Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (9)

3

Моторната яхта си дремеше върху колесара, покрита с тента така, както дядо му беше я оставил преди години. Холандска, конструирана през 1920, с дизелов четирицилиндров мотор „Мерцедес“ и със стоманен корпус, тя беше от типа лодки, подходящи за речно и крайбрежно морско плаване.

Мишел Марсо дръпна покривалото, изчака облакът прах да се разсее. Яхтата имаше нужда от основно почистване и пребоядисване, но като цяло изглеждаше в добро състояние. Той завъртя дървеното кормило на руля, спомни си как дядо му бе го оставял да управлява, почти усети зад себе си мириса от тютюна на лулата му. Надникна в каютите. Бяха облицовани с дървена ламперия, в едната имаше маса с две пейки, в другата — легло. Отвън имаше малка палуба. Лодката притежаваше известно очарование и можеше да бъде използвана за любовна среща. Мишел искаше да бъде сигурен, че ако това стане, тя няма да го издъни заради някой разхлабен болт. Беше се уговорил с Патрис да мине да я види и евентуално да я изпробват през уикенда.

Бягството в Де Хан бе му позволило да поеме глътка въздух, но всичките нерешени проблеми оставаха. Не се чувстваше уверен в бъдещето, беше на кръстопът и не знаеше накъде да поеме. Животът му не беше уреден като този на повечето хора. Никой не го очакваше в неговото студио в Антиб. Всъщност, за да продължи напред, трябваше като начало да се помири с миналото си. Но той беше обладан от мисълта, че виновникът за случилото се преди години се е измъкнал безнаказано. Същевременно това, което дългът и честта изискваха от него, влизаше в противоречие с неговия капацитет, в края на краищата той беше само един обикновен човек. А и портфейлът му изтъняваше и вече бе прибягнал към неприкосновения запас, предназначен за черни дни.

Постоя в хангара, като наблюдаваше танца на прашинките в лъча, който се процеждаше от една пролука. Завладя го чувството, че е напуснал обичайния ход на времето и просто си стои, без да бърза заникъде. Той не беше по равносметките, но знаеше, че бракът му с Едит беше приключил още в онази нощ. Бе успял да приеме факта, че тя не е вече негова съпруга, и ако притежаваше талант на художник, едва ли би пожелал да я нарисува. Нямаше да понесе укора в големите й очи, нито цялата хладина на вселената, която бе се събрала в погледа й, там не бе останал и помен от обич.

Колко много му се искаше Ема да стане част живота му. Мислеше само за нея, виждаше я навсякъде, знаеше наизуст чертите на лицето й. Рут се досещаше какво става с него и, щом той се появеше в магазина за антики, го измерваше изпитателно. Любовта може да е сляпа, но не за тези, които са около нас, и те повишават своята бдителност, сякаш за да ни предпазят.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Мишел — каза му тя в деня след гостуването на Ема и Никола.

Той не се опита да увърта:

— Уморих се да бъда сам, мамо.

— Има толкова жени. Защо точно тази?

— И аз това се чудя.

— Скъпи, тя е омъжена. Би ли я уважавал, ако изостави горкия Никола?

— Искам нея.

Макар че беше събрала смелост да говори с него, Рут бе останала с впечатлението, че намесата й е закъсняла. Не беше се излъгала. Той изпитваше необходимост да вижда Ема, имаше нужда от нейното присъствие, то го изпълваше с радост. И сега, като мислеше за нея, се чувстваше щастлив и оределите прашинки в слънчевия сноп му заприличаха на блестящи точици смях. Толкова им беше добре заедно нощем, по време на кратките срещи на пустия плаж. Той й подаряваше цветя, които тя не отнасяше със себе си. Лежаха направо на пясъка, държаха се за ръка като деца, които се боят от нещо. Беше съвсем естествено да започнат да се любят. Но тогава Ема винаги ставаше и си тръгваше. Вървеше с наведена глава и със забързана походка. След малко се изгубваше в тъмната къща, запалваше лампата. А той оставаше отвън да гледа ивицата светлина в процепа под вратата.

Колко пъти Ема бе искала да го отведе със себе си. В мечтите й къщата беше подредена с познати от техните разговори предмети: стрък мимоза в тънка сребърна ваза с високо гърло, ароматна свещ. Имаше и две чаши — неговата и нейната. Щяха да се престорят, че са жадни, и да отпиват едва-едва от чашите, за да може всеки да свикне с присъствието на другия; щяха да разменят няколко думи, да танцуват до края на блуса. Тя щеше да чезне в ръцете му, да избяга от смъртта в момента, когато той започнеше да я люби. Да, мрачна беше старата къща, но ако той дойдеше, всичко щеше да е различно.

Имаше обаче малка пречка: в къщата беше Никола. Никола, на когото бе дала обет да го обича в богатство и бедност, в радост и мъка, в болест и здраве, чак до края на дните си. Затворен зад вратата на стаята си, той беше потънал в своя свят, където не оставяше никой друг да припари. Понякога вървеше напред-назад по коридорите, опираше се по стените и приличаше на привидение. Ако се случеше да срещне Ема, не даваше вид, че е усетил нейното присъствие. Никакъв приятелски знак не оживяваше намръщената му физиономия и от цялата му фигура се излъчваше униние. Ема често плачеше от безсилие. Една нощ сънува някакво бяло лице, което уж беше нейната посмъртна маска. Виждаше я отгоре. Носът хвърляше сянка върху сключените челюсти и издължената остра брадичка. Дупките на очите плашеха с объркващия си мрак. Маската сякаш беше отпечатък едновременно на човешката й същност и на отвъдното. Събуди се и не можа повече да заспи.

