Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Тоня Трайкова

Заглавие: Тихата светлина в процепа под вратата

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Реклама Пони“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Художник: Борислав Ждребев

ISBN: 978-954-9467-49-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17553

История

  1. — Добавяне

2

Рут сортираше вещите, купени сутринта. Беше ги складирала във вътрешната стая, чиято врата към магазина бе отворена. Явно беше удовлетворена от сделката, бе взела всичко на добра цена. Бе видяла стойност в боклуците на тавана, от които клиентите бързаха да се отърват: абажур с липсващи висулки, продънен стол или лъхащи на нафталин парцали. Тя отделяше от купа тъканите от чист памук, сгъваше и сортираше бродирани калъфки и чаршафи, покривки, салфетки за хранене, носни кърпи, нощници, кръщелни роклички.

Търговката на антики беше запазена и жизнена, въпреки годините си. Малката й кокетна шапка и дребничкият й силует се отразяваха под различни ъгли в огледалата зад нея. В нейното царство витаеше атмосферата на миналото, животът, придружен от предметите и сенките на нечии предци, се разкриваше в рамкирани снимки, полилеи, нощни лампи, мебели, сребърни свещници и канделабри, стенни часовници, съдове, прибори и покъщнина, порцеланови статуетки. На входа имаше звънец, който предупреждаваше за посетители. Рут оставяше трофеите си, посрещаше ги; ако бяха познати, обсъждаше с тях времето или здравето им. Не спираше да приказва и винаги намираше някоя пикантна подробност за тях, щом си тръгнеха, особено ако не бяха купили нищо.

Ема лъскаше витрината на щанда. Под стъклото, върху елегантно надиплен фон от червено кадифе бяха наредени украшения: ювелирни обеци и брошки, сребърни бутонели и гривни с филигранна изработка, камеи с релефни изображения на ангели и цветя. Откакто бе започнала работа в антикварния магазин, беше заета по цял ден, но тук й харесваше и се възползваше от шанса си да придобие опит. Тя вече установяваше безпогрешно дали една масичка е от акажу, като проверяваше да не е проядена от дървесни червеи, развинтваше внимателно окуляра на моряшкия далекоглед, за да провери състоянието на лещите, придружаваше възрастната дама на малки сутрешни експедиции по мазета и тавани, посещаваше битпазари и разпродажби.

— Трябва да звънна на мадам Жариел за супника за буйабез — нареждаше Рут. — Надявам се, че се е върнала от поклонението в Лурд и там е намерила изцеление.

— Болна ли е?

— Не мисля, отиде да търси цяр за разбити сърца.

На Ема не й беше до смях. Беше напрегната, притесняваше се за Никола, за това как се справя без нея. Тя самата едва смогваше. Сутринта беше забравила филийките в тостера и навсякъде замириса на изгоряло, банята плачеше за почистване; кухня, пране, покупки, трябваше да се занимава с толкова неща и на всичкото отгоре да живее в постоянна тревога. Тя, която беше толкова жизнена и весела по характер, не разбираше защо й е отредена подобна участ. В магазина гледаше лицата на хората, разпознаваше в тях ведрина и се питаше как подобно спокойствие може изобщо да съществува. Винаги забързана, тя се хранеше в крачка. Беше много отслабнала и трябваше да стеснява дрехите си с игла и конец, чиито цвят невинаги подхождаше на този на плата — доказателство за бъркотията в живота и в главата й. Имаше моменти, когато губеше кураж, хапеше си устните, наслоената умора я връхлиташе и повече не можеше да издържа. Толкова много й се искаше да си почине, да се смали и да полегне под заскрежена паяжинка, да заспи.

— И да не забравя да се обадя на Пиер Льоблан за новата брошка — додаде доволно Рут. — Мястото й е в неговата колекция, прекрасен екземпляр!

Говореше за старинна камея от края на 19 век. Тя беше във форма на елипса и беше изработена от цветен седеф. Релефната гравюра изобразяваше танц на балерина. Тоновете бяха топли и брошката излъчваше мека светлина, напомняше на прозорец в нощта, може би затова Ема, която напоследък се чувстваше като улично коте, толкова я харесваше.

Антикварката докосна с възлестия си показалец гирлянда на един бордюр, където се смесваха извезани с фестон мотиви на листа и клонки, и вдигна светлите си очи:

— Ще колосам всичко с нишесте, ще стане като ново! В това е голямата сила на старите тъкани, те са вечни.

