Емил Зола
Терез Ракен (22)

21

Лоран грижливо затвори вратата зад себе си и остана за миг облегнат на нея, като оглеждаше стаята с неспокоен и смутен вид.

Силен огън пламтеше в камината и широки жълти петна играеха по тавана и стените. Така стаята беше осветена от ярка, трептяща светлина; лампата, поставена на една маса, бледнееше пред нея. Госпожа Ракен се бе помъчила да подреди по-кокетно стаята, която беше боядисана в бяло и напарфюмирана като гнездо за млади влюбени сърца. С удоволствие беше украсила завивката на леглото с дантела и беше сложила големи букети от рози на камината. Приятна топлина и нежно благоухание изпълваха стаята. Въздухът беше наситен и спокоен, изпълнен със сладострастна нега. Сред трепетното безмълвие се чуваше леко сухо пращене от запалената камина. Спалнята сякаш беше щастлива пустиня, топла и благоухаеща, отделена от външните шумове — едно от тези кътчета, създадени и приспособени за страстни излияния и тайнствена жажда за любов.

Терез седеше на нисък стол вдясно от камината. Опряла брадичката си с ръка, тя гледаше втренчено ярките пламъци. Не извърна глава, когато Лоран влезе. Облечена с фуста и камизола с дантелки, тя се открояваше бяла под пламтящата светлина на камината. Нощницата й се беше леко смъкнала и разкриваше края на розовото рамо, закрито с кичур черни коси.

Лоран направи няколко крачки, без да продума. Той свали сакото и жилетката си. Когато остана по риза, погледна отново Терез — тя не бе помръднала. Той сякаш се колебаеше. После съзря подаващото се рамо и се наведе тръпнещ, за да долепи устни до голата плът. Младата жена се отдръпна рязко. Тя устреми към него странен погле, изпълнен с такова отвращение и ужас, че той отстъпи смутен, притеснен, сякаш също бе обзет от ужас и отвращение.

Лоран седна срещу Терез от другата страна на камината. И двамата останаха така безмълвни, неподвижни около пет минути. От време на време червеникави пламъци избликваха от дървата и тогава по лицата на убийците пробягваха кървави отблясъци.

Две години бяха изминали откакто любовниците не бяха оставали в тази стая без свидетели, свободни да си принадлежат. Те не бяха си уреждали любовни срещи от деня, когато Терез бе отишла на улица Сен-Виктор, отнасяйки му мисълта за убийство. Бяха сдържали от предпазливост поривите на плътта си. Едва си позволяваха понякога едно ръкостискане, бегла целувка. След убийството на Камий, когато в тях пламнаха нови желания, пак се бяха въздържали в очакване на сватбената нощ, като си обещаваха безумни наслади, когато бъдат сигурни, че са избегнали възмездието. И ето най-сетне сватбената нощ бе настъпила и те седяха един срещу друг неспокойни, обзети от внезапна тревога. Трябваше само да разтворят обятия, за да се притиснат в страстна прегръдка, но стояха с отпуснати ръце, сякаш вече бяха уморени и преситени от любов. Умората от прекарания ден ги притискаше все повече и повече. Те се гледаха без желание, с боязливо смущение, измъчени от настъпилото помежду им мълчание и охлаждане. Пламенните им мечти се бяха превърнали в странна действителност: достатъчно беше, че успяха да убият Камий и да се оженят, достатъчно беше Лоран да понечи да докосне с уста рамото на Терез, и сладострастието им беше задоволено до пресищане, до ужас.

Те отчаяно търсеха в себе си поне малко от някогашната изгаряща ги страст. В телата им сякаш нямаше мускули, нямаше нерви. Смущението и тревогата им нарастваха; стана им дори неприятно и срамно, че стоят така безмълвни и мрачни един срещу друг. Биха желали да намерят в себе си сили да се притиснат, да се прекършат, само да не се показват глупци в собствените си очи. Какво толкова? Те си принадлежаха, бяха убили един човек, бяха изиграли жестока комедия, за да могат да се отдават без свян на страстите си по всяко време на деня и нощта, а сега седяха от двете страни на камината вдървени, изтощени, със смутен дух и безжизнена плът. Подобна развръзка започна да им се вижда жестока и страшна насмешка. Тогава Лоран се опита да заговори за любов, да извика някогашните спомени, помъчи се с въображението си да възкреси ласките им.

