Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Тоня Трайкова

Заглавие: Тихата светлина в процепа под вратата

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Реклама Пони“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Художник: Борислав Ждребев

ISBN: 978-954-9467-49-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17553

История

  1. — Добавяне

IV

1

— Я виж кой се е отбил! — зарадва се Рут, като видя Мишел Марсо да влиза в магазина за антики. Тя остави за миг клиентите, на които показваше старинен стенен часовник, и се запъти към него. — Какво те води насам?

— Просто минавам — отговори той. Беше неуверен заради начина, по който се бе държал с Ема по време на тяхната среща.

Рут го спаси от неудобството:

— Синът ми, Мишел — представи го тя на помощницата си. Ема му подаде сухата си гореща ръка и продължи да разопакова нова лента за касовия апарат.

— Мога ли да помогна? — попита я той.

— Не, не! Почти привършвам — отказа тя. Наведе се някак отривисто, главата й попадна в сноп слънчева светлина, косата й се разпиля върху заруменелите страни и го лъхна ухание на свежест. Гласът на Рут го изтръгна от моментния унес:

— Мишел, ако ми дадеш минутка, ще излезем да обядваме заедно!

Тя увери клиентите си, че механизмът на часовника е в изправност, не пожела да й оставят капаро, придружи ги до вратата. След това оправи малката си шапка и се обърна към Ема:

— Няма да се връщам днес. Утре е събота, ще ни бъде приятно, ако дойдете с Нивел младши на вечеря. Всъщност, аз ще мина да ви взема, към осем!

Тя хвана сина си под ръка и преди Ема да е успяла да отговори, двамата излязоха навън.

Противно на очакванията на Ема, Никола не се противопостави на поканата. Сега, когато не живееха само от помощите от социалната служба, бяха наели компаньонка, която идваше почасово да му чете или да се разхожда с него на близки разстояния; момичето се казваше Силви, беше жизнено и весело и това изглежда му се отразяваше добре. Ако не друго, поне не говореше вече, че не му се живее. Докато пътуваха с колата, в главата й се блъскаха различни мисли и предположения. Разстоянието не беше голямо, но Рут бе постъпила мило в желанието си да улесни максимално придвижването на незрящия Никола.

Домът на Рут Марсо беше заобиколен от зеленина. Отвън нямаше градинка с цветя, а само дървета и трева, подстригана ниско с електрическа косачка. Рут отвори с дистанционно решетката, подкара по алеята и паркира в двора до луксозно „Пежо“. Ема и Никола слязоха от колата и спряха да я изчакат. Къщата беше бяла, със сини капаци и синя врата, край която пълзеше розов храст. Два прозореца на горния етаж бяха отворени, там вероятно бяха спалните. На площадката отпред имаше градинска гарнитура, но гостите бяха се разположили вътре, откъдето долитаха гласовете им, а през витрината на открехнатия френски прозорец се виждаха техните силуети. Някъде там, на няколко крачки, на няколко мига разстояние, беше човекът, към когото Ема изпитваше толкова противоречиви чувства. Питаше се защо Рут ги покани на вечеря, дали той не бе настоял. Присъствието на Никола с неговата засилена от слепотата интуиция усложняваше още повече положението. И все пак очакването я помилва с полъха на вечерния вятър откъм морето.

Рут ги настигна, прекосиха заедно пътеката до входа и влязоха в салона. Рут ги представи на останалите, като каза ласкава дума за всеки. Пиер Льоблан, сух нормандец с бяла брадичка, стана и церемониално се поклони. Лила и Патрис живееха от другата страна на оградата. Както се разбра по-късно, те бяха родителите на Шарл. Преди да се омъжи, Лила беше учила в консерваторията в Остенде. Мишел Марсо също беше там. Патрис скочи и издърпа празния стол до себе си, Никола почука с тояжката си по облегалката и се настани, за Ема остана мястото срещу марионетиста, Рут седна до колекционера на антики и го помоли да напълни чашите.

