Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Тоня Трайкова

Заглавие: Тихата светлина в процепа под вратата

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Реклама Пони“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Художник: Борислав Ждребев

ISBN: 978-954-9467-49-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17553

История

  1. — Добавяне

4

Никола ядеше мълчаливо супата си и се мъчеше да определи какво е настроението на Ема. В последно време тя му се струваше променена, смееше се по-често, гласът й бе станал по-напевен. Но тази вечер беше някак прегракнала и тембърът й беше приглушен. „Може би си въобразявам“ — каза си той и се остави на потока на своите мисли, които се въртяха около Силви. Никола все по-често се хващаше да си спомня какво му е казала Силви, как го е докоснала и как са звъннали гривните й. Нейният парфюм, който му навяваше спомен за кедър и полски треви, го обгръщаше и дори след като тя си тръгнеше, той оставаше да се рее в него като канарче, напуснало за миг своята клетка. Тази своеобразна мечтателност беше нещо необичайно в затворения му свят и той я търсеше отново и отново. Сега обаче в аромата, още нашепващ за Силви, проникваше друга миризма. Макар и избледняла, тя затъмняваше прозрачните тонове като мастило от сепия, изпуснато в кристалните води на коралов залив. Напоследък Никола често различаваше дъха на просмукана от тютюнев дим изкуствена кожа, на изветрял бензин и хартиен ароматизатор за автомобили. Беше го доловил вечерта, когато бяха поканени у Рут Марсо. Но не на отиване с нейната кола, а на връщане. За него беше неоспоримо, че Ема пак се е срещала с Мишел Марсо и е пътувала в колата му. Този път той регистрира констатацията повече с разума си. Въпреки това, скръбната струна на виолата, скрита някъде в гърдите му, отново трепна.

Нощем Никола успокояваше с музика пристъпите си на ревност. Отегчен от поредното упражнение да си представя предмети, ставаше от фотьойла да се поразкърши. Познаваше добре стаята си, обаче продължаваше да предприема експедиции до някой позабравен кът, да се рови в гардероба, да премества една по една закачалките, да отгатва по материята коя е дрехата, увиснала в редицата. Забавляваше се да я глади по раменете, да следва ръбовете на реверите и да бърка по джобовете, където откриваше ту носна кърпа, ту билети за кино, ту хартийка, на която пишеше Бог знае какво. Това извикваше у него поредица от усещания за дъждовни есени и снежни зими и го караше да се спира върху изникналите спомени за конкретни случки, празници или най-обикновени преживелици. Така бе открил по чекмеджетата неща, за чието пребиваване там не бе и подозирал, стъклени топчета, корда за въдица и дори първия си часовник, мили реликви, които отдавна трябваше да са останали в миналото. Колкото повече подреждаше педантично и можеше безотказно да намери всяка вещ, за която се сетеше, толкова повече влизаше във владение на своята стая и придобиваше увереност от порядъка в нея.

Никола много добре знаеше, че Ема е оставила грамофона и плочите върху нощното му шкафче, но предпочиташе рока и добрите стари шансони и, ако му се слушаше музика, просто си намираше някоя ретро станция по радиото. Веднъж почувства нужда от нещо, което да разсее натрапчивия му страх да не бъде изоставен. Избра наслуки една плоча и я пусна. Още с първите тонове музиката го прикова и той се предаде на нейната власт. Толкова отчетливо се отрониха звуците на пианото, като дъждовни капки, които трополят по грациозните стъбълца на тръстиките по пясъчните дюни, а цигулките изваяха по небето тревожния полет на гларуси. Обади се виолончело и на брега изцвили кон и изви встрани дългата си шия. И заприиждаха вълни, издигаха се високо и се разбиваха в бяла пяна, а наоколо хвърчаха звънтящи пръски и се смесваха с капките на дъжда. Пианото замлъкна, цигулките наподобиха вой на вятър, който гони тъмни облаци и сякаш в някаква борба за надмощие свисти и извисява глас над грохота на морето. Намесиха се тимпани и ритъмът им все повече се усилваше, светкавица раздра свода и гърмежът на гонга я последва мигновено. С няколко откъслечни акорда пианото отново се включи и се появи една рибарска лодка, мятана напосоки от бурята. Понесен от чувството, изразено в музиката, Никола неусетно се озова в лодката, с която беше потънал баща му, превъплъти се в него, изчезна в бездната и възкръсна отново от нищото, поразен от това, което беше изпитал. Дълго след това не посмя да посегне към грамофона, чието мълчание остана за него напълно осезаемо. После се реши и прекара много часове, слушайки непознати симфонии, чиито композитори му бяха неизвестни. Привикнал да си представя предметите в стаята, той оставяше въображението си да рисува образи. Те се движеха, направлявани ту от виртуозното изпълнение, ту от ревността и отчаянието му. В този етап от живота му музиката се превърна за него в свят, който досущ като действителния го изправи пред неизвестни пространства и го остави точно толкова несигурен, колкото беше, когато пристъпваше в него.

