Емил Зола
Терез Ракен (30)

29

Нещата навлязоха в нова фаза. Стигнала до крайност от страх, чудейки се къде да намери спокойствие, Терез започна да оплаква на глас пред Лоран удавника.

В нея бе настъпила рязка промяна. Прекалено изопнатите й нерви се бяха отпуснали, буйната й страстна натура се размекна. Тя вече бе имала подобни минути на съжаление през първите дни на женитбата. Сега те я обзеха отново като неизбежна съдбоносна необходимост. След като бе изтощила цялата си нервна енергия в борбата срещу призрака на Камий, след като беше живяла месеци наред в глухо раздразнение, разбунтувана срещу страданията и се мъчеше да ги уталожи с волята си, младата жена сега изведнъж почувства такава умора, че се огъна победена. Тогава, станала отново жена и дори малко момиченце, чувствайки, че няма вече сили да се владее, да застава трескава срещу страховете си, тя се отдаде на жаловитост, на сълзи и съжаления, като се надяваше в тях да намери утешение. Опита се да се възползва от слабостта, която я беше овладяла тялом и духом; може би удавникът, който не беше отстъпил пред гневните избухвания, щеше да отстъпи пред сълзите й. Така тя проявяваше угризения по сметка, надявайки се, че това е най-доброто средство да успокои и удовлетвори Камий. Подобно на някои богомолци, които се мъчат да излъжат бога и да изтръгнат опрощение, като произнасят молитви само на думи и проявяват унизително разкаяние, Терез се унижаваше, удряше се в гърдите, разкайваше се, макар че в глъбините на сърцето й се таяха само страх и малодушие. Освен това изпитваше някакво физическо удоволствие да се отпуска, да се чувства отпаднала и превита, да се отдава без съпротива на скръбта.

Измъчваше госпожа Ракен със сълзливото си отчаяние. Болната стана ежедневна нейна жертва; тя й служеше като някакво молитвено столче, като мебел, пред която можеше без страх да признава грешките си и да иска прошка. Щом почувстваше нужда да плаче, да се успокои с ридания, тя коленичеше пред болната старица и там крещеше, задъхваше се, разиграваше насаме сцена на угризения, която я успокояваше, понеже се уморяваше.

— Аз съм мизерница — повтаряше тя, — не заслужавам милост! Аз ви излъгах, тласнах сина ви към смърт. Вие никога няма да ми простите… И все пак, ако можехте да прочетете в мен угризенията, които ме разкъсват, ако знаете колко страдам, може би бихте ме съжалили… Не, няма милост за мен! Бих искала да умра в краката ви, смазана от срам и скръб.

Тя говореше така по цели часове, като преминаваше от отчаяние към надежда, осъждаше се, а после си прощаваше; говореше ту едносрично, ту сълзливо с тон на малко болно момиче; лягаше по пода и после се изправяше, като се подчиняваше на всички подбуди, минали й през ума — унижения и гордост, разкаяние и бунт. Понякога дори забравяше, че е коленичила пред госпожа Ракен и продължаваше да говори като насън. Когато се изтощеше от собствените си думи, ставаше, като залиташе отъпяла и слизаше в магазина успокоена, без да се страхува, че може да избухне в нервни ридания пред клиентките. Щом я нападнеха нови угризения, побързваше да се качи горе и да коленичи в краката на болната. Тази сцена се повтаряше по десет пъти на ден.

Терез нито за миг не си помисляше, че сълзите и показното й разкаяние биха могли да причинят неизразимо огорчение на леля й. Истина е, че дори някой да искаше да измисли изпитание, с което да измъчва госпожа Ракен, никога не би могъл да изнамери по-ужасно средство от комедиите на съжаления, които разиграваше пред нея племенницата й. Парализираната старица отгатваше скрития егоизъм, затаен под тези скръбни изблици. Тя страдаше ужасно от дългите монолози, които бе принудена да търпи непрекъснато и които й рисуваха убийството на Камий. Нямаше никакво желание да прости, беше се затворила в неумолимата жажда за отмъщение, която се изостряше още повече поради безпомощността й, а по цял ден трябваше да слуша молби за прошка, унизителни и подли жалби. Тя би искала да отговори; някои думи на племенницата й предизвикваха в гърдите й непреодолимо желание да протестира, но трябваше да остава безмълвна, да слуша как Терез се защитава, без никога да може да я прекъсне. Невъзможността да извика или да запуши ушите си я изпълваше с неизразима болка. И една по една думите на младата жена достигаха до съзнанието й, бавни и жални като дразнеща песен. Тя помисли за миг, че убийците нарочно прилагат този начин на мъчение, изпълнени с дяволски жестоки помисли. Единственото й средство за защита беше да затвори очи, щом племенницата й коленичеше пред нея; така я слушаше, но не я виждаше.

