чанта и мобилният телефон на Джейк са вътре.

Сега вече съобщението доби смисъл. Борков бе нанесъл удар. Рей очакваше украинецът да реагира по съвсем друг начин, но фактите си оставаха факти.

— Можеш ли да се свържеш с твоя човек от управлението в Пенсакола и да го помолиш да отиде на пристанището?

— Веднага.

Рей звънна на Пенкейк и му предаде новата информация.

— На десет минути от пристанището съм — отвърна Пенкейк.

— А аз на двадесет. Изчакай ме да дойда.

— Разбрано.

Двадесет минути по-късно Рей влетя на паркинга. Завари Пенкейк да го чака. Но не и „Морска вещица“. Стомахът му се сви на топка. На паркинга имаше не повече от две дузини автомобили. Пенкейк стоеше до голям черен линкълн. Рей паркира до него и изскочи от колата.

— Виж това — каза Пенкейк и насочи лъча на фенерчето си към масивната предна броня на линкълна.

Бронята определено не бе заводска, а направена по поръчка от масивно парче метал, боядисано в черно като останалата част от автомобила. Фенерчето освети няколко драскотини, вдлъбнатини и петна от червена боя.

— Явно Борков е решил да нанесе изпреварващ удар — отбеляза Пенкейк. — И да ни се измъкне под носа.

Той кимна към празното място край кея, където по-рано бе привързан плаващият дворец на Борков.

Рей се огледа.

— Не виждам потенциални свидетели.

— Аз имам един — отвърна Пенкейк.

— Кой? Къде?

— Там! — Той посочи „Морски заслон“, рибарското корабче на приятеля му. — Преди да си тръгнем вчера, нагласих камерата и компютъра така, че да записват всичко, което се случи през следващите шест часа.

— Ти си гений!

Пенкейк изсумтя.

— Нима си се съмнявал?

Рей никога не се бе съмнявал. Нито за миг дори.

— Да прегледаме записа.

Щом влязоха вътре, Пенкейк веднага включи лаптопа. Отвори видеофайла и превъртя записа назад. Отначало не се случи нищо, но после се появи „Морска вещица“, която акостира на кея на заден ход. Двама мъже хвърлиха въжета. Джейк, Никол, Зума и Бойд слязоха заднешком по мостчето и изчезнаха от екрана. Пенкейк натисна клавиша за пауза и пусна записа в нормален режим. Четиримата се качиха по мостчето. Борков ги посрещна на палубата и им махна с ръка. Двамата мъже отвързаха яхтата, тя се отдалечи от кея и потъна в мрака.

Рей излезе на палубата. Впери поглед към Мексиканския залив. Борков искаше война. Добре, щеше да я получи. Войната бе любимото занимание на Рей. Той извади мобилния си телефон и набра един номер.

— На кого звъниш? — попита Пенкейк.

Той се измъкна от трюма и изкачи стъпалата, които водеха към палубата.

— Айра Темел. Моят човек в Бреговата охрана.

Пенкейк понечи да каже нещо, но Рей вдигна пръст.

— Айра? — попита Рей.

— Рей, развил си отвратителния навик да звъниш посред нощ — отвърна Айра.

— Нуждая се от помощта ти.

— Не мога да повярвам!

Айра владееше отлично оръжието на сарказма.

— Става въпрос за Борков. Отвлякъл е сина ми Джейк и приятелката му Никол.

— Как така отвлякъл?

Рей му предаде набързо онова, което знаеше.

— Сигурен ли си?

— Имам го на видео.

Айра въздъхна.

— Добре. Ще вдигна екипажа по тревога и ще открия „Морска вещица“.

— Благодаря. И още нещо. Аз също ще изляза в открито море, така че предупреди твоите хора.

— Какво означава това?

— Не мога да седя със скръстени ръце.

— Остави всичко на нас — отвърна Айра. — Това ни е работата.

— Не мога, Айра. Знаеш много добре.

— Така е, за съжаление. — Последва нова въздишка. — Добре, но не прави нищо глупаво.

— И през ум не ми минава — отвърна Рей и затвори.

— А сега какво? — попита Пенкейк.

— Тръгваме след тях.

— Били Рей?

— Позна.

Следващото обаждане бе адресирано до Били Рей Такър. Бивш морски тюлен. Железен е. Истински воин. Когато Били Рей вдигна, шумът около него предполагаше, че се намира в някой бар.

— Трезвен ли си? — попита Рей.

— Горе-долу.

— Трябва ми екипажът ти.

— Веднага? — попита Били Рей.

— Преди десет минути.

— За какво става въпрос?

Рей му предаде същата съкратена версия на случилото се, която бе изложил и пред Айра, като добави, че го чака на пристанището на Пенсакола.

— Идвам. Ще взема Томи Патън и ще звънна на Меган Уилис. Тя има нова моторница и няма да пропусне възможността да я изпробва.

Томи Патън бе служил петнадесет години в Делта Форс. Предимно като снайперист и разузнавач, но разбираше от почти всичко. Всичко смъртоносно. И го бе доказвал многократно.

Меган Уилис бе служила в морската пехота. Бе изкарала две мисии в Афганистан и една в Ирак. Умееше да пилотира хеликоптер, освен всичко останало. За което не обичаше да говори. Най-силната жена, която Рей бе срещал. Меган обожаваше бързите моторници. Много бързите моторници.

— При теб сме след двадесет минути. Най-много! — заяви Били Рей.

 

 

Карлос Фернандес се спотайваше сред живия плет, който отделяше паркинга от съседния търговски център. Не изпускаше от поглед двамата мъже — единият среден на ръст, а другият направо огромен — които оглеждаха джипа. Позна ги веднага. Бяха същите, които бе видял пред дома на Раул. Защо бяха тук? Какво правеха?

Борков му бе наредил да вземе линкълна и да се погрижи никой никога да не успее да открие тази кола. Лесна работа. Стига тези двамата да не объркаха нещата. Карлос извади пистолета от джоба на якето си. Не искаше да го използва. Щеше да привлече нежелано внимание. Но пък нямаше много време. Борков го бе предупредил, че не след дълго ще довтасат местните ченгета и затова не бива да оставя никакви следи. Какво да прави?

Точно тогава двамата мъже се насочиха към едно рибарско корабче и изчезнаха в трюма му.

Идеално.

Карлос прекоси паркинга, като се оглеждаше непрекъснато и вървеше плътно покрай колите, за да му осигурят прикритие в случай на необходимост. Бързо се добра до джипа, но тъкмо постави пръст върху копчето на дистанционното, първо единият, после другият непознат излезе на палубата на корабчето. Разстоянието между тях бе не повече от петнадесет метра. По-дребният държеше телефон до ухото си.

Карлос се почеса с дулото на пистолета. Прецени разстоянието. Трудно щеше да улучи и двамата от тук. Щеше да се наложи да хукне към тях. С надеждата, че изненадата ще му осигури достатъчно време да скъси разстоянието и да убие и двамата.

Приготви се, надигна се леко на пръсти, готов да се втурне всеки момент. Сърцето му заби силно, дишането му стана плитко и учестено. Сега или никога, каза си той. Тъкмо напрегна мускулите на краката си, и двамата мъже се скриха в трюма.

Карлос зачака да се появят отново, но изминаха две минути, а от тях нямаше и следа. Затова той натисна бутона за отключване. Мигачите на джипа присветнаха, изпод капака се разнесе тихо писукане. Лампичките в салона светнаха. Карлос отвори вратата и седна зад волана.