Никола не желаеше повече да се лута в тъмни небеса и да се дави в океански дълбочини. Той търсеше нещо определено, за което да се залови. Тъй като не бе поставен в положение много да придиря, грабна първото, което му попадна. Макар и твърде повърхностна, Силви беше достъпна и се превръщаше за него в живителна утринна роса, в балсам за неговите рани. Неспособен да осъществи промяната в самия себе си поради собствената си слабост, Никола беше оставил случайността да работи за него. Все пак съдбата беше се оказала благосклонна, вземаше, но и даваше.

„Хартиен ароматизатор… с дъх на ванилия?“ — запита се той. — „Да, да, определено е ванилия, но, честно казано, аз предпочитам кедър и полски треви.“

Вечерята продължаваше в пълна тишина. Ема, която обикновено разказваше за впечатленията си от деня, сега мълчеше. Тя вдигна празната чиния от супата и сервира на Никола мусака. Беше я сготвила предишната вечер и само я притопли. Никола обичаше българската кухня и яденето беше вкусно. Направи му впечатление обаче, че освен звука на неговите прибори, не се чува друго. Жена му не се хранеше.

Ема действително не беше на себе си, любовта й към Мишел Марсо й носеше усещане за безтегловност. Да се рее в облаците й даваше сила да понася с усмивка ежедневието. Въпреки че и днес бяха се срещнали, денят не бе минал според очакванията й.

Ема беше така устроена, че изпитваше болезнена необходимост да обича. Заради Никола бе направила толкова жертви. Нямаше основание да го кори за слепотата му, но беше факт, че той вече не й дава нито предишната любов, нито предишната сигурност. Бракът й в чужбина постепенно я обричаше на изолация и се превръщаше в изгнание. Все повече бе започнал да й липсва въздухът, който ни изпълва с носталгия, когато сме далеч, мирисът на акация, мелодията от цигулката на уличния музикант, онова, което наричаме родина в най-съкровения смисъл. То е някъде в паметта ни и ни навестява в сънищата, привлича ни с неповторимото усещане, което не можем да изпитаме никъде другаде. У дома и стените помагат, затова така ни се иска да се върнем. Страшно е да няма на какво да се опреш, да си сам, когато си с друг човек.

Ема бе съзряла в появата на Мишел Марсо начин да устои. Той беше за нея дар от небето, а чувството й към него — проявление на необяснимото. Харесваше й, че отхвърля всякакви зависимости, и намираше в това белег за силен характер. Тя не обръщаше внимание на намерението му да види за тях някакво конкретно бъдеще заедно, не се питаше какво ще стане утре, ако й се наложи да избира между него и Никола. Повтаряше му със смях, че е дързък, повтаряше му го като заклинание, което да й позволи да го обича, без да навлиза в слепи улички. Бяха се видели за първи път в най-ужасния ден от живота му и тя неизменно се опитваше да изкупи стореното с любовта си.

И днес бяха се любили, тя проследяваше с показалец линията на брадичката му, когато той най-неочаквано настоя да му разкаже за случилото се във вилата на Тихол Илиев в Ница. Ема опита да избегне това връщане назад, защото смяташе, че е безсмислено. Времето не бе излекувало болката му, той бе употребил години, за да преодолее удара. В него продължаваше да тлее желанието за мъст, но никой по-добре от нея не знаеше пред какво би се изправил. Мишел настоя и, когато тя приключи разказа си, така се разстрои, че рязко я помоли да го остави на мира. Не й позволи да го докосне. Тя се върна в Де Хан с трамвая. Това, че беше се държал с нея като с чужд човек, беше я обидило, ала размисли върху неговите основания и я обзе съжаление.