Терез стигна дотам, че се осмели да целуне леля си. Един ден в пристъп на разкаяние се престори, че е открила в очите на болната опрощение; тогава се повлече на колене и се надигна, като викаше развълнувано:

— Вие ми прощавате, прощавате ми!

После целуна челото и бузите на клетата старица, която не можеше да отдръпне главата си. Студената плът, върху която Терез положи устните си, страшно я отврати. Тя си каза, че това отвращение заедно със сълзите и с угризенията й ще бъде чудесно средство за успокояване на нервите й и започна да целува всеки ден болната като наказание, за да се успокоява.

— О, колко сте добра! — възкликваше тя понякога. — виждам, че сълзите ми ви трогват. Погледът ви е изпълнен с милосърдие… Аз съм спасена!…

И я обсипваше с ласки, поставяше главата си на коленете й, целуваше ръцете й, усмихваше й се щастливо. Грижеше се за нея в порив на гореща привързаност. След известно време започна сама да вярва в тази комедия, въобрази си, че е получила прошката на госпожа Ракен и я обграждаше с внимание, щастлива, че й е простила.

Това наистина бе прекалено за болната. Тя едва не умря. От ласките на племенницата си изпитваше същото остро усещане на отвращение и бяс, което я изпълваше сутрин и вечер, когато Лоран я вдигаше на ръце, за да я сложи или да я вдигне от леглото. Тя беше задължена да понася гнусните милувки на тази мизерница, която беше измамила и убила сина й; не можеше дори да изтрие с ръка следите от целувките, с които тази жена обсипваше бузите й. Часове наред усещаше тези целувки, които я изгаряха. Така се бе превърнала в кукла на убийците на Камий, кукла, която те обличаха, обръщаха надясно и наляво и с която си служеха, за да задоволят нуждите и прищевките си. Стоеше безпомощна в ръцете им, сякаш вътрешностите й бяха изпълнени със слама, а в същото време тези вътрешности живееха, бунтуваха се, разкъсваха се от най-малкия допир на Терез или Лоран. Най-много я вбесяваше жестоката подигравка на младата жена, която разправяше, че чете опрощение в погледите й, докато всъщност те горяха от желание да поразят престъпницата. Тя често напрягаше последни сили, за да нададе вик на протест и цялата омраза се събираше в очите й. Но Терез, която изпитваше особено удоволствие да повтаря по двадесет пъти на ден, че е получила прошката й, удвои ласките си, не желаейки нищо да разбира. Парализираната старица трябваше да приеме благодарностите и излиянията, които сърцето й отблъскваше. Продължи да живее изпълнена с горчив гняв, безпомощна, лице в лице с размекнатата си племенница, която се разливаше от обич и нежност, за да възнагради леля си, както казваше тя, за ангелската й доброта.

Когато Лоран бе там и жена му коленичеше пред госпожа Ракен, той грубо я вдигаше.

— Стига комедии — казваше той, — нима аз плача, нима пълзя по земята?… Ти правиш всичко това, за да ме ядосваш!

Угризенията на Терез му въздействаха по странен начин. Той страдаше още повече, откакто съучастницата му се влачеше край него със зачервени от сълзи очи и умолително свити устни. Гледката на това въплъщение на разкаянието удвояваше страховете му, усилваше лошото му настроение. Тя ходеше из къщата като непрекъснат упрек. Освен това той се страхуваше разкаянието да не тласне жена му към разкриване на престъплението. Би предпочел да бе останала студена и заплашителна, защитаваща се буйно срещу обвиненията му. Но тя не сменила тактиката, признаваше охотно участието си в престъплението, обвиняваше сама себе си, показваше се мека и плаха и с пламенно смирение молеше за изкупление на греховете си. Държанието й вбесяваше Лоран. Техните кавги ставаха с всяка вечер все по-потискащи и мрачни.

