Емил Зола
Терез Ракен (11)

10

Изтекоха около три седмици. Лоран идваше в магазина всяка вечер; той изглеждаше уморен, като че ли беше болен. Под очите си имаше сини сенки, устните му бяха побледнели и напукани. Но си оставаше все така невъзмутимо спокоен, гледаше Камий право в лицето и му засвидетелстваше все същото искрено приятелство. Госпожа Ракен отгатваше, че го измъчва скрита треска и стана още по-ласкава към семейния приятел.

Терез отново бе надянала безмълвната си намусена маска. Тя беше по-неподвижна, по-непроницаема и по-невъзмутима от когато и да било. Лоран сякаш не съществуваше за нея. Едва го поглеждаше, рядко му казваше по някоя дума, отнасяше се към него с пълно безразличие. Госпожа Ракен, чието добро сърце се възмущаваше от това държане, казваше понякога на младия човек:

— Не обръщайте внимание на студенината на племенницата ми. Аз я познавам.

Лицето й изглежда студено, но сърцето й е топло, изпълнено с нежност и преданост.

Любовниците вече не се срещаха. След вечерта на улица Сен-Виктор не бяха оставали насаме. Вечер, когато се случваше да застанат лице в лице, привидно спокойни и чужди един на друг, буря от страст, от ужас и желание бушуваше под невъзмутимото им държане. Понякога у Терез се прокрадваха страстни пориви, лукавства, жестоки шеги. А у Лоран тътнеше мрачна грубост, мъчителна нерешителност. Те сами не смееха да се загледат до дълбините на душата си, до дъното на тази тревожна треска, която сякаш изпълваше мозъка им с гъста парлива мъгла.

Понякога успяваха безмълвно да си стиснат ръцете зад някоя врата, бързо и силно, до болка. Биха искали всеки да отнесе по пръстите си късче от плътта на другия. Това ръкостискане беше единственото удовлетворение на желанията им. Мислено влагаха в него цялата си страст. Не искаха нищо друго. Чакаха.

Веднъж, в четвъртък вечер, преди да седнат да играят, гостите на госпожа Ракен както обикновено си поговориха. Една от главните теми на разговор бяха разказите на стария Мишо от предишната му служба; разпитваха го за загадъчните и зловещи случки, които е разследвал. Тогава Гриве и Камий слушаха историите на полицейския комисар с изплашени блажени лица като малки деца, на които разказват „Синята брада“ или „Палечко“. Тези разкази ги плашеха и ги забавляваха.

Този ден, след като описа едно зверско убийство, от чиито подробности слушателите му потръпнаха, Мишо добави, поклащайки глава:

— А само това ли е… Колко престъпления остават неразкрити! Колко убийци се изплъзват от човешкото правосъдие!

— Как? — възкликна учудено Гриве. — Нима мислите, че по улиците просто така се разхождат разни негодници, които са извършили убийства и не са ги задържали?

Оливие се усмихна презрително:

— Драги господине — каза той с резкия си глас, — не ги задържат, защото по всяка вероятност не е известно, че са убийци.

Това разсъждение сякаш не убеди Гриве. Камий му дойде на помощ.

— Аз споделям мнението на господин Гриве… — каза той тъпо и важно. — Необходимо ми е да вярвам, че полицията е много добре организирана и никога няма да се сблъскам по улиците с убиец.

Оливие прие тези думи като оскърбление.

— Разбира се, че полицията е добре организирана! — възкликна той обидено. — Но ние не сме в състояние да направим невъзможното. Има злодеи, които са изучили престъпленията в училището на дявола и биха се измъкнали дори от божието наказание…Нали, татко?

— Да, така е — потвърди стария Мишо. — Веднъж например във Вернон, вие може би си спомняте случая, госпожа Ракен, убиха един каруцар на главното шосе. Намериха трупа, насечен на парчета в канавката. Не успяха да открият виновника. Може би той и до днес живее, може би дори е наш съсед и господин Гриве ще го срещне като се прибира в къщи.

Гриве пребледня като платно. Не смееше да се обърне; струваше му се, че убиецът на каруцаря е зад него. Всъщност беше му дори приятно да изпитва страх.

— Ами — измънка той, без сам да знае какво говори, — не, не мога да повярвам…

Аз също зная една случка. Веднъж пратиха в затвора някаква прислужница, защото откраднала сребърен прибор от господарите си. Два месеца по-късно, като отсякоха едно дърво, намериха прибора в гнездото на една сврака. Освободиха прислужницата… Както виждате, виновниците винаги си получават наказанието.

Гриве тържествуваше. Оливие се кикотеше.

— Значи — каза той, — пъхнаха свраката в затвора, а?

— Господин Гриве съвсем не искаше да каже това — намеси се Камий, недоволен, че вземат на присмех шефа му. — Мамо, дайте доминото.

Госпожа Ракен отиде за кутията, а младият човек продължи, като се обърна към Мишо:

— Значи, признавате, че полицията е безсилна понякога и има убийци, които се ширят на свобода!

— За нещастие, така е — отговори комисарят.

— Това направо е безнравствено! — заключи Гриве.

По време на този разговор Терез и Лоран останаха безмълвни. Те дори не се усмихнаха на глупостта на Гриве. Облакътени на масата, леко пребледнели, с блуждаещи очи, само слушаха. За миг погледите им, потъмнели и пламтящи, се срещнаха. Ситни капки пот оросяваха корените на косата на Терез, а по кожата на Лоран неусетно запълзяха студени тръпки.