— Koùme tè va??[1] — обърна се тя закачливо към Пиер Льоблан и обясни, че му говори на патуанско наречие, характерно за родния му край. Носеше романтична рокля, която предизвика неговите комплименти. Рут като че ли бе оставила деловата си същност назад в отминалата седмица и беше настроена за празник, чувстваше се повече французойка в дома, където заедно с предишното обзавеждане бе премахнала следите от английския конвенционален дух на своята майка. За разлика от претрупания с вещи магазин за антики, тук имаше свободно пространство и въздух, Рут бе декорирала интериора семпло, но беше си позволила малка фриволност, беше окачила едно срещу друго две огледала, които взаимно се отразяваха.

Като потвърждение на впечатлението за някакво нарочно търсено лекомислие, в салона се разливаше мелодичният тембър на Колет Рьонар и се сипеха неприличните думички на нейна песничка.

— Значи сте син на моя връстник, рибаря Нивел — обърна се Пиер Льоблан към Никола, докато му наливаше бира. Имаше плътен басов глас. — Познавах го, изчезването му беше голям удар за семейството и приятелите.

— Най-вече за майка ми — потвърди Никола, като насочи угасналия си поглед някъде встрани от събеседника си. — Тя така и не можа да повярва, че го няма. До края все го чакаше да се появи. — Той посегна с несигурни пръсти към халбата. Ема проследи ръката му с поглед и разпозна покривката и салфетките. Рут беше се оказала права. Наистина, след прането и колосването с нишесте памучните тъкани бяха станали като нови.

— Това крайбрежие винаги е било уязвимо за природни бедствия — намеси се Лила. Около нея се излъчваше ведрина, като че ли се намираше в някаква прозрачна сфера, където нищо лошо не може да я сполети. — Ние още не сме били родени през петдесет и трета, но от очевидци знам, че тогава е било най-страшно.

— Станало е през уикенда — добави Патрис. — Бурята е връхлетяла посред нощ. Имало е гигантски вълни.

— Тогава бях хлапак като Шарл — уточни Льоблан. — Намирахме се в Париж за коледните празници. Запомнил съм кадри на хора по покривите на къщи, които се срутваха под напора на течението.

— Впрочем тук не е било нищо в сравнение с Холандия, там десетки диги са избили — вметна Никола. — Бедствието е ударило и Англия, Темза се е разляла.

Разговорът продължи за жертвите от наводненията, за потъналите кораби, за ферибота „Принцеса Виктория“, погълнат от морето, за предстоящите опасности, които щяха да настъпят с глобалното затопляне. Явно гостите се познаваха помежду си, бяха прекарали и други вечери заедно. Да си припомнят природните катаклизми, сякаш им помагаше да изпитат по-пълно радостта от спокойната вечер и уюта на този дом. Ема се чувстваше встрани от техния кръг, към който Никола така неусетно се бе приобщил, поради това че си беше между свои. Потомък на рибари, свикнали с морето, вълните и ветровете, той изглеждаше силен и мъжествен. Сравнението между него и Мишел Марсо не беше в полза на марионетиста, който беше по-възрастен и годините му личаха. От време на време тя усещаше погледа му върху себе си. Той упражняваше върху нея някакво неясно въздействие, което тя нито разбираше, нито можеше да обясни.

— Но къде изчезна моят приятел Шарл? — чу го да пита без никаква връзка с общия разговор.

— Ще се появи. Обожава да се провира през вратичката на оградата — отвърна Рут.

Тя прие репликата на сина си като знак да променят темата с нещо по-приятно и заговори за чудесните яребици, донесени от Пиер Льоблан след вчерашния лов. Те двамата не криеха близостта помежду си и последва разказ за скубането, пърленето и мариноването на пернатия дивеч, който прозвуча комично. Всички се смееха и похапваха от вкусните блюда. Рут глезеше Никола, слагаше му в чинията сочни парчета месо и той се хранеше с апетит, като често триеше устата си с колосаната салфетка. По време на основното ястие разговорът се завъртя около рецепти, сосове, гъби, трюфели и ловните приключения на Пиер. Той беше прекарал няколко години в Северна Африка, където бе работил като университетски преподавател след края на френската колонизация и имаше хубави спомени от онази далечна земя. Още пазеше двуцевката и високите гумени ботуши, с които бе ходил да стреля по глигани в Кабилия. Имаше и екстремни преживявания: беше наблюдавал как светкавица изпепелява дърво недалеч от него. Лила спомена за енергиите около нас и за тяхната неизследвана сила. Патрис, който се палеше по необичайни явления, заговори за експеримента Филаделфия; добави, че някои го свързват с името на Айнщайн. В Де Хан, където гениалният учен бе прекарал шестмесечно заточение след победата на нацистката партия в Германия, се интересуваха от всичко за него. Носеха се слухове, че е унищожил преди смъртта си свое откритие, защото човечеството още не било подготвено.

