Емил Зола
Терез Ракен (28)

27

Само ужасният страх подтикна съпрузите да говорят, да направят признание в присъствието на госпожа Ракен. Те и двамата не бяха жестоки по природа. Дори да не беше чувството на самосъхранение, което ги бе накарало да скрият престъплението си, не биха разкрили пред нея убийството просто от човечност.

Следващия четвъртък бяха особено неспокойни. Сутринта Терез запита Лоран дали е разумно да оставят старицата в трапезарията вечерта. Тя знаеше всичко и би могла да вдигне тревога.

— Ами! — отговори Лоран. — Тя не може да помръдне дори малкия си пръст.

Как искаш да говори?

— Може би ще намери начин — каза Терез. — От миналата вечер чета в очите й някаква неумолима решителност.

— Нищо подобно. Лекарят ми каза, че с нея всичко е свършено. Ако заговори още веднъж, сигурно ще е в последните часове на агонията… повярвай ми, няма да издържи дълго. Глупаво ще бъде да обременяваме съвестта си, като й пречим да присъства на тези вечери.

Терез потръпна и възкликна:

— Ти не ме разбра. О, да, имаш право! Стига кръв… Аз исках да ти кажа, че можем да затворим леля ми в стаята й и да казваме, че й е лошо и спи.

— Ами — възрази Лоран, — та този глупак Мишо ще влезе направо в стаята, за да види старата си приятелка. Чудесен начин да се погубим!

Той се колебаеше, искаше да се покаже спокоен, но езикът му се заплиташе от страх.

— По-добре да оставим всичко без промяна — продължи той. — Тези хора са тъпи като гъски. Те, разбира се, няма да разберат нищо от мълчаливото отчаяние на старицата. Никога няма да се усъмнят в нищо, защото са твърде далеч от истината. Ако този път не стане нищо, ще можем да се успокоим за последствията от нашата непредпазливост. Ще видиш как всичко ще бъде наред.

Вечерта, когато гостите дойдоха, госпожа Ракен седеше на своето място между масата и печката. Лоран и Терез се показваха в добро настроение, прикриваха страховете си, очакваха с тревога дали няма да се случи нещо. Бяха спуснали абажура на лампата, само мушамата на масата беше ярко осветена.

Гостите приказваха банални неща, шумяха, суетяха се както винаги пред играта на домино. Гриве и Мишо не пропуснаха да попитат болната учтиво за здравето й, въпроси, на които както винаги, си даваха чудесни отговори. След това, без да се интересува повече от нещастната старица, компанията се впусна с наслада в играта.

Госпожа Ракен, откакто знаеше страшната тайна, чакаше трескаво тази вечер. Тя беше събрала последните си сили, за да изобличи виновниците. До последния момент се страхуваше да не би да не присъства на вечерта; мислеше си, че Лоран ще я скрие, ще я убие или поне ще я затвори в стаята й. Като видя, че я оставят там и почувства около себе си гостите, изпита гореща радост, мислейки си, че ще може да направи опит да отмъсти за сина си. Понеже усещаше, че езикът й е мъртъв, тя реши да опита един нов език. С учудваща сила на волята успя да раздвижи донякъде дясната си ръка и да я повдигне леко от коляното си, където лежеше отпусната безволно; после малко по малко я придвижи край крака на масата, който се намираше пред нея и успя да я постави върху мушамата. След това размърда слабо пръстите си, за да привлече вниманието.

Когато играчите забелязаха тази мъртва бяла и отпусната ръка, те се изненадаха много. Гриве остана с ръка във въздуха точно в момента, в който се готвеше победоносно да сложи двойната шестица. След удара болната не бе помръдвала ръцете си.

— Ха, погледнете, Терез! — извика Мишо. — Ето че госпожа Ракен раздвижи пръстите си! Очевидно иска нещо!

Терез не можа да отговори. Тя, както и Лоран, беше проследила усилията на болната и гледаше ръката на леля си, мъртво бледа под ярката светлина на лампата, като ръка на отмъстител, която всичко ще разкрие. Двамата убийци чакаха задъхани.

— Боже мой! Вярно — каза Гриве, — тя иска нещо… О, ние се разбираме двамата. Тя иска да играе на домино… Какво? Не е ли така, скъпа госпожо?

Госпожа Ракен показа рязко, че не е съгласна. Тя протегна пръста си, сгъна другите безкрайно трудно и започна да чертае букви по масата. Едва беше направила няколко линии, когато Гриве отново се провикна победоносно:

— Разбирам, казва, че ще направя добре да сложа двойната шестица!