Ема кимна в знак на съгласие и си помисли:

„В това е и голямата сила на злото. То също е вечно, има много лица, те се преливат едни в други, егоизмът става лицемерие, лицемерието — алчност, тя пък е нетърпелива да се превърне в жестокост. Хората идват и си отиват, бебето, кръстено с тази дрешка, отдавна е пораснало и може би вече не е между живите, а спиралите на ада продължават да се разгръщат. Силните изяждат слабите, помитат ги като безпощадни вълни. И ние се губим във вечния маскарад, търсим пътища, за да избегнем ударите, искаме да открием по-добро място, да намерим сигурност…“

От известно време Ема беше разсеяна, унасяше се в мисли, изтощението си казваше думата, ала имаше и друго. То беше толкова ефимерно, че приличаше на пясъчен замък, в който тя се стремеше да се приюти. На летния пикник с Никола, заривайки босите си стъпала в пясъка, бе открила писмо в бутилка. Необичаното съобщение не беше хвърлено в морето, а заровено на плажа, сякаш този, който бе го написал, бе изоставил идеята си, без да довърши започнатото. Възклицанието й привлече вниманието на Никола, тя му каза за необикновената находка, извади корковата тапа и листа синя хартия, разгърна го и прочете на глас: „Това писмо е самота, свобода, небесна сълза и ако намери своя получател, толкова по-добре.“

— Колко поетично — бе забелязал Никола със зле прикрита ирония. — Ако си чак толкова самотен, наистина ти трябва бутилка, но да е пълна с уиски!

Въпреки скептицизма на Никола, Ема бе отговорила с няколко реда. Бутилката започна да служи като пощенска кутия на нейната кореспонденция. Всеки път, когато видеше гърлото й да стърчи край дюната, тя се чудеше каква ли душа трябва да притежава човек, за да търси подобен начин на общуване. Не че получаваше конкретна представа за непознатия, освен че беше мъж и беше особен, но тя приспиваше своята бдителност. Желанието на всеки един от тях да направи впечатление на другия се разкриваше в начина, по който се изразяваха с отвлечени фрази, и така придаваха галантен привкус на авантюрата. Ема се питаше дали е редно да го прави, но беше толкова увлечена, че нямаше търпение да избяга от задълженията и да се спусне към плажа. Вятърът си играеше с косите й, морето се разстилаше надалеч, докъдето ти стига погледът, и тя стъпваше боса по пясъка. Струваше й се, че това са единствените мигове в денонощието, в които попада в собствения си живот.

Няколко дни след пикника намери ново послание. Искаше й се да го чете пак и пак, докато разбере символиката на думите, тяхната странност. Беше нещо като поема в бял стих. Започваше с ранно утро, рисуваше се зимно поле, имаше лека мъгла, извисяваше се старо дърво. Черните му клони се поклащаха всеки път, когато от тях отлитаха птици. Този пейзаж не беше затворен в рамка, пространството не беше нито импресионистично, нито изписано с точки или с кубове. Единственото му своеобразие беше появата на някакво същество, наречено учуденото дете на природата. То търсеше начин да мине край зимата и смъртта, без да ги гледа. Казано другояче, то искаше да се противопостави на мрачните тонове на живота си. Споменаваше се едно бъдеще, което не е достигнато в момента, когато скалите спят под замръзналия сняг. Учуденото дете от началото се бунтуваше, превръщаше се в дете-маг. То можеше да направи така, че времето да реагира по начин, различен от този, който е бил предвиден. Дали щеше да успее да промени предначертаното, да престане да бъде част от хората, които плачат?

„… Те може би плачат с очите на дете, което не знае какво представляват сълзите за фонтана.“ — бе написала на същия лист, след като бе поставила многоточие. Известно време нямаше отговор и тя се питаше защо й е трябвало да се забърква. Даже се кореше, че е ходила да проверява заради тоя, дето духа. Ако й беше нужен тъжен и раним събеседник, тя си имаше Никола. Разликата беше само в това, че той никога не изразяваше своите мисли и чувства, освен когато се затваряше в стаята си.