— Слушай — казваше Терез на мъжа си, — ние сме големи престъпници, трябва да се разкаем, ако искаме да намерим поне малко спокойствие… погледни, откакто плача, малко се поуспокоих. Прави като мене. Да си кажем двамата, че сме достойно наказани, задето извършихме такова жестоко престъпление.

— Ами — отговаряше рязко Лоран, — разправяй каквото си искаш. Аз знам, че ти си дяволски ловка и двулична. Плачи, ако това те разсейва. Но моля ти се, не ми надувай главата със сълзите си.

— Ах, ти си ло, ти отхвърляш угризенията на съвестта, ти си подлец, ти уби Камий като долен измамник.

— Да не искаш да кажеш, че само аз съм виновен?

— Не, не казвам това. Аз съм виновна, по-виновна съм дори от тебе. Трябваше да изтръгна мъжа си от твоите ръце. О, аз съзнавам всичкия ужас на грешката си, но се опитвам да заслужа прошка и ще я получа, Лоран, докато ти ще продължаваш да водиш живот, изпълнен с отчаяние. Ти нямаш сърце! Не искаш дори да избавиш горката ми леля от гледката на отвратителния си гняв! Нито веднъж не си й казал поне една дума на разкаяние.

И тя целуваше госпожа Ракен, която затваряше очи. Суетеше се около нея, оправяше възглавницата под главата й, оказваше й хиляди внимания. Лоран излизаше извън себе си от гняв.

— Е, остави я най-сетне — викаше той, — не виждаш ли, че и ти и всичките ти грижи са й противни. Ако можеше да вдигне ръка, щеше да ти зашлеви плесница!

Бавните и жалостиви думи на жена му, подчертано дълбокото й разкаяние започнаха малко по малко да го хвърлят в пристъпи на сляпо озлобление. Той много добре виждаше, че това е само тактика; Терез искаше да се отдели от него, да се откаже от съучастничеството, да се потопи в скръбта и така да се избави от прегръдките на удавника. От време на време си казваше, че тя може би е избрала верния път, че сълзите ще я излекуват от страховете и трепереше при мисълта, че ще остане сам с мъките, сам със страха. Той също би желал да се разкае или поне да изиграе комедия на угризения, да направи опит; но не можеше да ридае, не можеше да намери необходимите думи и пак проявяваше насилие, разтърсваше Терез, за да я разсърди и да я върне при себе си, в поривите на бясна лудост. Младата жена се стараеше да остане невъзмутима, да отговаря със сълзлива кротост на гневните му крясъци, да се показва още по-покорна и по-разкаяна, колкото по-груб ставаше той. Лоран стигна до лудост. За да го доведе до пълно раздразнение, Терез винаги свършваше с хвалебствия за Камий, изброяваше качествата на жертвата.

— Той беше добър — казваше тя — и ние трябва да сме били ужасно жестоки, за да се нахвърлим върху човек с такова прекрасно сърце, който никога не е имал лоша мисъл.

— Да, много добър беше — кикотеше се Лоран, — искаш да кажеш глупав, нали?… Нима си забравила? Нали ти разправяше, че те ядосва с всяка дума, че не може да отвори уста и да не каже някоя глупост.

— Не се подигравай… Не бива да обиждаш човека, когото си убил… Ти, Лоран, не разбираш женското сърце. Камий ме обичаше и аз го обичах.

— Ти ли си го обичала? Наистина добре го измисли… сигурно защото много си го обичала, ме направи свой любовник… Спомням си как един ден лежеше на гърдите ми и разправяше, че Камий ти бил противен, когато си докосвала плътта му с пръсти, в която те потъвали като в глина… о, знам аз защо ме обикна! Необходими ти бяха по-силни ръце от ръцете на онзи нещастник!

— Обичах го като сестра. Той беше син на моята благодетелка, притежаваше цялата деликатност на слабите натури, беше благороден, великодушен, услужлив и с любящо сърце… А ние го убихме! Боже мой, боже мой!