Парализираната старица хвърли към стария чиновник страшен поглед и отново започна да пише думата. Но Гриве всеки миг я прекъсваше, че не било необходимо, че той е разбрал и изтърсваше някоя глупост. Най-сетне Мишо го накара да млъкне.

— Дявол да го вземе, оставете госпожа Ракен да говори — каза той. — Кажете, мила приятелко!

И той загледа мушамата на масата, сякаш се вслушваше. Но пръстите на парализираната се бяха отпуснали, тя започваше повече от десет пъти една и съща дума, но не можеше да я изпише, пръстите й се колебаеха. Мишо и Гриве се наведоха, но като не можаха да прочетат думата, започнаха да убеждават старицата да напише отново първите букви.

— А, ето — извика изведнъж Оливие, — този път прочетох… тя написа вашето име, Терез. Погледнете: „Терез и …“ Довършете, скъпа госпожо!

Терез щеше да изкрещи от ужас. Тя гледаше пръстите на леля си, които се плъзгаха по мушамата, и й се струваше, че те изписват името й и признанието за престъплението й с огнени букви. Лоран рязко бе станал и се питаше дали да не се хвърли върху болната и да й счупи ръката. Струваше му се, че всичко е свършено, чувстваше в себе си студа и товара на наказанието, загледан в тази оживяла ръка, която се готвеше да разкрие убийството на Камий.

Госпожа Ракен продължаваше да пише, но ръката й все повече отслабваше.

— Чудесно. Сега чета много добре — каза Оливие след малко, като погледна съпрузите. — Леля ви написа вашите имена: „Терез и Лоран…“

Старата жена едно след друго потвърждаваше със знаци, като гледаше убийците с унищожителен поглед. Най-сетне пожела да завърши. Но пръстите й се бяха вцепенили, върховната воля, която ги бе раздвижила, я изостави; тя чувстваше как парализата бавно преминава по цялата й ръка и отново слиза до китката й. Побърза, успя да очертае още една дума.

Старият Мишо прочете на глас:

— „Терез и Лоран са…“

Оливие запита:

— Какво са вашите скъпи деца?

Убийците, обезумели от ужас, бяха почти готови да завършат на глас фразата. Те гледаха ръката-отмъстителка с втренчени очи, разтреперани когато изведнъж тя се сви и се вдърви върху масата; плъзна се и падна върху коляното на старицата като бездушна маса. Парализата отново я бе обхванала и бе възпряла наказанието. Мишо и Оливие седяха разочаровани, докато Терез и Лоран се опиваха от неистова радост, усещаха как в гърдите им прелива кръв, която ги подлудява.

Гриве беше ядосан, че не бяха повярвали на думите му и сметна, че сега е моментът да покаже своята непогрешимост, като завърши недописаната фраза на госпожа Ракен. Докато търсеше смисъла на тази фраза, той възкликна:

— Съвършено ясно е, отгатвам края на фразата по очите на госпожата. Няма нужда тя да я пише на масата. Един поглед ми е достатъчен… Тя искаше да каже: „Терез и Лоран са много грижливи към мен.“

Гриве можеше да се поздрави с въображението си, защото всички присъстващи се съгласиха с неговото тълкуване. Гостите се впуснаха да хвалят съпрузите, които се държаха толкова добре с нещастната жена.

— Точно така — каза сериозно старият Мишо, — госпожа Ракен сигурно искаше да изкаже похвала за нежните грижи, които полагат за нея децата й. Това е чест за цялото семейство.

И той добави, като взе отново фигурките на доминото:

— Хайде да продължим. Докъде бяхме стигнали? Гриве, струва ми се, се канеше да сложи двойната шестица.

Гриве постави своята двойна шестица. Играта продължи безсмислена и еднообразна.

Парализираната старица гледаше, потънала в страшно отчаяние, ръката си. Тя й бе изменила. Сега й тежеше като оловна; никога вече нямаше да може да я вдигне. Небето не желаеше Камий да бъде отмъстен. То бе отнело на майка му единственото средство да разкрие на хората престъплението, на което той беше станал жертва. Клетата жена си казваше, че й остава да отиде при детето си в земята. Тя спусна клепки, като си каза, че отсега нататък е ненужна и се помъчи да повярва, че е вече сред гробовния мрак.