После тайнственият непознат отново се появи:

„… Пословицата гласи, че не виждаме сълзите на рибата, която плаче, защото е във водата.“

Ема си отдъхна. Отнесе синия лист със себе си, вечерта, когато Никола си легна, дълго стоя да съчинява. Не й беше лесно да намери верния тон. Стана нещо съвсем кратко:

„… Моето колие от перли го потвърждава.“

Чувстваше се заинтригувана. Вече не се интересуваше дали си струва. Тя се улови за случващото се, започна да събира миговете и си изгради от тях убежище. Там можеше да разсъждава, да импровизира, да разкрие себе си и да бъде разбрана. Човекът, който и да беше той, й се струваше близък, все едно че усещанията му бяха отражение на нейните. Постепенно заживя чрез него. Контактът им се осъществяваше на абстрактно ниво, чрез образи и символи, които най-общо показваха лутане и търсене и бяха по-скоро присъщи на поезията. Пред тях се разстилаше студена равнина, там властваше изначална самота и перспективата на гледките беше замрежена от снежни вихри. Те не позволяваха да бъде открит пътят, а и липсваше вяра. Въпреки цялата обреченост, присъстваха светлинки, прозорци на странноприемница, зад които имаше камина и огън. Явяваха се птици и носеха знамения ту за красота или щастие, ту за гибел и жертвоприношение. Като цяло, смисълът можеше да бъде намерен в сътворяването на нещо, без да бъде определено какво. От разменените им писма Ема състави импресия. Нарече я „Полето и неговите малки пътеки“. В нея двата гласа се различаваха и същевременно звучаха в унисон. Понякога си я препрочиташе, а преди да заспи, си повтаряше отделни пасажи. Не бяха си казали нищо конкретно, но в посланията им личеше желание за взаимност. То се потвърждаваше от последното писмо, което беше в джоба й. Замислена за своите неща, Ема едва изчака Рут да приключи телефонния си разговор с Пиер Льоблан, който се проточи неимоверно с обсъждането на менюто за някаква предстояща вечеря. После изгледа оживеното й лице, помогна й да направи една бохча, където наредиха памучните тъкани за пране. Отнесе я в колата й и, щом Рут потегли, се върна на мястото си зад щанда. Извади синия лист, на него беше написано:

„… Трябва да Ви видя!“

Ема не знаеше как да постъпи. Досега всичко беше минало като насън. Нуждаеше се от свобода, но и от сигурност и беше съумяла да примири тяхната несъвместимост. Но вече ставаше различно. Реалността напираше да очертае своите контури.

Тя отвори витринката, пое старинната камея. Украсена с четири позлатени панделки, брошката правеше чест на изкуството за гравиране на камъни. Седефът беше кремав на повърхността и с преливащи се оранжево, жълто и алено в дълбочина. Сцената на танца бе рамкирана от релефни цветя, по-изпъкнали в десния горен край. Имаше нещо сковано в декоративния начин, по който беше изобразена балерината, с ръце, вдигнати над главата, с тънка талия и широка пола. Движението идваше по-скоро от играта на по-светлите и по-тъмни тонове, които придаваха на глиптиката някакво сияние. На Ема й се поиска да потъне в този прост и недостижим свят.

Докато отиваше към дюната, Ема мачкаше с пръсти в джоба си хартията, на която не бе написала нищо. Не взе трамвая, въпреки че продължаваше да се тревожи за Никола. Имаше нужда от въздух, надяваше се разходката по плажа да проясни мислите й.

Селището Де Хан не беше голямо, но се славеше с архитектурата си и с добре запазените и поддържани автентични сгради. Навремето крал Леополд II[1], бе предоставил на концесия своите земи в областта на общината и така бе дал началото на създаването на крайморския курорт. Бяха изградени стотина вили в англо-нормандски стил, които бяха обособени в отделен квартал, наречен „La concession“[2]. Някои от тях се извисяваха в челната му част, която излизаше на крайбрежното авеню.

Ивицата на плажа беше широка и краят му не се виждаше. Отляво кабините, боядисани в бяло, пустееха в този час на деня. В далечината една рибарска гемия оставяше светла диря. Вероятно имаше спад на цените на пазара и тя бе изхвърлила улова си зад борда, защото я съпътстваха гларуси, гмуркаха се стремглаво и грабеха плячката. Долитаха и други, привлечени от богатия пир. Морето полека се отдръпваше. Задмина я ездач, който премина от тръст в галоп.

Ема следеше с поглед една черна птица, която се виеше в небето. Колкото повече приближаваше, толкова по-добре я виждаше. Прозрачните й криле бяха направени от креп и смелата линия на застиналата им форма беше предназначена да придаде нещо като устрем на полета. Тя се спускаше и се издигаше високо над всичко, безучастна към боричкането и страстите на живота, сякаш принадлежеше на други селения. Хлапето, което тичаше по брега, беше русоляво, рошаво и въодушевено. То не забелязваше призрачните линии, които чертаеше с хвърчилото си на фона на първите багри на залеза.

