Д. П. Лайл
Зад борда (39)

39

— Горката жена — подхвърли Никол. — Не изглежда очарована от перспективата да разговаря с ченгетата.

Стояхме пред колата й и наблюдавахме как Рейчъл тича към стария форт. Фигурата й бавно се стопи в мрака.

— Предполагам. Излязла да потича, а се забъркала в тази история.

Никол ме хвана за ръка.

— Трябва да ме нахраниш. Гладна съм.

— Ти май винаги си гладна.

— Почти.

— По това време на нощта възможностите ни са ограничени, но знам едно място.

Тя се настани зад волана.

— Качвай се!

— Трябва първо да позвъня.

— На Морган?

— Не и в четири и половина сутринта. Не искам да го ядосам толкова рано.

Набрах номера на Рей. Той отговори още след първото позвъняване. Буден и нащрек. Изобщо не звучеше сънен. Такъв си е Рей. Имам чувството, че никога не спи. Разказах му какво сме научили, включително описанието на Рейчъл на колата, която бе видяла.

— Струва ми се, че това е хондата на Даръл — каза той. — Хедър я описа по същия начин.

— И аз си помислих същото.

— Добре — въздъхна Рей. — Ще звънна на Морган и Пенкейк и ще задвижа нещата. Среща тук, в осем.

Следващата ни спирка с Никол бе „Данис Дайнър“, евтина денонощна закусвалня в Гълф Шорс. Поръчах си кафе и сандвич, а Никол — „Специалитетът на тираджията“. Яйца, бекон, палачинки, овесена каша, курабийки… Не успя да изяде всичко, но накрая в чинията й остана твърде малко.

След като сервитьорката разчисти масата и доля чашите ни с кафе, поседяхме тихо няколко минути, за да убием времето.

— Какво става? — попитах аз.

— Със случая ли?

— Не, с мен и теб. С нас. Какво сме ние?

— Две влюбени откачалки?

Кимнах и отпих от кафето си.

— Имаш предвид, какво ще стане с нас?

Вдигнах рамене.

— Нещо такова.

— Ухажване, предложение, брак, деца… Искам поне дузина.

— Я каква си ми умница!

— Така си е. — Тя се пресегна и ме хвана за ръка. — Нали?

— И още как.

— Не съм домашарка. Ти също. Затова да продължим в същия дух и ще видим какво ще излезе.

— Ще продължим да се забавляваме?

— Защо не? — Тя стисна ръката ми. — Но ще ти кажа нещо. Ти си най-интересният мъж, когото съм срещала от много отдавна. А може би никога не съм.

— Ти също.

— Какво? И аз ли съм интересен мъж? Я ме огледай хубаво!

— Огледах те. Забрави ли?

Никол се засмя.

— Предложението ти ми харесва — отвърнах аз. — Ще се забавляваме и ще видим какво ще се получи.

Тя погледна през прозореца. Небето бе порозовяло. Погледнах часовника си. Шест и половина.

— Да се поразходим — предложи Никол. — По брега. И да наблюдаваме изгрева.

Така и направихме. Никол свали покрива на мерцедеса и потеглихме към плажа. Тя дори спазваше ограниченията на скоростта. Държахме се за ръце и се споглеждахме. Чувствах се като тийнейджър. Мисля, че и тя изпитваше същото.

Стигнахме почти до Пенсакола, преди да направим обратен завой и да потеглим към Рей. Пристигнахме точно в осем и се качихме по стълбите. Заварихме Рей, Пенкейк и Морган да седят на верандата. Двамата с Никол си взехме столове и се присъединихме към тях.

— Предадох на Морган какво сте открили. — Рей ме погледна и добави: — Добре сте се справили.

Наистина ли го каза? Последният комплимент, който е изричал по мой адрес, бе, когато направих отличен пас на Янки Стейдиъм. Но това беше преди цяла вечност.

— Борков има голяма яхта — отбеляза Морган. — Толкова голяма, колкото я е описала вашата Рейчъл. По нашите места няма много такива яхти.

— Смятате ли, че братята Уилбанкс са отишли на среща с Борков? — попитах аз. — И той е „големият бос“, за когото говори Хедър?

Морган сви рамене.

— Не знам. Да помислим с какво разполагаме. Барбара Плъмър е убита. Почеркът е типично гангстерски. Убеден съм, че истинската мишена е бил Хенри, макар да не мога да го докажа. Хенри и Борков са водили война за имоти, което означава, че най-вероятният мотив са парите. Братята Уилбанкс са се качили на загадъчна яхта посред нощ. Отивали да сключат сделка, която щяла да ги направи богати. Приятелчето им Раул оставя пръстов отпечатък на местопрестъплението. Този лош късмет е наказан с куршум. Убийството му отново е извършено в гангстерски стил.

— Това означава, че непременно трябва да намерим Даръл и Дарнел — отбелязах аз.

Рей поклати глава.

— Няма да ги намериш. Във всеки случай — живи.

Погледнах го.

— Откъде знаеш?

— Не знам, но ми се струва логично. Съгласен съм с Морган. Всички улики сочат към Борков. Но бандити като него винаги замитат следите.

