Емил Зола
Терез Ракен (25)

24

Веднага след бракосъчетанието подновиха с предишното оживление вечерите в четвъртък, точно както се надяваше старият Мишо, когато беше съветвал Терез и Лоран да се оженят. Гостите бяха сериозно обезпокоени след смъртта на Камий. Те идваха плахо в тази потънала в траур къща и всяка седмица трепереха, че това ще е за последен път. Мисълта, че вратата на магазина може завинаги да се затвори пред тях, плашеше Мишо и Гриве, които държаха на привичките си с животински инстинкт и упорство. Те си мислеха, че старата майка и младата вдовица може да се оттеглят една прекрасна сутрин във Вернон или другаде, за да оплакват покойника си, а те ще се озоват на улицата в четвъртък вечер и ще се чудят какво да правят; виждаха се в пасажа как скитат, изпълнени с мечти по „грандиозни“ партии на домино. В очакване на тези дни те срамежливо се наслаждаваха на последните щастливи мигове, идваха неспокойни и престорено любезни в магазина, като си повтаряха всеки път, че това може би е последното им посещение. Повече от година преживяваха тези страхове и не се решаваха да бъбрят и да се смеят пред разплаканата госпожа Ракен и безмълвната Терез. Те вече не се чувстваха като у дома си, както по времето на Камий, струваше им се, така да се каже, че крадат всяка своя вечер около масата в трапезарията. Именно при тези безнадеждни обстоятелства егоизмът нашепна на стария Мишо смелата мисъл да ожени вдовицата на удавника.

Още първия четвъртък след сватбата Гриве и Мишо пристигнаха тържествуващи. Те бяха победили. Трапезарията им принадлежеше отново, вече не се страхуваха, че ще ги отпратят. Влязоха с щастливи физиономии, разположиха се и пак започнаха да подхвърлят някогашните си шеги. Ако се съдеше по блаженото им и уверено държане, можеше да се помисли, че във възгледите им се е извършила революция. Споменът за Камий беше изчезнал; покойният съпруг, този призрак, който ги вледеняваше, беше изгонен от живия мъж. Миналото възкръсваше с всички свои радости. Лоран беше заместил Камий, всяка причина за тъга беше изчезнала, гостите мижеха да се смеят, без да натъжават никого, и дори трябваше да се смеят, за да развеселят своите любезни приятели от благодарност за тяхното гостоприемство. Отсега нататък Гриве и Мишо, които близо осемнадесет месеца бяха идвали в дома под предлог, че успокояват госпожа Ракен, можеха да отхвърлят настрана своята невинна двуличност и да идват с откровеното намерение да си подремнат един срещу друг под еднообразното тракане на доминото.

Всяка седмица донасяше по един четвъртък, всяка седмица събираше още веднъж около масата тези безжизнени, гротескни глави, които някога влудяваха Терез. Младата жена и сега каза, че би трябвало да изхвърлят тези хора; те я ядосваха с тъпите си смехове и с глупавите си разсъждение. Но Лоран й обясни, че подобна стъпка би била погрешна. Напротив, дори трябваше да направят тъй, че настоящето да прилича колкото може повече на миналото; необходимо беше най-вече да запазят приятелството на полицията, на тези глупаци, които ги закриляха срещу всяко съмнение. Терез се огъна; любезно посрещаните гости съзираха блажено пред себе си дълъг низ от тихи вечери.

По това време именно животът на съпрузите доби, така да се каже, двойнствен характер.

