Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (6)

3

Теню Единака беше буден, но лежеше със затворени очи, за да отдалечи с няколко минути началото на деня. Суровата светлина на развиделяването, която се процеждаше през високия зарешетен прозорец, заплашваше да размие мрака, изпълнен с образите на отмъщението. Както всяка сутрин, тя щеше да го блъсне в лицето и да му напомни колко дебели са стените на затвора, които го отделяха от външния свят.

Килията беше пренаселена. Застоялият въздух вонеше на пот, мръсни крака, изпарения от проснатите дрехи, а над всичко доминираше смрадта от опиканите стени. Неговият нар беше най-отгоре, на педя от тавана. Откъм съседа му лъхаше на алкохол, лицето му беше брадясало, над белезникавата линия на потника му се изписваше тази на тенекиен ланец, на рамото му имаше татуировка на орел. Теню знаеше как изглежда орелът, какъв е надписът под него, какви думи ще измърмори съседът му, щом се събуди, и каква е формата на паяжината, която се полюшва над главата му.

По циментовия под отекваха неравни стъпки. Един нещастник с часове сновеше напред-назад и скимтеше, абстиненцията му разказваше играта. Нямаше нужда да гледа изпитите му скули, синините по врата му, ръцете, които бе издрал до кръв с почернелите си нокти, нямаше нужда да отваря очи, за да види всичко това и още много други неща, които му бяха ужасно омръзнали.

Дните се повтаряха винаги по един и същи начин и нищо не нарушаваше техния ритъм. Петната от изронената мазилка, изображенията на мадами и мъжки полови органи, издраскани около тях, потъмнелите крушки и цялото ограничено пространство, лишено от най-малкия полъх на вятър, бе до болка познат декор на живота му. След малко по коридора щяха да приближат надзирателите и закуската — неизменната бака с каша да бъде разсипана с черпака по канчетата. Лъжиците, полезен или опасен инструмент, в зависимост от гледната точка, се раздаваха на калпак и после зорко се преброяваха. Ритуалът не минаваше без блъсканица, знаеше кои ще скочат първи за кльопачката и кои ще избутат другите. Знаеше житието-битието на всеки един, физиономиите, които прави, когато се оплаква, секне се или храчи на пода. Знаеше кой кого дразни и кога ще се стигне до бой, кой с кого се е сдушил, кой на кого е протеже и кой на кого е кака. Отдавна му беше втръснало. Навикът да вдишва спарения въздух не правеше смрадта по-малка. Още по-противна беше другата смрад, нагледал се беше на какво ли не.

Той самият ръмжеше срещу всеки, който се опита да го доближи. Беше му все едно че става свидетел на всякакви извращения, стига да не го закачат. Не се смееше заедно с останалите, когато някой тартор се гавреше с по-слабите, но никога не се намесваше в защита на потърпевшия. Не изпитваше и капка съжаление. Нямаше доверие на никого, нито дори на пазачите, които често бяха в комбина с по-заможните затворници. Тарифите за цигари, трева и долнокачествен хероин бяха известни на всички. Той също можеше да се включи в алъш-вериша, но гледаше да не се набива на очи.

От години изтърпяваше наказание за убийство, което не беше извършил. Правистчета с официални костюми, бели ризи и игли на вратовръзките бяха му намерили цаката, бяха използвали в негова вреда противоречивите факти и прекалено очевидните доказателства. А отпорът на неговите адвокати само бе забавял временно хода на съдебната система, като че ли тя беше парен локомотив, чиято функция беше да го прегази.

Теню нямаше никакво съмнение, че зад всичко това стои Булдога. Той беше очистил съдружника му и бе се погрижил уликите да сочат към него, а после бе отвлякъл приятелката му в тайна квартира в Солун. Теню Единака обичаше тази жена. Когато го вкараха в затвора, дълго време нямаше никаква вест от Камелия, беше я отписал и си мислеше, че тя го е изоставила. Лежеше неподвижно на нара като жив мъртвец. Нищо не го интересуваше. Беше се предал. Но един ден тя се яви на свиждане. Теню я наблюдаваше и не можеше да й се зарадва. Хубавата й кестенява коса беше ситно накъдрена и изрусена, стори му се, че очите й имат някакъв непознат блясък зад стъклената преграда, която ги разделяше, беше направо неузнаваема. Както се беше нагласила, приличаше на Барби, имаше вид, но нея самата като че ли я нямаше. Със запъване и без да го поглежда, тя му каза неща, от които кръвта му кипна. Името на Булдога се заби в главата му като куршум и повече не излезе оттам.