— Шарл! Не се отдалечавай! — извика му един мъж, който стоеше леко прегърбен край дюната. — А, ето ви и Вас — обърна се той към Ема, като разпери театрално ръце.

Ема беше толкова изненадана, че не знаеше какво да каже. Познаваше този човек. За последен път бе го видяла гримиран като клоун и сега се опита мислено да повтори върху лицето му голямата червена уста, черните извити вежди, нарисуваната под лявото око сълза.

— Вие?! — сконфузи се тя. — Аз…

— Оставете — прекъсна я той и синият му студен поглед я прониза. — Да не усложняваме! Трябва ми само едно име. В продължение на години бях изправен срещу призрак. Поне да знам как му е името.

— Вие ли оставяхте писмата? — попита Ема след кратко колебание.

— Да, разбира се, хубава шега се получи!

Той се разсмя, вдигна празната бутилка, засили се и я запрати към морето; тя изписа полукръг и се заби в тинята.

— Шега? — едва промълви Ема.

— Е, да речем, че съм искал да Ви опозная, за да не умра идиот!

Ема се сети за всичките усилия, които беше правила през последния месец, за да участва в размяната на писма, за безсънните нощи, прекарани в мечтания, за думите, които беше му написала. Бе я подвел, беше се подиграл с нея.

— Защо постъпвате така?!

Той вече не се смееше:

— Знаем ли защо правим това или онова…

Не го остави да довърши, извади листа от джоба си, надраска нещо с неравен почерк, подаде му го и бързо се отдалечи. Той не я последва.

 

 

Мишел Марсо беше избягал от агенцията за недвижими имоти, от студиото си в Антиб, от всичко, което го заобикаляше, само от себе си не можа да избяга. Домът на детството му го приюти, тактичното и щедро гостоприемство на майка му облекчи неговия товар. Тя изглежда бе приела смъртта на Селестин като неизбежност, продиктувана от Божията воля, и бе успяла да продължи напред. Той не можеше да намери утеха като нея. В неговото виждане за света картината на Бога, изписан по фреските в катедралите като брадат старец, бе заменена от неясни представи за първоначалния взрив, неуловимата безкрайност, движението на галактиките и въобще от мъглявата идея за вселената. Вярваше обаче, че Селестин продължава да съществува и се намира на небето, каквото и да означава това.

Всеки ден правеше дълги преходи с един очукан велосипед, който бе открил в хангара с моторната яхта зад къщата. Често напускаше жълтата колоездачна алея по централната магистрала и се изгубваше по малки живописни пътища. Ако се задъхаше и усетеше умора, спираше, лягаше направо на тревата и гледаше движението на облаците. Така откри една китна местност, където се почувства спокоен за първи път от дълго време насам.

Имаше вир, скрит зад дърветата, водата беше чиста, силуетът на една бреза се оглеждаше в нея. Отгоре прелиташе водно конче. То му се видя различно от целия останал свят. Не приличаше нито на мушиците, които бръмчаха наоколо, нито на жабата, която подскочи и се изгуби в синкавата купел, нито на листото, което се поклащаше на повърхността. Водното конче като че ли беше дошло отникъде, сякаш беше създадено от лекия повей на вятъра или от въздишката на някой клисар. Тялото му беше оцветено в охра, крилцата му имаха удивителна прозрачност. После още едно водно конче се появи, като някакъв знак свише, и чудото на тяхната игра започна. Те се отдалечаваха в различни посоки, срещаха с устрем, благословен от лъчите на слънцето, от дълбочината на небето, от самата свобода. Той ги погледа за известно време. Когато изчезнаха, продължи да мисли за тази незначителна случка.

Пътешествията с велосипед го отведоха и по-далеч, до Брюж, където не беше ходил от дете. Да посетиш един град след време е все едно да прочетеш отново книга на друга възраст и от висотата на опита да проникнеш в нейните послания. Беше вълнуващо да се залута по сенчестите улички, да поскита в техния лабиринт, да се озове ту пред строгия силует на готическа църква, ту пред украсения с пълзящи храсти вход на варосана странноприемница. Каналите следваха своя път, отразяваха в импресионистични табла островърхите фасади на столетните сгради. Примижал от ярката светлина на пладнето, той наблюдаваше архитектурните детайли, които се откриваха пред погледа му в най-необичайни ракурси, богатата украса над сводовете, скулптурите и барелефите, каменните дантели, които се стичаха като струи на водопад по високите кули. Изкачваше се и слизаше мислено по изрязаните като стъпала горни краища на фасадите; изпитваше радост при вида на слънчевите снопове, които се процеждаха под необичаен ъгъл в короната на някое дърво и изсветляваха листата по нейната периферия или се плъзгаха по водата, като рисуваха светла диря. Запазваше в себе си и най-слабия полъх, и най-бледия тон, и най-беглото движение, а това, което бе го впечатлило, оставяше настрана, за да може да се върне отново към него, размишлявайки върху скрития му смисъл.