Ема никога нямаше да забрави онзи далечен ден, подготовката на вечерното парти, тържественото включване на външното осветление, суетнята около посрещането на гостите. От огромните букети, които прислужниците подреждаха във вази, вилата миришеше на цветарница. Подаръците бяха опаковани, но по формата на пакетите можеше да се предположи дали съдържат икона, картина, скъп коняк, уиски, ценен албум или някаква ефектна джунджурия. Управителят отнасяше всичко в килера, там се изхвърляха ненужните хартии, а кутиите, панделките, целофаните, пликовете, торбичките, които можеха отново да бъдат използвани, се прибираха. Докато се чудеше за кой ли път на тази пестеливост, Ема наблюдаваше поканените. Знаеше някои от телевизионния екран, други от офиса на Тихол Илиев, където поддържаше международните му контакти, срещи и кореспонденция. Знаеше също така, че нито един от скъпите подаръци нямаше да впечатли разглезения от охолството домакин. Той се радваше единствено на митичната си колекция от археологически находки. Сред гостите нямаше чужденци и тя беше се надявала да си поеме дъх, но екстравагантното хрумване да бъде поканен артистът-марионетист Мишел Марсо бе ангажирало вечерта й. Налагаше се да го придружи, да му покаже сцената и гримьорната и също така да прави компания на Едит Марсо, която не се оказа разговорлива, държеше се дистанцирано и отговаряше едносрично на репликите й. В никакъв случай не я намираше високомерна като някои от другите гости, нито префърцунена, но Едит седеше като на тръни върху градинския стол и беше издигнала невидима стена, която я предпазваше от неприятните усещания. Правеше се, че слуша изпълнението на музикантите от джазовия оркестър. Солото на тромпетиста даде на Ема идеята да заговори за една музикална легенда, Дизи Гилеспи, но Едит Марсо не прояви интерес. Тя се оживи едва когато забеляза, че столът до нея е празен. Ема тогава беше много млада и й направи впечатление, че гладкото чело на Едит се покри с дребни бръчици, устните й се свиха и гримасата изведнъж я състари. Едит нищо не каза, но се чудеше къде може да е отишла Селестин. Ема й предложи да потърсят момиченцето в градината, на децата лесно им доскучаваше и поемаха нанякъде. Едит отказа и тръгна сама в посока към игрището за голф. Надяваше се, че дъщеря й не се е отдалечила много и сигурно е наоколо. Ема я проследи с поглед, забеляза походката й. Макар че беше разтревожена и вървеше бързо, Едит пристъпваше по моравата с грация, която не се добива в рамките на едно поколение. За това си мислеше Ема, когато си даде сметка, че нещо не е наред. Видя, че Тихол Илиев стана от мястото си и тежко се отдалечи, говорейки по мобилния си телефон. От няколко страни започнаха да се стичат бодигардове. В първия момент й се стори, че някой от враговете на Тихол е проникнал в имението. После вниманието й бе привлечено от охранителя, който носеше Селестин. Той беше спрял пред централния вход, оглеждаше се и се чудеше накъде да поеме, а в краката му се стичаха струйки вода от рокличката на момиченцето и те като че ли бяха единственият признак за живот. Въпреки че беше неподвижен, в стойката му личеше огромно напрежение и тя си помисли, че й напомня на един от олимпийските богове на фриза от фасадата: Хадес, владетелят на подземното царство. Горе той можеше да бъде разпознат по рога на изобилието, символ на земните блага. Долу, неговото псевдоподобие напомняше за него по усещането за смърт. На нещастника като че ли му се искаше да потъне вдън земя, да стане невидим. И с право, вероятно бяха му наредили да се промъкне незабелязано, а много погледи бяха се втренчили в момиченцето, отпуснато безжизнено в ръцете му. Всички се питаха какво е станало. Объркан от ситуацията, той закрачи към импровизираната сцена, където музикантите вече не свиреха, сякаш за да потърси някаква помощ и подкрепа у множеството. Гостите бяха наскачали от столовете си, Ема беше малко встрани и това й позволи да види Мишел Марсо, който се появи на входа на вилата. Той беше се приготвил за спектакъла, беше гримиран като клоун и носеше тъмно трико и широк панталон от брилянт. Колкото повече приближаваше, толкова повече забързваше ход. И той беше разбрал, че нещо се случва. Един от охранителите го спъна, когато се изравни със сцената, и, възползвайки се от нейното прикритие, го удари силно с палката си отзад по главата. В този момент от диаметрално противоположната посока се появи Едит. Като съзря дъщеря си в ръцете на охранителя, тя се втурна към него, хвана го за дрехата и го разтърси, питайки го да й обясни какво се е случило на детето й. Той я гледаше сепнато, само повдигаше рамене и не отговаряше. Тя хвана с длани личицето на Селестин, говореше й нещо, много тихо, после се отдръпна, повдигна във въздуха ръката й, която падна обратно надолу. Едит започна да вика за помощ, грабна Селестин от ръцете на бодигарда и я понесе нанякъде, сякаш искаше да я махне от това място, сякаш в момента, когато излезеше навън, всичко щеше да се оправи с магическа пръчка. Пред нея изникна съпругата на Тихол, над блестящата от бродерии рокля лицето й изглеждаше сиво, толкова мисията, с която беше натоварена, й беше непосилна. Въпреки това, тя видимо се стараеше да изглежда спокойна, покани Едит Марсо да влезе вътре. Ема беше се приближила и преведе думите й, но Едит не искаше да слуша, понечи да тръгне към мраморните стълби, като притискаше мокрото телце на Селестин до гърдите си. С нечовешка воля Аглая Илиева успя да надделее, каза й със студен тон да се овладее, ако иска да помогне на детето си. Едит я погледна объркано, поколеба се, после я последва в просторния салон, където имаше декор, заимстван от мизансцена на някакво модно ревю. Влязоха вътре, Едит положи Селестин върху едно кресло в стил Наполеон III, зави я внимателно с един испански шал, помоли да затворят вратата, за да не става течение и поиска телефон. Нейният беше останал в чантичката й, която беше се изгубила някъде. Аглая я увери, че вече е телефонирала на SOS medecins — град Ница и линейката вероятно е на път, опита се да я убеди да й сложат нещо успокоително. Едит категорично се противопостави, настоя тя самата да набере номера на бърза помощ и то веднага, явно й нямаше доверие. И с основание, защото точно тогава иглата на инжекцията се заби в гладката кожа над лакътя й, а два чифта здрави ръце зад нея я държаха, за да не се съпротивлява. Дозата беше достатъчна и веднага я приспа. Сложиха я в съседното кресло, един пискюл от декорацията се залюля над главата й. Оставиха я там, никой нямаше време да се занимава. Паниката от трагедията с френското момиченце беше заменена от суетнята на незабавната евакуация към летището. Лимузини, микробуси и коли полетяха натам, следвани от таксита, които взимаха гостите в движение, чаткаха токчета, товареха се багажи, дамите в зряла възраст и кавалерите им проявяваха изненадваща пъргавина, всички бързаха. Ема стоеше неподвижно и гледаше Едит Марсо, отпусната на креслото, със семплата й вечерна рокля и обувки с плоски подметки. Струйка кръв се стичаше към лакътя й от зачервеното място, където бяха й били инжекцията, без да натиснат после с памук. Едно щраусово перо, боядисано в преливащи се тонове, стърчеше над главата й, като че ли тя позираше за картина на почиваща си Венера или одалиска. На другото кресло до нея Селестин напомняше на модел от фотографиите от края на викторианската епоха, които хората имаха обичай да правят на току-що починалите си и непогребани още деца. Само че Селестин не беше заобиколена от своите опечалени близки, не бе положена в леглото с любимата си кукла, за да се простят с нея и да й отдадат последна почит. Баща й беше в безсъзнание след удар с палка по главата и упоен за по-сигурно с хлороформ. Лежеше някъде край сцената, където беше дошъл да изнесе своя спектакъл с марионетки. Беше ефикасно обезвреден за времето, което бе нужно на Тихол Илиев да си спаси задника и да запази неопетнено името си. Майка й беше наблизо, но и на нея й беше отнето правото да бди над чедото си. Никой не закриляше малкото момиче. Наоколо върху големи сребърни подноси стояха недокоснати пирамиди от плодове, купища най-отбрани блюда, блестяха пълни с шампанско кристални чаши. Уж имаше всичко, а все пак нещо липсваше, но Ема беше толкова потресена, че не знаеше какво е то. В просторния обезлюден салон фигурката на Селестин изглеждаше много мъничка и изоставена. Червеният испански шал с мотиви на стилизирани танцьорки на фламенко се беше свлякъл надолу и се виждаха презрамките на рокличката й с двете птичета на раменете. Главицата й с мокри, полепнали по челото коси, беше клюмнала неестествено встрани.

