Емил Зола
Терез Ракен (4)

3

Една седмица след сватбата Камий решително заяви на майка си, че желае да напусне Вернон и да отиде да живее в Париж. Госпожа Ракен възрази; тя вече беше уредила живота си и не желаеше да го променя в каквото и да било отношение. Синът й получи нервна криза, заплаши я, че ще се разболее, ако не отстъпи на прищявката му.

— Никога не съм се противопоставял на твоите планове — каза й той. — Ожених се за братовчедка си, пия всичките лекарства, с които ме тъпчеш. Крайно време е веднъж и аз да проявя воля и ти да се съгласиш с мен… Ще заминем в края на месеца.

Госпожа Ракен не можа да заспи цялата нощ. Решението на Камий разстройваше живота й и тя отчаяно си блъскаше главата как да преустрои съществуването си. Малко по малко се успокои. Размисли, че младите биха могли да имат деца и тогава ограничените й материални възможности нямаше да им бъдат достатъчни. Трябваше да спечели още пари, да се заеме отново с търговия, да намери доходна работа на Терез. На другия ден се събуди, примирена с мисълта за отпътуването. Беше направила план за нов живот.

На закуската се показа весела.

— Ето какво намислих — каза тя на децата си. — Утре ще отида в Париж. Ще потърся магазинче за галантерия и двете с Терез ще продаваме игли и конци. Това ще ни запълни времето. Ти, Камий, ще правиш каквото искаш. Ще се разхождаш на слънце или ще си намериш работа.

— Ще си намеря работа — отговори младия човек.

Всъщност Камий беше пожелал да се преместят само от глупаво честолюбие.

Той мечтаеше да стане чиновник в голямо предприятие; червеше се от удоволствие, като си представяше как ще изглежда сред просторна канцелария със сатенени ръкавели и перо зад ухото.

Изобщо не се посъветваха с Терез. Тя винаги беше проявявала такава пълна покорност, че вече нито леля й, нито мъжът й считаха за нужно да искат мнението й. Отиваше там, където отиваха те, правеше това, което правеха те, без оплакване, без упрек, сякаш без дори да разбира, че се извършва промяна.

Щом пристигна в Париж, госпожа Ракен се запъти право към пасажа Пон-Ньоф. Една стара мома от Вернон й беше дала адреса на своя роднина, която имала магазинче за галантерия в пасажа и се канела да го продаде. На бившата вернонска търговка магазинчето се стори твърде малко и тъмно; но прекосявайки Париж, тя бе така зашеметена от уличната глъчка и от ослепителния разкош на магазините, че тази тясна галерия със скромни витрини й напомни предишното й спокойно магазинче. Щеше да се чувствува като в провинцията; тя си отдъхна, каза си, че скъпите й деца сигурно ще бъдат щастливи в този глух кът. Умерената цена на магазина я накара да се реши; продаваше се за две хиляди франка. Наемът за павилиончето и за квартирата на първия етаж беше всичко хиляда и двеста франка. Госпожа Ракен, която имаше близо четири хиляди франка спестявания, пресметна, че би могла да откупи правото да търгува и да плати наема за първата година, без да начева капитала си. Смяташе, че заплатата на Камий и печалбата от магазина щяха да стигнат за всекидневните им нужди, така че нямаше да се наложи да нарушава рентата си и сумата щеше да нарастне и да осигури бъдещите й внучета.

Тя се върна сияеща във Вернон, каза, че е намерила истинско съкровище, прелестно кътче в сърцето на Париж. След няколко дни, без сама да забележи, във вечерните разговори влажното и мрачно павилионче от пасажа се превърна в дворец; тя го виждаше в мислите си удобно, широко, спокойно, с цял куп неоценими качества.

— Ах, мила Терез! — казваше тя. — Ще видиш колко щастливи ще бъдем в това кътче! Горе има три чудесни стаи. Пасажът е много оживен. Ще подредим прекрасни витрини… Ще видиш, там никак няма да скучаем.

Приказките й нямаха край. Всичките й инстинкти на бивша търговка се бяха пробудили; тя обсипваше предварително Терез със съвети за продажбаа, покупките, хитростите на дребната търговия. Най-сетне семейството напусна къщата край брега на Сена; още същата вечер те се настаниха в пасажа на Пон-Ньоф.

Когато Терез влезе в магазина, където щеше да живее отсега нататък, стори й се, че се спуска в някаква лепкава глинеста яма. Обзе я отвращение, тръпки я побиха от страх. Тя се вгледа в мръсния, влажен пасаж, влезе в магазина, качи се на първия етаж, обиколи всички стаи; голи, без мебели, те навявах ужас със запуснатостта и овехтялостта си. Младата жена не направи нито едно движение, не промълви нито дума. Сякаш застина. Леля й и мъжът й бяха долу, тя седна на един куфар, безволно отпусна ръце, със стиснато от ридания гърло, но не можа да заплаче.