В музея се застоя пред портрета на Маргарета, съпруга на Ян Ван Ейк. Мишел предпочиташе да разгледа една-единствена картина, но да я почувства, вместо да препуска от зала в зала, накрая в главата му да гъмжи от епохи, стилове и изображения и той, изгубен в огромното разнообразие, да усеща лек световъртеж като сред множеството на някакво пазарище. Затова се съсредоточи върху творбата. Обърна внимание на фигурата и облеклото. Младата жена носеше червена вълнена рокля, подплатена със сива кожа. Пребрадката й бе украсена от фина дантела и се диплеше край два рога. Фонът беше много тъмен, направо черен. Първоначално Мишел откри нещо сбъркано в пропорциите, челото му се стори неестествено високо, а главата — прекалено голяма спрямо тялото. Даде си сметка, че това позволява на лицето да доминира и така вниманието на зрителя е привлечено от него. Художникът като че ли бе изолирал модела в илюзорно пространство, далеч от всяка светска суета. Той сякаш не бе изобразил жена си, а бе изразил отношението си към нея. Не беше скрил лекото й кривогледство, характерно за северните народи през онази епоха, и така акцентираше върху нейното несъвършенство. В своята непосредственост тя изглеждаше спокойна, открита, обезоръжена и реална. Но нещо в нея бе го накарало да потърси онова, скритото в нас, което не показваме на другите и често самите ние не разбираме. Вероятно затова беше си позволил толкова свобода в перспективата. Нарушавайки пространството и неговите действителни измерения, прекрачваше в нещо, което е по-голямо от самите нас. То бе съсредоточено в погледа на Маргарета, който намекваше за тази енигматичност. Кой знае защо, Мишел съзря в портрета любов. Продължи да съзерцава, изненадан от находката си. После се упъти забързано към изхода.

Откакто беше в Де Хан, започна да се изтръгва от вътрешната си скованост, не възприемаше себе си като слаб човек, страхливец, отхвърлил своя дълг, не се обвиняваше заради бездействието си. Забрави какво е сънят да не идва, да се върти нощем в леглото и да не може да си намери място, да се чувства като уморен кон, който налагат с камшик. Той прие с благодарност тази отсрочка. Често отскачаше до Лисевеге, бялото селце, чиято църква го привличаше повече от тази във Вендуин. Оставаше дълго в нея. Снопове светлина се процеждаха от високите прозорци на импозантната постройка и оживяваха цветните стъклописи в дъното на олтара, под готическите му арки висеше разпятието. Мишел сядаше на последния стол в края на редицата. Нямаше желание да се моли, но си почиваше с притворени очи и със съзнанието за обстановката наоколо: тухлените стени, тръбите на органа, картините, чудотворната статуя на Девата, камбанарията, върху чийто покрив някога бяха палили огньове, за да насочват мореплавателите. Спомняше си как много отдавна бе присъствал тук на един празник, когато електрическото осветление бе спряно и хората вървяха със свещи в ръце. Взрян в онова пламъче от детството, той търсеше в себе си фара, който да му покаже спасителната посока.

В Де Хан се катереше по пътеките на дюните, спираше се да си говори с хората от селището, където всички се познаваха, сприятели се с едно роднинско дете, Шарл, който му напомняше за него самия. Научи го как се прави хвърчило и двамата прекараха хубави мигове, докато го майсторяха заедно.

И после един ден се случи нещо на пръв поглед незначително, което беше като камъче, запратено към гладката повърхност на вира. Валеше и Рут му звънна да мине да я вземе. Разпозна продавачката зад щанда. Това стана за частица от секундата, някак интуитивно, просто усети, че е тя. Беше заета с посетители и той я разгледа крадешком, като се стараеше да остане незабелязан. Не беше със строгия си костюм, носеше джинси и сега косата й беше спусната над раменете, обаче за него нямаше съмнение. Мишел Марсо не беше суеверен, но си помисли, че сенките от миналото неслучайно го преследват и срещите с тях носят скрито послание. Той не влезе тогава в магазина, реши първо да поразпита. Майка му беше я наела наскоро. Въпреки че беше чужденка, Ема беше снаха на покойния рибар Нивел, изчезнал с лодката си в морето при последното наводнение, и тя беше направила този жест в негова памет. Рут му каза, че след ослепяването на съпруга, Никола Нивел, те живеят изолирано и не поддържат никакви социални контакти.