Тя плачеше, примираше. Госпожа Ракен й хвърляше пронизителни погледи, възмутена, че чува похвали за Камий от подобна уста. Лоран съзнаваше своето безсилие пред този изблик на сълзи и се разхождаше с трескави крачки, като се мъчеше да открие някакво последно средство, за да заглуши угризенията на Терез. Хубавите приказки, които чуваше за жертвата си, започнаха най-сетне да предизвикват мъчителна тревога в него; от време на време той се поддаваше на сърцераздирателните вопли на жена си, започваше да вярва в добродетелите на Камий и тогава страховете му се удвояваха. Но най-много го ядосваше и го довеждаше до бяс сравнението, което вдовицата на удавника не пропускаше случая да направи между първия и втория си мъж, като тези сравнения бяха винаги в полза на първия.

— Да, да — викаше тя, — той беше по-добър от теб! Бих предпочела той да е жив, а ти да си на неговото място под земята!

Лоран отначало свиваше рамене.

— Каквото и да ми разправяш — продължаваше тя с нарастващо оживление, — аз може би не съм го обичала, докато беше жив, но сега си спомням за него и го обичам… Обичам го, а тебе те мразя, разбираш ли? Ти си убиец.

— Ще млъкнеш ли? — ревеше Лоран.

— А пък той, той е жертва, честен човек, убит от подлец. О, аз не се страхувам от тебе. Ти сам знаеш, че си негодник и грубиян без сърце и душа. Как искаш да те обичам сега, когато си покрит с кръвта на Камий?… Камий беше нежен към мене и аз бих те убила, чуваш ли, ако можех да възкреся Камий и да си възвърна любовта му!

— Ще млъкнеш ли, мръснице?

— Защо да мълча? Аз казвам истината. Бих откупила прошка с цената на твоята кръв. О, колко ми е тежко, колко страдам! Аз съм виновна, че този убиец погуби мъжа ми… ще трябва да отида някоя нощ да целуна земята, в която той почива. Това ще бъде моята последна наслада.

Лоран, зашеметен, полудял от жестоките картини, които Терез рисуваше пред очите му, се хвърли върху нея, свлече я на земята и я притисна с коляно, вдигнал юмрук.

— Така, така — крещеше тя, — бий ме, убий ме… Камий никога не е вдигал ръка над мене. Но ти, ти си чудовище!

И Лоран, шибнат от тези думи, я разтърсваше бясно, удряше я, измъчваше тялото с железните си юмруци. На два пъти едва не я удуши. Тялото й омекваше под ударите му; тя вкусваше дива наслада, че я бият. Прехласваше се, предлагаше се, предизвикваше мъжа си към още по-голяма жестокост. Това също беше лек срещу терзанията; спеше по-добре през нощта, когато той я набиеше вечер. Госпожа Ракен вкусваше палеща наслада, когато Лоран влачеше така племенницата й по пода и браздеше тялото й с ритници.

Животът на убиеца стана непоносим от деня, когато у Терез се зароди пъклената мисъл да проявява угризения и да оплаква Камий на глас. От този миг нещастникът заживя непрекъснато със своята жертва; всеки час трябваше да слуша как жена му хвали първия си мъж и съжалява за него. По най-нищожен повод казваше — Камий правеше това, Камий правеше онова, Камий имаше такива качества, Камий обичаше по такъв начин. Вечно Камий, вечно тъжни думи, с които тя го оплакваше. Терез влагаше всичката си злоба, за да направи още по-жестоко това мъчение, с което тровеше Лоран, за да спаси себе си. Тя стигаше до най-интимни подробности, разказа хиляди дреболии от младостта си с въздишки и съжаления и така намеси спомена за удавника в цялото им ежедневие. Трупът, който и без това навестяваше къщата, сега бе въведен открито в нея. Той седеше по столовете, на масата, изтягаше се в леглото, служеше си с мебелите, с всички вещи. Лоран не можеше да докосне вилица, четка или каквото и да било, без Терез да му внуши, че Камий е докосвал това преди него. Непрекъснато тласкан към човека, когото бе убил, убиецът започна да изпитва странно усещане, което го подлуди; той си въобрази, поради непрекъснатото сравнение с Камий и поради напомнянето, че си служи с нещата, с които си бе служил Камий, че той самият е станал Камий, че жертвата му е въплътена в него. Мозъкът му не издържаше този ужас и тогава той се хвърляше върху жена си, за да я накара да замълчи, да не чува повече думите й, които го довеждаха до безумие. Всичките им разправии завършваха с бой.