— Аз си спомням един друг експеримент — намеси се Пиер Льоблан, — с кораба на Гринпийс, който бе потопен край бреговете на Нова Зеландия. Беше по времето на Митеран. Еколозите мирно си протестираха срещу френските ядрени опити. И бум! Стана голям скандал заради участието на тайните служби и на Елисейския дворец.

— Опитаха се да го отрекат, но то беше очевидно — потвърди Рут. — Фалшивите съпрузи Тюренж си бяха агенти на DGSE[2] и май не им се размина. Доколкото знам имаше и жертва.

— Да, един фотограф.

Шарл се появи тъкмо за десерта. Той беше все така рошав, имаше усмивката на баща си и лунички на чипия нос. Всички му се зарадваха, разговорите бяха ги натоварили, а той внесе свежа нотка в поизчерпаната музика на гласовете, нещо от вечерта навън, където мракът беше паднал. Станал център на всеобщото внимание, Шарл посочи Ема с показалец и каза:

— Теб съм те виждал. На плажа.

Тя се смути, чудеше се какво да отговори, Никола се наведе напред, сякаш се опитваше да чуе някакъв звук. Мишел Марсо бързо й се притече на помощ:

— Дамата сигурно е изглеждала страхотно по бански костюм?! — предположи той и с несериозния си тон привлече погледите върху себе си. Направи гримаса на възхищение, очерта с длани формата на пясъчен часовник, ококори очи, взе да клати одобрително глава, целуна събраните си пръсти и ги разпери широко във въздуха със светнало лице.

Лила изръкопляска:

— Какъв талант! — похвали го тя.

Пиер Льоблан и Патрис се присъединиха към нея.

— Ти също беше там и си говорехте! — настоя Шарл.

— Скъпи, нещо грешиш — намеси се Рут. — Припознаваш се. Тази дама работи при мен, в магазина за антики. Няма как да си я видял на плажа. Хайде, подай си чинията да ти сложа ябълков пай!

Шарл послушно се подчини и скоро недоразумението, предизвикано от детската наивност, беше забравено. Рут запали свещите, помоли Мишел да сложи нов диск, затанцува с Пиер Льоблан, а останалите отпиваха от коняка или просто бяха потънали в спокойно блаженство. Ема погледна с благодарност към Мишел Марсо. Той беше се върнал на мястото си и сега те седяха точно един срещу друг между двете огледала. Тя видя отражението на тъмния му гръб и осветеното си от пламъка на свещите лице да се умножават заедно със златистата рамка, да стават все по-малки и да се губят в безкрайната дълбочина на този магически образ. Ема си помисли, че и той я вижда по подобен начин, очите им се срещнаха.

По-късно Мишел Марсо изкара от гаража старото си „Рено“ и ги откара обратно до дома им. По пътя и тримата мълчаха. Черни сенки на дървета, покриви и електрически стълбове се появяваха и изчезваха. Уличните лампи се открояваха отчетливо на фона на небето. В морето бяха разпръснати светлинки, прилични на златни зрънца. Тъмнината беше станала по-плътна и нощни пеперуди, привлечени от фаровете, прелитаха край предното стъкло. Мишел предложи на Ема и Никола да продължат вечерта в някой бар. Те отказаха, той ги остави пред вратата на къщата и рязко потегли.

Под душа Никола се обърна към Ема, която му сапунисваше гърба, хвана я за раменете, започна да я целува. Тя се опита да се освободи, но той я обърна с гръб към себе си, притисна я до стената. Позакъснялото съпружеско внимание остави у нея смътното усещане, че е била насилена.

Бележки

[1] Как си? фр. диал.

[2] Генерална дирекция за външна сигурност.