Сутрин, когато дневната светлина прогонваше нощните ужаси, Лоран бързо се обличаше. Той започваше да се чувства по-добре, обземаше го егоистично спокойствие едва когато влезеше в трапезарията и застанеше пред масата с голямата чаша кафе с мляко, която му приготвяше Терез. Госпожа Ракен, толкова отпаднала, че едва слизаше в магазина, го гледаше, докато се храни, с майчинска усмивка. Той излапваше препечения хляб, напълваше стомаха си и малко по малко идваше на себе си. След кафето изпиваше и по чашка коняк. Това окончателно го възстановяваше. Казваше: „Довиждане, до довечера“ на госпожа Ракен и на Терез, без никога да ги целуне, а после се отправяше към кантората, като се шляеше по улиците. Пролетта настъпи, дърветата по кейовете се покриха с листа, като лека бледозелена дантела. Долу реката течеше с нежен ромон; над нея първите слънчеви лъчи разпръсваха приятна топлина. Лоран сякаш се възраждаше от свежия въздух; той вдъхваше дълбоко тези струи от млад живот, спускащи се от априлското и майско небе, търсеше слънцето, спираше се да погледа сребристите отблясъци, които играеха по Сена, слушаше шумолене по кейовете, опиваше се от острите утринни ухания, наслаждаваше се с всичките си сетива на светлото щастливо утро. Разбира се, в такива минути той никак не мислеше за Камий; случваше му се понякога да спре поглед машинално към моргата от другата страна на реката; тогава се сещаше за удавника без да трепне, спомняше си за глупавия страх, който бе изпитал. С пълен стомах, с освежено лице, той пак си възвръщаше дебелашкото спокойствие и пристигаше в кантората си, където прекарваше целия ден в прозявки, докато дойде края на работния ден. Тук той беше чиновник като всички други, затъпял и отегчен, с празна глава. Единствената мисъл, която го занимаваше, беше да напусне работа и да наеме ателие; той смътно мечтаеше за ново мързеливо съществуване и това беше достатъчно, за да запълни времето му до вечерта. Нито за миг не се сещаше за магазина в пасажа. Вечер, след като от сутринта беше мечтал за края на работния ден, напускаше със съжаление кантората и тръгваше отново по кейовете, изпълнен с глуха тревога и безпокойство. Напразно вървеше бавно, в кая на краищата трябваше да влезе в магазина. А там го чакаше ужасът.

Терез изпитваше същите чувства. Щом Лоран не беше около нея, беше й добре. Тя бе освободила прислужницата, като каза, че в магазина и в стаите им било неподредено и мръсно. Беше започнала да обича реда. Всъщност истината беше, че тя чувстваше нужда да ходи, да действа, да разкършва вцепенените си крайници. Цялото утро сновеше, метеше, бършеше праха, чистеше стаите, миеше чинии, извършваше неща, които по-рано й бяха противни. До обед тези домакински грижи я задържаха на крак, забързана и мълчалива, без да й оставят време да мисли за друго, освен за паяжините, които се спускаха от тавана, и за мазнините, които замърсяваха чиниите. После отиваше в кухнята и приготвяше обяда. Госпожа Ракен се вълнуваше на масата, като я гледаше, че става непрекъснато да носи чинии; тя беше и трогната, и огорчена от необикновеното трудолюбие на племенницата си; мъмреше я, а Терез отговаряше, че трябва да правят икономии. След яденето младата жена се обличаше и най-накрая се решаваше да помогне на леля си в магазина. Там й се доспиваше; победена от безсънните нощи, тя задрямваше, отдаваше се на сладостното вцепенение, което я обземаше, щом седнеше. Това беше лека дрямка, изпълнена със смътна нега, която успокояваше нервите й. Мисълта за Камий изчезваше; тя вкусваше онзи дълбок отдих, който изпитват болните, когато изведнъж престане да ги боли. Чувстваше как тялото й става гъвкаво, умът й се прояснява, потъваше в някаква ободряваща и топла среда. Без тези няколко мига спокойствие нервите й не биха могли да издържат на напрежението; в тези минути тя се запасяваше с необходимите сили, за да изстрада и да понесе ужаса на следващата нощ. Впрочем тя не заспиваше напълно, а само свеждаше клепачи и потъваше в сладка дрямка; когато влезеше някоя клиентка, отваряше очи, предлагаше исканата стока за няколко су и после пак изпадаше в полусънно състояние. Прекарваше така три-четири часа съвършено щастлива, като даваше едносрични отговори на леля си, а после пак потъваше в истинска наслада, освободена от всякакви мисли и обзета от пълна безчувственост. Тя едва хвърляше от време на време поглед в пасажа и се чувстваше особено добре през сивите дни, когато беше тъмно и можеше да скрие умората си в мрака. Влажният отвратителен пасаж, през който минаваха клети прогизнали от вода същества, чиито мокри чадъри се оттичаха по плочите, й приличаше на отвратителен проход и нещо като мръсен и злокобен коридор, откъдето никой няма да дойде да я търси и безпокои. От време на време, като гледаше землистите светлини около себе си и чувстваше пронизващата влага, струваше й се, че е заровена жива; представяше си, че се намира в земята, в обща гробница, натъпкана с мъртъвци. И тази мисъл я успокояваше, утешаваше я; казваше си, че най-сетне е на сигурно място, че ще умре и няма да страда повече. Друг път трябваше да стои с отворени очи; Сюзан идваше при нея и бродираше по цял следобед зад тезгяха. Жената на Оливие, с дребното си лице и вялите си движения, сега се харесваше на Терез, която изпитваше странно успокоение, като гледаше това нещастно, отпуснато създание; тя се беше сприятелила с нея, обичаше да я вижда до себе си, усмихната с бледа усмивка, полужива, внасяща в магазина блудкавия мирис на гробища. Когато Сюзан спреше сините си прозрачни като стъкла очи върху нейните, Терез усещаше как сякаш до костите й прониква приятна хладина. Така протичаше времето до четири часа. Тогава отново отиваше в кухнята и се мъчеше да се умори, като приготвяше вечерята на Лоран с трескава бързина. А когато мъжът й се появеше на прага на вратата, гърлото й се свиваше и страхът отново сковаваше цялото й същество.