— Терез — наведе се той към младата жена, — спомняш ли си нашите следобеди в тази стая?… Идвах през тази врата… Днес влязох през другата… Ние сме свободни, можем да се обичаме спокойно.

Той говореше с колеблив глас, вяло. Тя, свита на ниския стол, продължаваше да гледа замислено пламъка, без да слуша. Лоран продължи:

— Помниш ли как мечтаех да прекарам цяла една нощ с теб, да заспя в обятията ти и на другия ден да се събудя под целувките ти? Сега тази мечта ще стане действителност.

Терез направи движение, сякаш изненадан, че чува глас, който бучи в ушите й; тя се обърна към Лоран, по чието лице камината хвърляше в този миг широк червеникав отблясък; погледна това окървавено лице и потръпна.

Младият човек поде още по-развълнуван, още по-неспокоен:

— Ние успяхме, Терез, ние преодоляхме всички пречки и сега си принадлежим… Бъдещето е наше, нали? Бъдеще, изпълнено със спокойно щастие, с удовлетворена любов… Камий вече го няма…

Лоран млъкна, гърлото му пресъхна, той се задушаваше, не можеше да продължи. При името на Камий Терез цяла се разтрепери. Двамата убийци се гледаха един друг зашеметени, бледи, тръпнещи. Жълтите отблясъци на камината все така танцуваха по тавана и по стените, сладкото ухание на рози се носеше наоколо, лекото сухо пращене на дървата в камината продължаваше да нарушава тишината.

И спомените нахлуха. Призован, призракът на Камий зае мястото си пред пламтящия огън, между младоженците. Терез и Лоран усетиха студения и влажен мирис на удавника в топлия въздух, който вдъхваха; те си казваха, че някъде при тях трябва да има труп и се гледаха един друг, без да смеят да помръднат. Тогава цялата страшна картина на престъплението се разгърна в паметта им. Достатъчно беше да споменат името на жертвата си, за да извикат отново миналото, да изживеят пак ужасите на убийството. Те не отваряха уста, само се гледаха и едновременно им се яви един и същи кошмар, двамата прочетоха мълчаливо в очите си една и съща жестока история. Тази размяна на ужасени погледи, този мълчалив разказ, който им припомни убийството, предизвика у тях остър и непоносим страх. Нервите им се бяха опънали до скъсване, всеки миг можеха да изпаднат в криза, да се разкрещят и дори да се сбият. Лоран скочи рязко, за да прогони спомените, да прекъсне страшното вцепенение, в което го държеше погледът на Терез. Той направи няколко крачки из стаята, събу обувките си и обу пантофи; после се върна и пак седна край камината, като се помъчи да заговори на неутрални теми.

Терез разбра желанието му. Постара се да отговаря на въпросите му. Заговориха за дъжда, за хубавото време. Мъчеха се да водят обикновен разговор. Лоран каза, че е топло в стаята, Терез възрази, че от вратичката откъм стълбата ставало течение. Младият човек побърза да заговори за розите, за огъня, за всичко, което му попадна пред очите; младата жена правеше усилие, отговаряше с едносрични думи, мъчеше се да поддържа разговора. Те се бяха отдръпнали един от друг, придаваха си непринуден вид, опитваха се да забравят кои са и да се държат като съвършено чужди хора, които случайността е събрала.

Но неволно в тях се извършваше странно явление — докато произнасяха незначителни думи, те мълчаливо отгатваха мислите, прикрити под обикновения разговор. А те непреодолимо се връщаха към Камий. Пред очите им продължаваше да преминава разказът за миналото. Под разговора на висок глас се криеше друг — на погледите. Думите, които си казваха, не означаваха нищо, нямаха връзка помежду си и дори си противоречаха; те цели бяха изпълнени с безмълвната размяна на страшните спомени. Когато Лоран говореше за рози, за огън или за нещо друго, Терез ясно разбираше, че мисли за борбата в лодката, за безшумното падане на Камий във водата; а когато тя отговаряше с „да“ или „не“ на някой незначителен въпрос, Лоран разбираше, че отрича или потвърждава някоя подробност от престъплението. Така разговаряха те, откровено, без да имат нужда от истинските думи, докато бъбреха за други неща. Впрочем произнасяйки несъзнателно думите, те следяха тайните си помисли; биха могли внезапно да продължат признанията си високо, без да престанат да се разбират един друг. Това своеобразно отгатване, това упорство на паметта да извиква непрекъснато образа на Камий малко по малко ги подлуди. Те отлично виждаха, че се разбират и че ако не замълчат, думите сами ще се изплъзнат от устата им, те ще назоват удавника и ще опишат убийството. Тогава стиснаха устни и прекратиха разговора.