На другия ден, когато Мишел Марсо мина през магазина за антики, Рут беше отишла да се фризира. Звукът на входния звънец още не беше откънтял, а Ема го държеше за ръката, притискаше се до него, галеше го с поглед:

— Отведи ме, Мишел, отведи ме някъде. Искам да бъда с теб.

Хотелчето се намираше в Лисевеге — бялото селце, наречено така заради цвета на къщите му. Ема и Мишел не тръгнаха заедно от Де Хан, а се срещнаха по-късно на шосето към Брюж. И тъкмо навреме, защото заваля. Започна с няколко едри капки и после дъждът буквално се изля върху тях. Мишел караше съвсем бавно. Държеше волана с лявата ръка, с дясната беше я прегърнал. Разказваше за мястото, където отиваха, за спокойните улички, украсени със статуи, за канала, в който се отразяват къщите с бели стени и червени покриви, за църквата „Notre Dame de la Visitation“^[1], която се издига в центъра, несъразмерно голяма спрямо всичко останало. Ема беше се отпуснала доверчиво на рамото му и от време на време го прекъсваше:

— Но как е възможно? — питаше тя. — Селце с някакви си петстотин жители да издигне такава огромна църква?

Мишел се взираше в пътя, чиито контури бързо се замъгляваха, въпреки движението на чистачките:

— Станало е с помощта на даренията от християнските поклонници, които тръгвали към Светите места — обясни той. — Рицарите тамплиери трябвало да ги охраняват, а пътят към Компостела^[2] за северните хора започвал именно от Лисевеге.

И, след известна пауза, добави:

— Чудя се дали и за нас оттам ще започне някакъв път?

— Знаеш ли, Мишел, докато те чаках, събирах от пясъка миди, намерих едно перо. Още не беше се заоблачило, върху гребените на вълните играеха отблясъчета, заприличаха ми на накити.

Беше се замислил, чертите на лицето му, което обикновено беше живо и изразително, бяха отпуснати. Не й отговори, затова тя извади от джоба си перото и го погъделичка лекичко по носа. Мишел прихна:

— Престани, ще кихна! — запротестира той.

— Обичам, когато вали и съм в колата с теб! — каза възторжено Ема.

— Ела с мен в Антиб, ще живеем заедно. Толкова ми е трудно да не си до мен.

— Моля те, нека да не говорим за това.

— Добре, мое малко водно конче! — съгласи се той неохотно, пусна волана и изобрази с показалци две въображаеми сълзи. — Аз съм само един мълчалив клоун.

Ема се усмихна в отговор и се загледа в танца на водните струи по страничното стъкло. Едни се стичаха право надолу, други завиваха, чертаеха линии, в които се отразяваха цветовете на небето и крайпътните поля, дървета и храсти. Те се преливаха и се накъсваха на тънки ивички и миниатюрни парченца като от счупено огледало. Стъклото се превръщаше в една променлива картина, изпълнена с движение, с прозрачни форми и багри, върху която случайността рисуваше изображенията на нейната събудена меланхолия:

„А аз съм само една закарфичена пеперуда. Вижда ми се необичайно да ме наричат с нежни имена. Не съм свикнала така. Преди да дойдеш, чувствах любов, която вече нямаше на кого да дам и щеше да изчезне заедно с мен. И после ти се появи, а с теб и всички тези усещания. Един ден след много години, когато… вълкът ме целуне, аз няма да съм повече тук. Затова сега имам нужда да бъда обичана. С теб духът ми се събужда и свободата не ме плаши. Днес, докато чаках да ме вземеш и събирах миди по плажа, си помислих, че любовта е чудо — все едно да вървиш по водата.“

Стаята в хотела беше мебелирана без излишества, но имаше всичко, което им беше нужно: легло, плътни завеси и врата, която се заключва отвътре. Те лежаха по гръб в леглото, държаха се за ръка. Беше толкова тихо, че се чуваше как пращи фитилчето на декоративната свещ. Никой не смееше да наруши тишината. И тогава той започна да я гали. Нежността му я караше да се стапя като зрънце лед, останало през нощта на тротоара, което той бе вдигнал и бе сложил в шепата си. После очерта с длани талията и хълбоците й, като че ли тя беше пясъчен часовник, който той превърна в тяло на жена.

Любиха се дълго, не можеха да се откъснат един от друг. Всеки намери в другия това, което бе предусетил в думите. Откри го като зимен ден в полето, като откровение. Неусетно бяха станали много близки и си дадоха цялата любов, на която бяха способни, създадоха си илюзия и я превърнаха в убежище. Чувствата им ги доближиха до съвършенството, което реалният свят бе им отказал. И той, и тя забравиха всичко тъжно в живота си.

Този ден не беше празен като кръгла нула. Един мъж и една жена го изпълниха с цветове. Какво е жената — дантелена бродерия, паяче, което плете мрежата си, седефена плът с ухание на жасмин, щедра гръд, която се надига, влажна пръст, която те поглъща. А мъжът — сянка върху циферблата на слънчев часовник, груб пуловер на търговец на риба, примитивен напев, бунт, откровение, глас, който се извисява над останалите, дума, отправена към боговете. Може би словото, по-вечно от камъка, е причината за всичко, което се случва, може би то идва при нас и ни тласка да търсим да уловим светлината. И скъпоценните отблясъци, инкрустирани в думите, стават украшението на живота ни.

Времето в хотелската стая бе минало неусетно. На тръгване те се притиснаха един към друг. Телата им още пулсираха от съприкосновението. Не искаха да се разделят. Гледаха се в очите. И на двамата им се струваше, че ако трябва да умрат в този момент, ще им остане утехата, че са били заедно. Навън дъждът беше спрял. Бялото селце с червените блеснали покриви напомняше на рицар тамплиер. Високо в небето няколко перести облачета приличаха на птици, поели по пътя към Компостела.