Лице в лице с действителността госпожа Ракен се смути, стана й неудобно от такова осъществяване на мечтите й. Тя винаги намираше лек за затрудненията, затова обясни мрака с облачното време и заключи че с метлата всичко ще се оправи.

— Какво толкова! — каза й Камий. — Тук е съвсем прилично… Впрочем ние ще се прибираме горе само вечер. Аз ще се връщам чак към пет-шест часа. А вие ще бъдете заедно двете и няма да се отегчавате.

Младият човек никога не би се съгласил да живее в подобна бърлога, ако не разчиташе на удобствата на някоя кантора. Той се утешаваше, че ще стои по цял ден на топло, а вечер ще си ляга рано.

И магазинът, и жилището останаха неподредени цяла седмица. Още от първия ден Терез седна на щанда и повече не мръдна от мястото си. Госпожа Ракен се изненада от това потиснато настроение; тя очакваше, че младата жена ще се помъчи да разхубави жилището си, ще сложи цветя на прозорците, ще пожелае нови тапети, завеси, килими. Когато предложеше да поправят нещо, да поразкрасят дома, племенницата й възразяваше спокойно.

— Няма смисъл. Много добре сме и така, не ни е нужен разкош.

Госпожа Ракен сама трябваше да оправи стаите, да подреди донякъде магазина. В края на краищата на Терез й омръзна да я гледа, като се суети безспир пред очите й; тя нае прислужница и така принуди леля си да стои с нея в магазина.

Камий цял месец не можа да си намери работа. Той стоеше колкото може по-малко в магазина, скиташе по цял ден. Накрая му стана така скучно, че заговори да се върнат във Вернон. Най-сетне го назначиха в управлението на Орлеанските железопътни линии. Печелеше по сто франка месечно. Сбъдна се мечтата му.

Той излизаше сутрин в осем часа. Спускаше се по улица Генего до кейовете. Тогава, пъхнал ръце в джобовете, със ситни крачки, вървеше край Сена от Института до Ботаническата градина. Този дълъг път, изминаван два пъти дневно, никога не му омръзваше. Камий съзерцаваше как тече водата, спираше се да погледа саловете с дървени трупи, спускащи се по реката. Не мислеше за нищо. Често заставаше пред „Парижката Света Богородица“, устремил поглед в скелите, обграждащи черквата, която бе в ремонт; високата дървена постройка го привличаше, без сам да знае защо. После мимоходом хвърляше поглед към Пор-о-Вен и броеше файтоните, идващи откъм гарата. Вечер, затъпял от работа, прехвърляйки на ум някоя глупава история, чута в канцеларията, той прекосяваше Зоологическата градина и ако не беше много закъснял, отбиваше се да погледа мечките. Оставаше там около половин час, наведен над дупката, следейки мечките, които тежко пристъпваха; движенията на тези едри животни му харесваха; той ги гледаше, раззинал уста, опулил очи, изпълнен с глупава радост при всяко тяхно помръдване. Най-сетне се решаваше да си тръгне бавно-бавно, зазяпан в минувачите, колите, магазините.

Щом се прибереше в къщи, вечеряше, после сядаше да чете. Беше си купил произведенията на Бюфон и всяка вечер, независимо от скуката, която му навяваше подобно четиво, поставяше си за задача да прочете двадесет-тридесет страници. Освен това четеше книжки от периодичните издания по десет сантима едната: „История на Консулството и Империята“ от Тиер и „История на жирондистите“ от Ламартин, както и някои научнопопулярни съчинения. Мислеше, че така допълва образованието си. Понякога караше жена си да го слуша, а той й прочиташе няколко страници или някой анекдот. Винаги много се чудеше как е възможно Терез да стои замислена и мълчалива цялата вечер, без да се поддаде на изкушението да прочете някоя книга. Всъщност той само се убеждаваше, че жена му не блести с кой знае какъв ум.

Терез нетърпеливо отблъскваше книгите. Предпочиташе да стои, без да прави нищо, втренчила поглед, потънала в празни, неясни мисли. Впрочем тя запазваше непрекъснато равното си, любезно държание. С цялата си воля се стремеше да направи от себе си пасивно оръдие на безгранична услужливост и самоотверженост.

Търговията им се развиваше мирно и тихо. Печалбите в края на всеки месец бяха едни и същи. Клиентелата им се състоеше предимно от работнички от квартала. През пет минути в магазина влизаше някоя девойка и си купуваше нещо по за няколко су. Терез обслужваше клиентите винаги с едни и същи думи, с неизменна безизразна усмивка. Госпожа Ракен беше по-приветлива, по-разговорчива и истината е, че всъщност тя привличаше и задържаше клиентелата.

Така се изнизаха три години, ден след ден, изцяло подобни една на друга. Камий не беше отсъствувал нито един ден от службата. Майка му и жена му почти не излизаха от магазина. Живеейки след влажна тъма, сред мрачно, подтискащо безмълвие, Терез виждаше как животът се разстила пред нея празен, предлагащ й всяка вечер все същото студено легло и всяка сутрин все същия пуст ден.