И във въдворилото се тягостно мълчание двамата убийци продължиха безмълвния си разговор за жертвата. Струваше им се, че погледите им проникват в плътта им и дълбаят в душата им ясни и силни фрази. От време на време им се струваше, че чуват гласовете си. Сетивата им ги лъжеха, зрението им като че ли се превръщаше в слух, странен и деликатен; четяха така ясно мислите по лицата си, че те добиваха странен звук, толкова силен, че ги разтърсваше цели. Не биха се разбрали по-добре, ако се провикнеха с пронизителен глас: „Ние убихме Камий и трупът му е тук, проснат между нас, смразяващ кръвта ни.“ А страшните признания продължаваха да се редуват все по-видими и по-звучни в спокойния и влажен въздух на стаята.

Лоран и Терез бяха започнали безмълвния разказ от деня на първата среща в магазина. После спомените се занизаха един след друг; те си довериха часовете на наслада, миговете на колебание и гняв, страшната сцена на убийството. Тогава стиснаха устни и престанаха да говорят от страх да не споменат името на Камий. И мислите им неспирно ги бяха водили сред ужасите и трепетното очакване, последвало убийството. Така дойдоха до спомена за трупа на удавника, проснат върху каменния одър в моргата. С един само поглед Лоран разказа на Терез какъв ужас е преживял, а Терез, стигнала до крайност, принудена като че ли от желязна ръка да разтвори устни, продължи внезапно разговора на глас.

— Видя ли го в моргата? — запита тя Лоран, без да назове по име Камий.

Лоран сякаш очакваше този въпрос. Четеше го по бледото лице на младата жена.

— Да — отговори той със сподавен глас.

Убийците потръпнаха. Приближиха се до огъня; протегнаха ръце към пламъка, като че леден вятър бе повял внезапно в топлата стая. Помълчаха за малко свити, прегърбени. После Терез заговори с глух глас:

— Как изглеждаше? Дали е страдал много?

Лоран не можа да й отговори. Той замахна ужасено, сякаш за да прогони отвратителното видение. После стана, отиде до леглото и рязко се върна при Терез, разтворил обятия.

— Целуни ме — каза той, като протегна шия.

Терез беше станала бяла като нощницата си; тя се полуизвърна, облакътена на мрамора на камината. Погледна врата на Лоран. Забеляза розовото петно върху бялата кожа, преливащата кръв, която се изкачваше към главата му, го увеличи и то стана яркочервено.

— Целуни ме, целуни ме! — повтаряше Лоран с пламнало лице и шия.

Младата жена отметна още повече глава, за да избегне целувката и докосвайки с пръст белега, запита мъжа си:

— Какво имаш тук? Никога не съм виждала тази рана.

На Лоран му се стори, че пръстът на Терез дълбае врата му. Когато тя го докосна, той рязко отстъпи и тихо простена.

— Това — пробъбри той, — това…

Поколеба се, но не можа да излъже и неволно каза истината:

— Камий ме ухапа, знаеш ли, в лодката. Но няма значение, вече ми мина… Целуни ме, целуни ме!

И клетникът протегна пламтящия си врат. Той искаше Терез да целуне белега, надяваше се целувката на тази жена да успокои усещането от хиляди пробождания, които разкъсваха плътта му. Вдигнал брада, изпънал шия, той чакаше. Терез, почти легнала върху мрамора на камината, направи жест на върховно отвращение и възкликна с умолителен тон:

— О, не тук… Има кръв!

И се свлече на ниския стол, притискайки с ръце челото си.

Лоран остана зашеметен. Той отпусна глава и изгледа с мътни очи Терез. После изведнъж улови силно като див звяр главата й с широките си длани и насила долепи устните й върху врата си върху ухапаното от Камий място. Той задържа да миг, като притискаше до смазване главата й към раната си. Терез, отмаляла, глухо стенеше, задушаваше се до шията на Лоран. Когато най-сетне успя да се изтръгне от ръцете му, изтри рязко устата си и плю в камината.