Мишел Марсо не сподели нищо с нея, не й трябваше да знае, че тази жена беше някой, свързан със смъртта на дъщеря му. Само този факт му беше достатъчен, за да я ненавижда априори. Тя му напомни за неговото безсилие. Даде си сметка, че се е озовал в тресавище и колкото повече навлиза в него, толкова повече затъва. Той не можеше да си представи как би могъл да получи удовлетворение: мечът, шлемът, доспехите, цялото бойно снаряжение заедно с рицарска му чест изглеждаха неадекватно в подвижните пясъци. Здравият разум му казваше просто да се махне, да бяга надалеч и повече да не се обръща назад. Може би именно тази жена щеше сега да го отведе към някакъв изход.

Започна да следи преводачката отдалеч с велосипеда си по време на разходките й по плажа. Неделните излети, на които тя и мъжът й сядаха все на същото място, му дадоха идеята за писмото в бутилка. Смяташе да спечели доверието й и да научи всичко, което тя знае. Оказа се по-лесно, отколкото бе предполагал. Тъй като му отговаряше винаги на неговия лист, писмата й бяха у него, но той просто ги захвърляше в едно чекмедже. Първоначално го правеше с намерението да ги изгори, а по-късно — за да се освободи от думите и от всичко материално, което би нарушило величавото спокойствие на полето през зимата.

Мишел не се отдаде на увлечението си без съпротива. Чужденката бе присъствала на трагедията във вилата в Ница като участница в мрачната свита на домакина. Известно време той се укоряваше за своя интерес към тази особа, беше неприемливо да я допуска в мислите си и презираше сам себе си. Струваше му се, че предава паметта на Селестин. Беше смутен и в стремежа да гледа по-трезво си намираше какви ли не извинения като това, че тя може да му бъде занапред източник на ценни сведения за неговия враг. Неприязънта му към преводачката беше много силна до момента, в който започна да се превръща в любов. Това стана неусетно и независимо от намеренията му. Съзнанието му бе постепенно я отделило от групата на останалите гости. Миловидното й лице се открои върху избледнелия фон от фигури и физиономии, които се смесваха в замъглени образи, и придоби самостоятелни очертания. Така Мишел забеляза и оцени прямотата на погледа й и престана да вижда вина в тъмните й зеници, които винаги бяха замрежени от тъга.

Има различни начини да заспиш. Понякога го правиш с отворени очи, мракът и светликът са в теб, а някъде съществува кътче, където да се приютиш и основание, за да бъдеш. Има и възможност да придадеш смисъл на своето съществуване. Чувствителността на Ема толкова приличаше на неговата, че чак се чудеше как е възможно. Все по-често той се улавяше да мисли за нея, да заспива с образа й пред очите си, да се крие в онова, което се зараждаше в душата му и го успокояваше като гледката на водните кончета над вира.

Харесваше му устремът, с който стъпваше боса по пясъка, намираше я привлекателна и веднъж, като я наблюдаваше, скрит зад високите треви, се запита какво ли би било, ако започне живота си отново, с нея. Ема беше омъжена, при това за човек с недъг, и все пак той не можеше да си забрани да фантазира. Дълго време духът му бе се скитал бездомен, облечен в бойните рицарски доспехи, без да е спечелил нито една битка. Беше уморен да размахва меча си напразно, като го държи за острието, и само да наранява себе си. Ставаше смешен в собствените си очи поради начина, по който се перчеше на света и му хвърляше ръкавицата си. Доспехите вече му тежаха и назряваше моментът, когато трябваше да ги затвори в прашния сандък на тавана. Една светлинка беше се появила в живота му, искаше му се да забрави миналото и всичко грозно и страшно, което беше му се случило. Искаше му се да опознае Ема, да я държи за ръка и да я предпазва от опасности, да предусети стъпките й, да продължи пътя си в сянката на нейните тайнства, да не се бои повече от нищо.

Бележки

[2] Леополд II (Луи Филип Мари Виктор) е втори крал на белгийците, (1865–1909)

[2] Концесията, фр.