Всеки ден съпрузите изпитваха почти едни и същи усещания. През деня, когато не бяха заедно, те вкусваха прелестните часове на отмората. Вечер, щом се съберяха, ги обхващаше мъчително притеснение.

Впрочем вечерите им бяха спокойни. Терез и Лоран, които трепереха при мисълта да влязат в спалнята, удължаваха разговорите колкото се може повече. Госпожа Ракен, полуизлегната в широко кресло, седеше между тях и разговаряше с кроткия си глас. Тя приказваше за Вернон, като мислеше непрекъснато за сина си, но от деликатност избягваше да го споменава; усмихваше се на скъпите си деца и правеше планове за бъдещето им. Лампата хвърляше бледа светлина върху бялото й лице; думите й звучаха необикновено приятно сред гробовното мълчание. А от двете й страни убийците, безмълвни, неподвижни, сякаш я слушаха с най-голямо внимание; всъщност те не следяха бъбренето на добрата старица, а чисто и просто се чувстваха щастливи, заслушани в кротките й думи, които ги отвличаха от собствените им мисли. Те не смееха да се погледнат, затова не сваляха очи от госпожа Ракен. Никога не предлагаха да си легнат; биха останали така до сутринта, заслушани в гальовното бъбрене на старата жена, сред успокоението, което разпръскваше около себе си, ако накрая тя сама не пожелаваше да си легне. Едва тогава напускаха трапезарията и влизаха отчаяно в стаята, както човек се хвърля в дъното на пропаст.

Пред тези семейни вечери те скоро започнаха да предпочитат гостите в четвъртък. Когато оставаха насаме с госпожа Ракен, не можеха да се откъснат напълно от мислите си; тихият глас на леля им, разнеженото й веселие не бяха в състояние да заглушат раздиращите ги викове в тях самите. Чувстваха, че наближава часът да си легнат и се разтреперваха, когато случайно погледнеха вратата на спалнята си. Колкото повече напредваше вечерта, толкова по-жестоко ставаше очакването на мига, когато ще останат сами. В четвъртък, напротив, се опиваха от глупости, забравяха и двамата присъствието си и страдаха по-малко. Самата Терез започна да желае горещо дните, в които приемаха гости. Ако би се случило Мишо и Гриве да не дойдат, сигурно би отишла да ги повика. Когато в трапезарията имаше чужди хора между нея и Лоран, тя се чувстваше по-спокойна; би искала винаги да има гости, шум, нещо, което да я отвлича, да я изолира от самата нея. Пред хората проявяваше нервно оживление. Лоран също възвърна отново грубите си селски закачки, високия си смях, шегите от преди. Никога по-рано тези вечери не бяха преминавали толкова весело и шумно.

Така един път седмично Лоран и Терез можеха да стоят един срещу друг, без да треперят.

