Емил Зола
Терез Ракен (16)

15

Лоран идваше от време на време вечер, на два-три дни. Оставаше в магазина и разговаряше с госпожа Ракен около половин час. После си отиваше, без да погледне Терез в лицето. Старата търговка виждаше в негово лице спасител на племенницата си, благородно сърце, направило всичко възможно да й върне сина. Тя го приемаше с трогателна нежност.

Един четвъртък Лоран се озова там тъкмо когато влизаха стария Мишо и Гриве. Удари осем часа. Чиновникът и старият комисар бяха решили, всеки поотделно, че могат, без да се покажат особено нахални, да се върнат към стария навик и бяха пристигнали по едно и също време, като тласнати от една и съща пружина. След тях пристигнаха и Оливие и Сюзан.

Качиха се на горния етаж в трапезарията. Госпожа Ракен, която не очакваше гости, побърза да запали лампата и да направи чай. Когато всички насядаха около масата с наредените чаши и изсипаха кутията с доминото, нещастната майка внезапно се пренесе в миналото, погледна гостите и избухна в ридания. Едно място беше останало празно, мястото на сина й.

Това отчаяние вледени и притесни гостите. По лицата на всички се четеше егоистична жизнерадост. Тези хора се почувстваха неловко, защото в сърцата им не бе останал ни най-малък спомен за Камий.

— Хайде, мила приятелко — възкликна старият Мишо с леко нетърпение, — не бива да изпадате в такова отчаяние! Ще се разболеете.

— Всички сме смъртни — добави Гриве.

— Сълзите няма да ви върнат сина — назидателно заяви Оливие.

— Моля ви се — прошепна Сюзан, — не се измъчвайте така!

И понеже госпожа Ракен ридаеше все по-силно, Мишо не можа да сдържи сълзите си и каза:

— Хайде, хайде, малко смелост! Нали разбирате, че идваме тук, за да ви поразсеем. Дявол да го вземе, да не се натъжаваме! Да се помъчим да забравим… Да играем по за две су на партия. А, какво ще кажете?

С върховно усилие госпожа Ракен сдържа сълзите си. Може би схвана безгрижния егоизъм на своите гости. Изтри очите си, все още разтърсвана от ридания. Доминото трепереше в клетите й ръце, сълзите замъгляваха очите й.

Играха.

Лоран и Терез присъстваха на тази кратка сцена, съсредоточени и непроницаеми. Младият човек беше във възторг от възобновените събирания в четвъртък. Той ги желаеше горещо, ясно му беше, че има нужда от тях, за да постигне целта си. Освен това, без да се запитва защо, се чувстваше по-добре сред тези познати хора, осмеляваше се да гледа Терез в лицето.

Младата жена, облечена в черно, бледа и замислена, му се стори красива, с непозната досега красота. Той се почувства щастлив, когато срещна погледа й и прочете в него непреклонна смелост. Терез, както и преди, му принадлежеше тялом и духом.