Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (31)

1

Беше събота на Trammelant. Утрото завари Мишел Марсо в леглото. Той наблюдаваше слънчевите зайчета на стената и си представяше една голяма чаша с димящо кафе. Откакто беше се прибрал, предпочиташе да си лежи, а съзнанието му се рееше като хвъркато, което не намира къде да кацне.

Екстремните събития в българската столица бяха го изцедили като лимон. Веднага след бомбения атентат бе прекарал цял час в хотелската баня в опит да измие от себе си грима, червилото, потта и всичко, което напомня за неговата роля. След това бе напуснал хотела, града и страната със собствените си дрехи, лице и паспорт и с намерението никога повече да не се връща. Постъпвайки така в желанието да остави този мъчителен епизод зад гърба си, той бе избягнал, като по чудо, неприятностите. Двама цивилни, легитимирали се като полицейски служители, бяха почукали късно същия ден на вратата на хотелската стая за рутинна проверка. Разговорът с тях бе навел Пиер на мисълта, че действат по сигнал. Нормандецът беше запазил хладнокръвие и бе задоволил любопитството им: „Казах им истината. Но колкото и да им повтарях, че не съм семеен, те държаха да разберат къде е мадам Льоблан. Обясних, че нямам ни най-малка представа, аз самият съм се запознал с дамата на летището, взели сме заедно такси и съм я поканил да ми прави компания. Тя е приела, а после си е тръгнала. Не ми повярваха, но нямаха нищо конкретно и ме оставиха на мира.“

Мишел беше си отдъхнал, че опасното пътуване е минало без други усложнения. Не би си простил, ако Пиер пострада заради него. Сега, когато всичко бе приключило, той се питаше с кой акъл се е решил на подобна стъпка. Не проумяваше как се е оставил да бъде обсебен от желанието за отмъщение до такава степен. Даваше си сметка, че е бил луд за връзване, болен от омраза така, както някои боледуват от любов. Все още носеше пръстена-убиец, но в него нямаше отрова, тя беше изтекла с водната струя в канала на хотелската мивка. Сега пръстенът беше просто вещ, антикварна рядкост, и смяташе да го върне на истинския му притежател, за да заеме отново мястото си в неговата колекция.

Тази сутрин на Trammelant слънчевите лъчи грееха някак по-различно, правеха синкави петна по стените, проникваха в гънките на прозрачната завеса, изсветляваха стъклото на вазата върху масата и оживяваха човечетата, които се държаха за ръце. Заедно с паметта за Бел епок във фамилния дом на брега на Северно море се събуждаха спомените за предишни празници, за младостта на други поколения, за малчугани, които са станали възрастни, и за хора, които са си отишли. Състоянието на far niente му позволяваше да се докосва безметежно до тях, да съществува в някаква смесица от минало и настояще. Усещаше осезаемо дима от лулата на дядо си, ароматът на мед и канела проникваше в ноздрите му така, като че ли старецът седи в отсрещното кресло. Обстановката упражняваше върху него благотворно въздействие, напомняше му, че не е самотник, затворен в непристъпна кула. Караше го да се чувства като някогашното малко момче, което е получило в семейството си обич, и сега, когато стрелката на циферблата се е завъртяла достатъчно, е дошъл моментът да я даде на свой ред. Изпълваше го радост, знаеше, че ако дръпне завесата и надзърне през прозореца, ще види долу на алеята мотоциклета на Ерик.

Синът му бе пристигнал навреме и придружен. Тя се казваше Лизет и двамата донесоха настроение и нахален полъх на младост. На вечеря хапнаха здраво от рагуто на Рут, която се чудеше как да им угоди. Лизет й допадна от пръв поглед, а когато й помогна с чиниите, буквално я разтопи. Ерик беше възмъжал, преливаше от енергия, смееше се с цяло гърло, шегуваше се, разказваше впечатления. Идваше в Де Хан за първи път. Проявяваше специален интерес към старовремските постройки, наречени „maisons а colombages“^[1]. С Лизет бяха видели подобна архитектура на площада в Руан и беше очарован да я срещне и тук: „Нямат нищо общо с никакви гълъби. Названието идва от “colonne"^[2], не от „colombe“^[3], а аз, с цялата си тъпотия, си помислих точно обратното!"