— Тоест братята Уилбанкс са се превърнали в тежест, подобно на Раул — отбелязах аз.

Рей допи кутийката „Дю“ и я запрати в кошчето, оставено до стената зад гърба му.

— Ако питате мен, не се съмнявам, че Раул и братята са ликвидирали Барбара Плъмър. Но са допуснали грешка — Хенри не си е бил у дома — която е принудила Борков да ликвидира всички, които могат да отведат полицията до него.

— Вероятно винаги почиства след себе си — обади се Морган. — Дори когато всичко е минало както трябва.

Пенкейк изсумтя в знак на съгласие.

— Въпреки това не можем да бъдем сигурни, че този Борков е замесен — намеси се Никол.

— Това не е единствената му връзка със случилото се — заяви Пенкейк.

Всички погледнаха към него.

— Раул Гомес определено е бил свързан с картелите. Както и брат му Сантяго. Техен братовчед заема висок пост в „Синалоа“. Въпросният братовчед, Педро Идалго, идва в Щатите веднъж на три месеца. Предполагам, при всяко посещение в страната се е срещал с Раул. Преди около година Раул е бил арестуван за притежание на наркотици. В Нейпълс. Впоследствие обвинението е паднало, но негов адвокат е бил Роландо Суарес, който е свързан както с картелите, така и с Борков.

— Наистина ли? — възкликна Морган. — Как успя да откриеш всичко това? Моите хора също търсиха, но не намериха нищо.

Пенкейк го изгледа снизходително. Сякаш полицаят бе задал възможно най-тъпият въпрос. От гледна точка на Пенкейк нещата стояха точно така. Може да имаше вид на глупав стар футболист, но той бе всичко друго, но не и глупав. Например умееше да борави с компютър не по-зле от най-добрите хакери. И винаги успяваше да открие неща, които някой друг се бе опитал да скрие.

— Трябва да знаеш къде да търсиш — отвърна Пенкейк.

— И да действаш извън рамките на закона — добави Морган.

Пенкейк сви огромните си рамене.

— Ще се възползвам от Петата поправка.

Морган се усмихна.

— Това показва, че сме на прав път — казах аз.

— Разбира се — кимна Пенкейк. — Има и още нещо. Знаем, че Уолтър е защитавал пред съда Сантяго, брата на Раул. Открих нещо, за което Уолтър няма представа. Адвокатският му хонорар е изплатен от фирмата на Суарес. Не директно. Парите уж са дошли от майката на Сантяго. Но ако хонорарът е платен от Суарес, това означава, че всъщност е платен от Борков.

— Звучи, сякаш Борков притежава всички — отбеляза Никол.

— Така изглежда — съгласи се Морган.

— Има и още нещо — каза Рей и отвори папката, която лежеше пред него, и извади някаква снимка.

Плъзна я към мен. Беше въздушна фотография на пристанище.

— След като ми позвънихте тази сутрин, успях да се свържа с един приятел. Капитан Айра Гемел от Бреговата охрана — обясни Рей. — Не се зарадва, че го будя толкова рано, но все пак е военен. Както и да е, успя да открие яхтата на Борков. Ето я — каза Рей и посочи голяма яхта, хвърлила котва в самия край на кея. — В Пенсакола.

— Това сателитна снимка ли е? — попитах аз.

Рей кимна.

— Отпреди час.

Знаех, че Рей има дебели връзки, но това бе изумително.

— Разполагаме и с данни за движението на яхтата — продължи Рей. — Тя определено се е намирала близо до брега онази сутрин, когато братята Уилбанкс са се качили на моторницата. После се е отправила към открито море, прекарала е там нощта, а вчера сутринта се е върнала в Пенсакола. — Той отново посочи снимката. — Точно тук.

Пенкейк взе снимката и я разгледа.

— Имам приятел, който държи рибарско корабче там. Често сме излизали на риболов. Корабчето му е акостирало съвсем близо до яхтата на Борков. В момента моят човек лови пъстърва в Монтана. Ще го уведомя, че ще използваме корабчето за ден-два.

Рей кимна.

— Така ще можем да наблюдаваме Борков съвсем отблизо.

— Смятай го за уредено — отвърна Пенкейк.

— Аз мога да направя нещо по-добро — обади се Никол. Всички я погледнахме. — Мога да ви кача на яхтата.

— И как ще го направиш? — попита Морган.

Тя се изправи, завъртя се в кръг и прокара ръце по тялото си.

— С това. Мацки и яхти. Вървят в комплект като уиски и фъстъци. Не смятате ли? — Никой не възрази, затова Никол продължи: — Ще се облека както трябва и ще уредя да ни поканят на борда.

— Много си самоуверена, май — обадих се колебливо аз.

— Ти не би ли ме поканил на твоята яхта?

— Разбира се.

Всъщност бих я поканил навсякъде.

Тя се усмихна.

— Всички мъже са еднакви.

Мобилният телефон на Морган иззвъня. Той вдигна, помълча и каза:

— Идвам веднага. — Прибра телефона в джоба си и стана. — Намерили са колата на Даръл. На една пряка от дома на Раул.

Добре, добре… Кръгът се стесняваше.