Скоро ги обзе нов страх. Парализата обхващаше малко по малко госпожа Ракен и те предчувстваха, че ще настъпи ден, в който тя ще остане прикована към фотьойла си, безсилна и безразсъдна. Клетата старица започваше да бъбри разпокъсано несвързани думи, гласът й отслабна, движенията й станаха още по-затруднени. Тя се превръщаше във вещ. Терез и Лоран гледаха с ужас как си отива това същество, което все още стоеше помежду им и чийто глас ги изтръгваше от лошите мисли. Когато разумът напуснеше старата търговка и тя се заковеше безмълвна и вцепенена в своето кресло, те щяха да останат двамата; вече нямаше да могат да избягват страшната самота. Тогава ужасът щеше да започва в шест часа вместо в полунощ; и това щеше да ги подлуди.

Всичките им усилия бяха съсредоточени да запазят колкото е възможно по-дълго скъпоценното за тях здраве на госпожа Ракен. Те извикаха лекари, проявяваха хиляди дребни грижи за нея, дори намираха в болногледачеството забрава, успокоение и това удвояваше грижите им. За нищо на света не искаха да се лишат от това трето лице, което правеше вечерите им поносими; не желаеха трапезарията и цялата къща да станат страшно и злокобно място като спалнята им. Госпожа Ракен беше силно трогната от грижите и вниманието, които й оказваха. Тя се поздравяваше, обляна в сълзи, че ги е свързала и им е прехвърлила своите четиридесет и няколко хиляди франка. Никога след смъртта на сина си не беше разчитала, че в последните си часове ще бъде обградена с толкова обич; старостта й беше съгрята от нежността на скъпите й деца. Тя почти не чувстваше неумолимите пристъпи на парализата, която въпреки всичко с всеки изминал ден все повече я вцепеняваше.

В това време Терез и Лоран продължаваха да водят своето двойнствено съществуване. Във всеки един от тях сякаш имаше по две съвсем различни същества: едно нервно и подплашено, което се разтреперваше, щом се спуснеше здрач, и друго, мудно и полусъзнателно, което си отдъхваше свободно, щом изгрееше слънцето. Те живееха две съществувания, надаваха тревожни вопли, когато бяха сами и се усмихваха кротко, когато около тях имаше хора. Пред външния свят по лицата им никога не биха могли да се отгатнат страданията, които ги разкъсваха в самотата им; те изглеждаха спокойни и щастливи, инстинктивно криеха мъките си.

Никой не би си помислил като ги види така спокойни през деня, че всяка нощ ги измъчват халюцинации. Биха ги взели за благословено от небето семейство, живеещо в пълно блаженство. Гриве ги наричаше галантно „гълъбчетата“. Когато очите им бяха потънали в дълбоки сенки, той се шегуваше и питаше скоро ли ще има кръщение. И всички се смееха. Лоран и Терез леко пребледняваха и се усмихваха принудено; те бяха свикнали с двусмислените шеги на стария чиновник. Когато бяха в трапезарията, господстваха над страховете си. Но невъзможно беше да се отгатне каква ужасна промяна се извършваше в тях, когато се затвореха в спалнята си. Особено в четвъртък вечер тази промяна беше така груба и рязка, че те сякаш влизаха в някакъв свят на безумци. По своята необичайност и диви прояви техните нощи надминаваха всяко очакване и оставаха дълбоко скрити в измъчените им души. Ако разкажеха на някого за тях, непременно биха ги сметнали за луди.

— Дали са щастливи тези влюбени? — казваше често стария Мишо. — Те не приказват много, но затова пък сигурно много мечтаят. Обзалагам се, че когато си отидем, изгарят от ласки!

Такова беше мнението на всички. Стигна се дотам, че даваха Лоран и Терез като пример за добро семейство. Целият пасаж в Пон-Ньоф се възхищаваше на любовта, на спокойното щастие, на вечния меден месец на двамата съпрузи. Те единствени знаеха, че трупът на Камий спеше между тях; само те чувстваха под спокойната плът на лицата си нервните тикове, които през нощта разкривяваха чертите им и изменяха обичайното им невъзмутимо изражение в отвратителна и мъчителна маска.