Имаше очите на Едит и ги приковаваше за миг върху събеседника си, но някак меко, без настойчивост, колкото да се увери, че е бил разбран, и после отново придобиваше разсеяния си вид. Държеше се много свободно, беше расъл на воля, имаше куп приятели. Лизет му пригласяше, когато се отплесваше с някоя случка за спускане със ски или за среднощна лудория на плажа. Косата му беше подстригана късо, ушите му стърчаха, беше тънковрат и слаб, но от него се излъчваше някаква щедрост, която го правеше да изглежда по-едър. Докато унищожаваше месото, гарнирано богато със салата и картофено пюре, изстреля цяла тирада:

„Има такива дни, когато животът ти прави завой. Дори не се сещаш да погледнеш назад, защото си живял в продължение на седмица с двеста километра в час. Споко! Говоря метафорично! Та какво казвах, а, да! Доскоро бях свикнал да спазвам ограниченията на скоростта. А сега карах, без ни най-малко да се съмнявам, не се страхувах от нищо. Чувствах се способен да извърша неща, каквито не бях и подозирал. Подай ми солта, Лизет, ако обичаш… Мерси! Мисълта ми е, че никога не си сигурен за утрешния ден, затова просто живей! Подари си я, твоята мечта!“

Мишел не можеше да му се нагледа. Ерик беше във възрастта, когато всичко ти е ясно, животът е пред теб, а морето е до колене. И в това му беше чарът. След десерта пожела да заведе Лизет на танци и, тъй като Де Хан не предлагаше големи възможности, решиха да отскочат до Остенде. Мишел ги чу да се прибират късно с кискане и шъткане по коридора. Той нахлузи набързо един панталон, открехна да им пожелае „лека нощ“. Ерик, който беше обърнал една-две чашки, го прегърна през рамо и го повлече навън. Твърдеше, че не е виждал такава нощ. Държеше да му покаже луната. Тя беше в последната си четвърт и изглеждаше необикновено ярка. Ерик се спря встрани от редицата улични фенери, така, че светлината на глобусите да не му блести в очите.

„Помисли си само! — каза той и пропъди с ръка една мушица. — Красотата е най-изчистената проява на природата, единствената, която няма причина. Тя е послание към моя разум, чрез който вселената търси да намери израз. И ако аз го осъзная, бих могъл да разбера собствения си смисъл. Звучи крейзи, знам…“

„Не, не, продължавай!“

„В този момент, когато стоя тук с теб и краката ми са в центъра на ей тоя квадрат от плочки, имам уникален шанс. Бих могъл, стига да поискам, да приема посланието. И тогава ще се слея с безкрая, ще стана за миг безсмъртен. Ти — също. Не е ли невероятно! Погледни и се опитай да ме убедиш, че греша!“

„Боя се, че няма да мога“ — забеляза простичко Мишел. Ерик беше склонен към излияния, главата му сигурно беше пълна с примамливи блянове, които той не искаше да помрачава. В негово присъствие се чувстваше стар — като своя дядо с неговата лула, даже още по-стар, като някакъв библейски старец. Колелото толкова бързо беше се превъртяло. Затворен в болката си за Селестин, Мишел не бе забелязал, че момчето му е пораснало, през всичките тези години беше лишил сина си от онова, което му дължи. Колкото и да си повтаряше, че няма по-страшен затвор от смъртта на едно дете, Мишел нямаше оправдание. Сега Ерик се държеше с него като с равен. Бързаше да сподели своите открития, да го направи съпричастен, да му подари един миг безсмъртие. Какво повече можеше да иска от сина си!