След време журналистическо разследване попадна на канала за проститутки в Гърция, някой се разприказва и Тихол Илиев попадна за кратко в същия затвор. В карето Единака изпита моментно злорадство, че вижда конкурента си да пристъпва в редицата, лишен от защитата на яките си охранители. И двамата бяха в една и съща ситуация и превъзходството се определяше единствено от грубата физическа сила. „Тук ти е мястото, копеле, нямаш страх от Бога“ — процеди предизвикателно той, когато го приближи. Мълчанието на Тихол го сепна, възмути се от наглостта му да демонстрира самочувствието си дори когато е поставен на колене, а презрителното му изражение го вбеси още повече. Пердето му падна и пазачите едва го удържаха. Искаше да го убие заради ужасната смърт на съдружника си, за стореното на Камелия в Солун, за всички отвратителни гадости, които му бе причинил на него самия, за всичките години от живота, които беше му съсипал.

Теню беше особняк. Имаше си собствени възгледи, беше убеден, че светът принадлежи на силните. Според него проблемът на давещите се си беше само техен. Той не вярваше на някакви си джувалета^[1] за добро и зло. За него не беше проблем да убие, да открадне или да престъпи закона по друг начин. Не че нямаше принципи, но те си бяха лично негови. Сам си беше закон. Системата не му даваше, той си вземаше, тя искаше да го смаже, той й се изплъзваше. Тези, които мислеха, че е изгорял, бяха си направили сметката без кръчмаря. Теню не беше от хората, които лесно се пречупват, а и омразата го държеше. Беше грешка да го взимат за бита карта. Още беше жив и това бе достатъчно.

Най-много му тежеше липсата на пространство. Първичното в него доминираше и инстинктът му го подтикваше да си отвоюва територия. При нормални обстоятелства би убил, за да си осигури повече въздух. И без това човекът в затвора не представляваше никаква ценност. Не че точно той имаше право да съди за цената на човешкия живот, но тук животът не струваше пукната пара. Държавата плащаше само колкото да изолира неудобните за обществото. Стигаше ти да хвърлиш едно око на главния корпус, за да разбереш, че занданът е последната й грижа. Веднъж попаднал в него, ти губеше всякакъв шанс, превръщаше се в едно нищо.

Теню Единака имаше много грехове, но в случая беше невинен. Чувстваше се безпомощен срещу подлостта на Тихол, срещу влиянието му и намерението да го съсипе окончателно. Беше сам срещу държавата, системата, живота и смъртта, беше сам срещу себе си. Много пъти бе изпитвал желание да престане да се бори, да се остави на течението и просто да потъне в мътните му води.

Свободата е странно нещо, хем я искаш, хем те притеснява. С времето външният свят бе започнал да го плаши. С помощта на доверени хора той бе продължил криво-ляво бизнеса, но непрекъснато се явяваха непредвидени обстоятелства, партньорите се стремяха да го изиграят, продължителното му отсъствие беше силен коз за конкуренцията, изчезваха пратки, пропадаха сделки, губеше пари. Но по-страшното беше, че губеше надежда. Беше му отнело време да осъзнае, че е безсмислено да очаква справедливост в проточилия се процес. Окончателната присъда му припомни, че спасението няма да се състои и не може да се надява на никаква милост от никого. Занизаха се дълги мъчителни дни. Рутината го парализираше, а безизходицата го смазваше. Опасността да вдигне ръце и да се примири беше напълно реална. Неудобствата, трудностите, мръсотията, гладът, въздържанието го държаха относително буден.

Той можеше да облекчи страданията си, да си позволи по-човешки условия, други бяха го направили, трябваше само да се бръкне. Но съвсем съзнателно бе отхвърлил тази възможност и беше се подложил на най-тежкото. Решението му бе го поставило над принудата, бе го издигнало над обстоятелствата, наказанието го засягаше само физически, но духът му бе останал свободен. Така той беше успял да се изолира от изолатора. Задушаваше се в мръсната килия, ядеше гнусните помии, не пушеше и не пиеше, не се дрогираше, не пишеше и не получаваше писма, чакаше само свижданията и информацията, която му предаваше верният му куриер Камелия.

Готвеше се да извърши невъзможното — да избяга. Да го направи, беше равностойно да вечеря на луната. Но той вече претегляше за и против оставането си в страната след това, пресмяташе наум колко ще му струва всичко, на колко оценяват съдействието, дискретността и мълчанието си онези, които бе принуден да замеси, какъв щеше да бъде целият масраф заедно с фалшивите документи за него и Камелия. Нямаше намерение да я оставя в София, когато се покрие при сръбските си авери.

Нощем лежеше буден на твърдия нар и обмисляше бягството. Съобщението, че в дома на Тихол Илиев предстои сватба през юли, го изпълни с още по-голяма решителност. Щеше му се лично да почете събитието.