Засрамен от своята грубост, Лоран закрачи бавно между леглото и прозореца. Единствено страданието, усещането на страшно парене го беше накарало да поиска целувката на Терез, а когато хладните й устни се бяха докоснали до пламтящата рана, той почувства още по-силна болка. Тази насилствено взета целувка напълно го преви. За нищо на света не би желал да получи втори път подобна целувка, такова мъчително сътресение бе претърпял. И той загледа жената, с която му беше съдено да живее и която трепереше свита пред огъня, обръщайки му гръб; повтаряше си, че не я обича вече и че тя също не го обича. Почти цял час Терез остана така, а Лоран мълчаливо снова нагоре-надолу из стаята. И двамата си признаваха с ужас, че страстта им е умряла, че убивайки Камий, те бяха убили желанията си. Огънят в камината тихо догаряше; голям розов въглен бляскаше под пепелта. Полека-лека в стаята стана задушно и горещо; цветята вехнеха, разпръсквайки тежкото си благоухание в наситения въздух.

Изведнъж на Лоран му се стори, че има халюцинация. Когато се връщаше от прозореца към леглото, той изведнъж видя Камий сред потъналия в мрак ъгъл между камината и шкафа с огледалото. Лицето на жертвата му беше зеленикаво и разкривено в гримаса, точно каквото го бе видял в моргата. Той се вкамени на пода, изгуби за миг съзнание, облегна се на мебелите. Като чу глухото му хриптене, Терез вдигна глава.

— Там, там! — простена Лоран с изменен от ужас глас.

Протегнал ръка, той сочеше тъмния ъгъл, в който виждаше злокобното лице на Камий. Терез се притисна уплашена до него.

— Това е портретът му — прошепна тя тихо, сякаш изрисуваното лице на първия й мъж можеше да я чуе.

— Портретът му! — повтори Лоран, чиито коси бяха настръхнали.

— Да, не си ли спомняш, нали ти го нарисува. Леля ми трябваше да го вземе в стаята си от днес. Сигурно е забравила да го откачи.

Убиецът не можеше да познае платното. В смущението си той забравяше, че сам бе нарисувал тези размазани черти и бе положил тези мръсни тонове, които го ужасиха. Страхът го бе подтикнал да види портретът такъв, какъвто беше в действителност — грозен, лошо нарисуван, отвратителен, изобразяващ върху черен фон разкривеното лице на мъртвец. Произведението му го изненада и го порази с грозотата си; особено двете бели очи, плуващи в меките жълтеникави орбити, които му припомниха точно разлагащите се очи на удавника в моргата. Той остана за миг задъхан, мислеше, че Терез лъже, за да го успокои. После различи рамката и малко по малко се успокои.

— Иди го откачи! — каза той тихо на младата жена.

— О, не, страх ме е! — отговори тя трепереща.

Лоран също затрепери. От време на време рамката изчезваше и той виждаше само двете бели очи, упорито втренчени в него.

— Моля ти се, иди да го откачиш!

— Не, не.

— Да го обърнем поне към стената, тогава няма вече да се страхувам.

— Не, не мога.

Убиецът, малодушен и жалък, тласкаше младата жена към портрета, а сам се криеше зад гърба й, за да избегне погледите на удавника. Терез се изтръгна от ръцете му и той се опита да прояви смелост; приближи се до портрета и вдигна ръка, за да потърси пирона. Но от портрета го гледаха такива смазващи, пронизващи, отвратителни очи, че Лоран след опита си да го принуди да сведе поглед, отстъпи победен и прошепна съкрушено:

— Да, ти си права, Терез, не можем… Леля ти ще го откачи утре.

И той пак закрачи нагоре-надолу из стаята, навел глава, усещайки върху себе си очите от портрета, които неотменно го следяха. Не можеше да се въздържи и от време на време поглеждаше нататък; тогава от глъбините на мрака се открояваха мътните, безжизнени очи на удавника. Мисълта, че Камий е там, в ъгъла, че го дебне и присъства на първата им брачна нощ, че ги разглежда — Терез и него, окончателно хвърли в ужас и отчаяние Лоран.