Двамата обикаляха дълго, избродиха уличките с имена на художници, прекосиха парка, където игрищата за тенис, детските площадки и пътечките бяха безлюдни. Мишел разпитваше за Едит и малката й дъщеря, искаше да научи повече, опитваше се да бъде забавен. Тръгнаха по „Авеню Нормандия“, спряха се на номер четири пред къщата „Рабле“, оприличиха извивките на фасадата й на декорации, направени със сладкарски шприц, а спираловидните колони отпред — на захарни пръчки. По-нататък съзерцаваха силуетите на вилите от двете страни, дантелените мотиви на една веранда, меката оранжева светлина на някакъв забравен да свети прозорец. Стигнаха до градинката, където беше пейката с бронзовата статуя на Алберт Айнщайн. Приближиха се и Мишел се поклони:

„Чест и почитания!“

Айнщайн беше изваян в естествен ръст, с костюма си от трийсетте години, стойката му беше непретенциозна, приликата на лицето — удивителна. Над челото му стърчаха бухнали метални кичури, отблясъците на една улична лампа в бръчките край очите придаваха на изражението нещо шеговито. Настаниха се до него. Ерик, който беше по средата, прегърна статуята през рамо.

„Надявам се, че няма нищо против!“ — каза той.

„Едва ли има избор! — забеляза Мишел. — Някога се е разхождал покрай брега с ръце в джобовете на черното си пардесю, съставял е наум уравнения, връщал се е във вила «Савоярд» да обядва. А сега скучае на пейката“

„Не скучае, времето минава толкова бързо!“

„Но понякога и отегчително бавно.“

„Така е, разтяга се, не се вижда, относително е. Всъщност, дори ми се струва, че времето е това, което всеки от нас прави от него.“

Двамата проследиха с поглед една падаща звезда, която се отрони като капка и остави за миг светла диря.

„Бях лош баща“ — призна Мишел след кратка пауза, в която всеки бе потънал в мислите си.

„Какво?! Не е вярно! — възпротиви се Ерик. — Никой не приготвя макароните като теб!“

„Не преувеличавай!“

„Истина е.“

„Длъжник съм ти.“

„Как можа да го кажеш! Та ти си страхотен, разбираш ме, направо ми четеш мислите. Колко пъти си идвал в дъжда със старото «Рено» да ме прибираш, учил си ме на сантасе, разсмивал си ме. Обожавах, като ми скицираше марионетки на гърба на някой лист от неплатени сметки.“

„Нима помниш?“

„Разбира се!.. И е много жалко.“

„Кое?“

„Знаеш.“

„Не знам.“

„Трябваше да продължиш.“

„А, това ли?“

„Не казвам, че е лесно.“

„Постъпих като пълен глупак.“

„Така е.“

„Опитай се да ме убедиш, че греша.“

„Боя се, че няма да мога“.

Сега синът му сигурно още спеше. Вдъхна с наслада свежестта, която проникваше през открехнатия прозорец. Заслуша се в собственото си равномерно дишане. Имаше нещо ново във въздуха, някакво неуловимо сияние, той самият беше обновен. Сякаш от раменете му бе паднал огромен товар. Стихията, която бе го влачила като сламка, беше най-сетне се укротила и върху морската повърхност бе настанал покой. От много време не бе усещал подобна лекота. „Ние сме само вода, в която светлината си играе — помисли си той, — отразява се в нас, провокира чувствата ни, предизвиква нашите движения. Ту ни блъсва в очите и ни ослепява, ту става необикновено ясна, ласкава и ни позволява да си отдъхнем. Тогава имаме възможност да бъдем, каквито сме всъщност. И така — до следващия прилив, до следващия отлив…“ Той провря ръка под главата си, премести възглавницата до таблата на леглото, настани се удобно и взе да крои планове за деня: яхта, плаж, Брюж. Или нещо още по-вълнуващо? Лов на скариди с коне? Защо не! С Ерик имаха да наваксват толкова пропуснати неща. Трябваше да си остави и пролука за репетицията с Лила и нейната цигулка. Беше приел поканата на отец Обер да участва вечерта в представлението на артистите в църквата на Вендуин.

В ъгъла до прозореца, върху тъмносинята мазилка се открояваше с височина на човешки ръст силуетът на Черния ангел. Воалът на марионетката бе отметнат назад и Мишел виждаше от мястото си бялото чело, венчето от стилизирани рози, нежните линии, които очертаваха контура на големите сини очи, и дупчиците на чипия вирнат нос. Все още не беше показал марионетката на момчето, искаше да го изненада. Предпочиташе репетицията с Лила да протече при закрити врати. Не бе успял да опази тайната само от любопитния Шарл, който мина да се похвали с новата си жилетка, захласна се в куклата и забрави моментално и за жилетката, и за часовника с ланец в джобчето.