Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thérèse Raquin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Набиране
Ангелина Николова

Издание:

Емил Зола. Терез Ракен

Френска, второ издание

Литературна група IV

Превела от френски Пенка Пройкова

Редактор Недялка Христова

Художник Георги Гърдев

Художествен редактор Веселин Христов

Технически редактор Найден Русинов

Коректори Елена Куртева, Тотка Вълевска

 

Дадена за набор на 25.06.1980 г. Излязла от печат на 30.10.1980 г.

Издателски номер 1606. Формат 84/108/32. Издателски коли 10,08. У. И. К. 10,46. Печатни коли 12. Цена 1,23 лв.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

1

В края на улица Генего, когато се идва откъм кейовете, се намира пасажът на Пон-Ньоф, същински тесен и мрачен коридор, свързващ улиците Мазарин и Сен. Този пасаж е само тридесет крачки дълъг и две широк; застлан е с жълтеникави, захабени, разкъртени, вечно просмукани от неприятна влага плочи, а стъкленият покрив с чупка е почернял от мръсотия.

Дори в хубавите летни дни, когато палещото слънце жари улиците, през мръсните стъкла едва-едва прониква белезникава светлина, която мъждука из пасажа. През лошите зимни дни и в мъгливи утрини стъклата пропускат върху лепкавите плочи само нощен мрак, мръсен, отвратителен мрак.

Вляво се гушат тъмни, ниски, прихлупени дюкянчета, от които лъха студ като от зимник. Там се продават книги, детски играчки, картонажни изделия, а посивелите от прах рафтове се очертават смътно в сянката; зад витрините от малки стъкла по предметите играе странен, вълнисто зеленикав отблясък; вътре зад изложените стоки, потъналите в мрак дюкянчета приличат на зловещи дупки, в които се движат чудновати фигури.

Вдясно по цялата дължина на пасажа се издига стена, до която местните търговци са долепили тесни като кутии павилиончета; в тях върху тесни лавици, боядисани в отвратителен кафяв цвят са подредени най-различни залежали от двадесет години чудновати предмети. В един от тези павилиони се е настанила продавачка на изкуствени бижута; тя продава пръстени по петнадесет су, грижливо нагласени върху синьо кадифе в кутийки от акажу.

Стената стърчи черна, надупчена, с грапава мазилка, като поразена от проказа.

Пасажът на Пон-Ньоф не е място за разходка. Оттам минават само за да си съкратят пътя, да спестят няколко минути. Прекосяват го заети хора, които бързат по-скоро да си свършат работата. Мяркат се и чираци с престилки, работнички, мъже и жени с пакети под мишница. Под сумрачната светлина, проникваща през стъклата, бавно се мъкнат старци и рояци деца шумно притичват след училище, тракайки с дървените си обувки по плочите. През целия ден по камъните кънтят с дразнещо еднообразие забързани стъпки. Никой не говори, никой не се спира. Всеки търчи по своята работа, с наведена глава, припряно, без дори да поглежда дюкянчетата. Продавачите следят неспокойно минувачите, които по чудо се спират от време на време пред витрините им.

Вечер три лампи със светилен газ, затворени в тежки, четвъртити фенери, осветяват пасажа. Те са закачени на свода и хвърлят по него жълточервеникави петна, образувайки наоколо светли кръгове, които ту трепкат, ту изчезват. Тогава пасажът става мрачен — същинско разбойническо свърталище; огромни сенки се издължават по плочите, влажни изпарения се надигат от улицата; истинско подземие, неясно осветено от три погребални факли. Търговците използуват това жалко осветление за витрините си; те палят само в магазинчетата в ъгъла на тезгяха по една лампа с абажур и тогава минувачите могат да надникнат в тези дупки, където денем цари мрак. Сред целия черен низ от витрини се открояват единствено прозорците на едно картонажно магазинче: две лампи дълбаят мрака с жълтите си огънчета, а от другата страна закрепената в стъклен фенер свещ осейва със светли звезди кутията с изкуствени скъпоценности. Пъхнала ръце под шала, търговката дреме в дъното на своето павилионче.