По вътрешното стълбище откъм спалните се появи гувернантката, която водеше за ръце двете близначки, облечени спортно. Почти ги влачеше напред и им повтаряше да не гледат, но те гледаха. Гледаха чак докато стигнаха до изхода, бяха извърнали назад уплашените си личица. Двама бодигардове носеха багажа им, чу единият да докладва полугласно, че отпечатъците са максимално изтрити, а записите от охранителните камери — заличени. Те също се отдалечиха, като тракаха по стъпалата с тежките си обувки.

Една прислужница, която припкаше към изхода с пакети под мишниците, подвикна пътьом на Ема да побърза, защото микробусът с подаръците бил вече натоварен, след малко потеглял, всички се били изнесли и те двете били последни. Ема не отговори. Телефонът й звънеше непрекъснато в джоба на костюма, но тя нямаше желание да го извади. Когато се посъвзе, набра 112, отсреща заговори мъжки глас със спокойна, уравновесена интонация, тя нищо не каза и затвори. Постоя още малко, загледана в сюрреалистичната картина на големия празен салон, където сякаш беше се изсипал рогът на изобилието на Хадес, забеляза на пода разтворено ветрило, а до него необичайната панделка на Селестин — копринената папионка, която някой от нейните предци бе носил някъде преди век. Наведе се, вдигна я със страхопочитание, сякаш докосваше костица на светец, прибра я в чантата си. Изпитваше нужда да се моли.