Една дребна случка, която би предизвикала усмивка у всеки друг човек, напълно подлуди Лоран. Както стоеше пред камината, той дочу някакво драскане. Пребледня като мъртвец, въобрази си, че драскането идва от портрета, че Камий слиза от рамката. После схвана, че шумът идва от вратичката към стълбата. Погледна Терез — тя отново се разтрепери от страх.

— На стълбата има някой — прошепна той. — Кой може да идва оттам?

Младата жена не отговори. И двамата помислиха за удавника и ледена пот ороси слепите им очи. Те се притаиха в дъното на стаята, очаквайки да видят как вратата се отваря внезапно и на пода се просва трупът на Камий. Драскането продължаваше все по-отчетливо, по-отривисто, струваше им се, че жертвата им олющва с нокти дървото, за да влезе. Почти пет минути не посмяха да мръднат. Най-сетне се чу мяукане. Лоран се приближи и позна пъстрия котарак на госпожа Ракен, който затворен по невнимание в стаята, се мъчеше да излезе, като драскаше с нокти по малката врата. Франсоа се уплаши от Лоран; той скочи на един стол; с настръхнала козина и опънати лапи, гледаше новия си господар твърдо и жестоко. Младият човек не обичаше котки; Франсоа почти го плашеше. В трескавата си възбуда той си помисли, че котаракът ще скочи върху лицето му, за да отмъсти за Камий. Той сигурно знаеше всичко. В странно разширените му очи прозираше разбиране. Лоран сведе клепки под втренчения поглед на животното. Понечи да ритне Франсоа, но Терез извика:

— Не го удряй!

Този вик му оказа странно въздействие. Хрумна му безумна мисъл.

„Камий се е вселил в този котарак — каза си той, — Трябва да го убия. Гледа като човек.“

Не ритна Франсоа, защото се страхуваше, че котаракът ще заговори с гласа на Камий. После си припомни шегите на Терез по време на някогашните им страстни срещи, когато котаракът беше свидетел на всички разменени целувки. Тогава си каза, че това животно знае прекалено много и че би трябвало да го хвърли през прозореца. Но не му достигна смелост да изпълни намерението си. Франсоа запазваше войнственото си държане; показваше ноктите си и извил гръб в глухо раздразнение, следеше с великолепно спокойствие и най-малките движения на своя неприятел. Лоран се смути от металическия блясък на очите му; той побърза да му отвори вратата към трапезарията и котаракът избяга, като мяукаше силно.

Терез седна отново край изгасналата камина. Лоран пак заснова от леглото до прозореца. Така дочакаха утрото. Дори не помислиха да лягат; и плътта, и сърцата им бяха мъртви. Едно-единствено желание им бе останало — да излязат от тази стая, в която се задушаваха. Беше им непоносимо да стоят затворени заедно, да дишат един и същи въздух; биха желали някой да прекъсне срещата им, да ги измъкне от ужасното положение, в което бяха попаднали — да стоят един срещу друг безмълвни, без да могат да възкресят угасналата страст. Това дълго мълчание беше мъчително; то беше натежало от горчиви, безнадеждни жалби, от неми упреци, които кънтяха ясно в тишината на нощта.

Най-сетне настъпи денят с мръсна, белезникава светлина и пронизващ студ.

Когато стаята най-сетне се изпълни с бледа светлина, Лоран, чиито зъби тракаха от страх, се почувства по-успокоен. Той погледна портрета на Камий и го видя такъв, какъвто беше в действителност — банален и нескопосан. Откачи го от стената, като сви рамене и се обвини, че е глупак. Терез стана и разтури леглото, за да излъже леля си, че са прекарали щастлива нощ.

— А — каза грубо Лоран, — надявам се, че довечера ще спим, нали?… Тези детинщини не могат да продължават вечно.

Терез му хвърли дълбок и суров поглед.

— Нали разбираш — продължи той, — че не съм се оженил, за да карам безсънни нощи… Държим се като деца… Ти ме смущаваш с мрачната си физиономия. Довечера се помъчи да бъдеш по-весела и да не ме плашиш.

Той се разсмя принудено, без сам да знае за какво се смее.

— Ще се опитам — глухо отговори младата жена.

Такава беше брачната нощ на Терез и Лоран.