Преди няколко години срещу нея имаше магазинче, в чиято боядисана в зелено дървена облицовка непрекъснато се просмукваше влага. На фирмата — дълга тясна дъска — бе написано с черни букви: „Галантерия“, а върху едно от стъклата на вратата с червени букви — женско име: „Терез Ракен“. Отдясно и отляво имаше дълбоки витрини, облепени със синя хартия.

Денем в лекия здрач едва-едва се различаваха подредените стоки.

От едната страна имаше бельо: колосани бонета от тюл по два-три франка едното, муселинови маншети и якички, трико, къси и дълги чорапи и тиранти. Всичките тези пожълтели, измачкани предмети висяха жалки, закачени на тюлени куки. Така цялата витрина отгоре до долу изглеждаше пълна с белезникави парцали, които добиваха зловещ вид в смътния полумрак. Новите бонета рязко се открояваха по-бели върху синята хартия, с която бяха облепени дъските, а чорапите образуваха тъмни петна сред бледото скучно еднообразия на муселина.

От другата страна в една по-тясна витрина бяха наредени на полиците големи кълбета зелена прежда, черни копчета, зашити върху бели картончета, кутии с всякакви цветове и размери, мрежи за коса, изпъстрени с металически перли и опънати върху синкави книжни цилиндри, снопчета игли за плетене, модели за ръкоделие, навити на руло панделки, купчина обезцветени и овехтели стоки, които очевидно стояха тук от пет-шест години. Всички бяха добили мръсносин цвят в потъналия в прах и влага шкаф.

Лете по обед, когато ослепителните слънчеви лъчи заливаха площадите и улиците, зад бонетата на другата витрина се открояваше блед сериозен профил на млада жена. Той изплуваше неясно сред царящия то мрак: ниско, замислено чело, дълъг, тесен, тънък нос; устни, като две бледорозови резки, къса и нервна брадичка, сливаща се с шията в мека и заоблена линия. Тялото не се виждаше, прикрито в мрака; профилът се отделяше матовобял, с едно широко отворено черно око, сякаш притиснато от гъста тъмна коса. Той се очертаваше така там по цели по цели часове неподвижен и спокоен между две бонета, по които влажните куки бяха оставили следи от ръжда.

Вечер, когато запалеха лампата, погледът проникваше във вътрешността на магазинчето. То бе по-скоро дълго отколкото дълбоко; в единия му край имаше малък тезгях, а в другия — вита стълба, водеща към стаите на първия етаж. До стените бяха наредени витрини, шкафове, полици със зелени кутии; четири стола и една маса допълваха мебелировката. Помещението изглеждаше голо, студено; наблъсканите по ъглите стоки не го разведряваха въпреки ярките си цветове.

Обикновено на щанда стояха две жени: младата жена със сериозния профил и още една стара, която дремеше усмихната. Тя беше около шестдесетгодишна; пълното й спокойно лице се белееше под светлината на лампата. Голямата пъстра котка, сгушена в ъгъла на щанда, гледаше заспалата си господарка.

Встрани на едни стол седеше тридесетгодишен мъж, който четеше или разговаряше полугласно с младата жена. Той беше дребен, хилав, с болнав вид. С безцветните си светли коси, с рядката си брада и покритото с лунички лице приличаше на болно, разглезено дете.

Малко преди десет часа старата жена ставаше. Затваряха магазина и семейството отиваше да спи. Пъстрата котка се промъкваше, мъркайки, след господарите си, като потъркваше глава о перилата.

Жилището горе се състоеше от три стаи. Стълбата водеше в трапезария, която служеше и за гостна. Вляво в една ниша има фаянсова печка; срещу нея — бюфет, край стените — столове, а в средата на стаята — разтегателна кръгла маса. В дъното зад стъклената преграда се виждаше тъмна кухня. От двете страни на трапезарията бяха спалните.

Старата жена целуваше сина си и снаха си и се прибираше в стаята си. Котката спеше на един стол в кухнята. Съпрузите влизаха в тяхната стая. Тя имаше и втора врата към една стълба, водеща до пасажа по тъмен, тесен коридор.

Мъжът беше постоянно трескав, затова си лягаше веднага; в това време жената отваряше прозореца, за да пусне щорите. Тя оставаше няколко минути там, пред високата черна стена с груба мазилка, щръкнала над пасажа. Обгръщаше я с разсеян поглед, безмълвна, а после също си лягаше презрителна и равнодушна.