Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Тоня Трайкова

Заглавие: Тихата светлина в процепа под вратата

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Реклама Пони“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Художник: Борислав Ждребев

ISBN: 978-954-9467-49-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17553

История

  1. — Добавяне

7

Както се очакваше, Пиер Льоблан не успя да поднови разследването, но удържа на обещанието си и направи проучвания. Неговите източници бяха потвърдили, че Тихол Илиев притежава богата антична сбирка. Въпреки че беше официално регистрирана и легитимна според българското законодателство и даже бе издаден каталог, колекцията не бе показвана и малцина бяха получили привилегията да я видят. Така археологическите свидетелства за своеобразието на едно историческо наследство не бяха станали достояние на широката публика.

Упоритият нормандец беше успял да се добере до каталога и изпита благородна завист при вида на безценните предмети; ако се съдеше по това до какви тавани скачаха сумите в наддаванията за подобни екземпляри на аукционите по света, стойността им сигурно стигаше до небето. Разлистваше луксозното издание в едно кафене недалеч от Кралския институт по история, изкуство и археология, където седяха заедно с неговия стар познат професор Жорж Делажу, който впрочем му го беше предоставил. Пиер се питаше защо съставителите не бяха упоменали научните факти за археологическите находки.

Делажу, който познаваше колекционерската му страст, отпиваше търпеливо от чая си с канела и само вметваше тук-таме по някоя забележка. Пиер не криеше възхищението си от изящно изработените образци на изкуството от Древна Тракия. Те несъмнено бяха важен източник на сведения за мирния й бит, битките на войнствените племена, обредите, вярванията, митологията и въобще за нейната цивилизация. Тъй като в собствената му колекция накитите бяха на почит, отдели повече внимание на гривните и пръстените с гема, емайлираните брошки с перли, диадемите, украшенията за коса от масивно злато с гранули и топчета, медальоните с инкрустирани полускъпоценни камъни. Често се връщаше назад, привлечен отново от някой фрагмент, геометрична апликация, висулка или филигранна дантела.

— Те са принадлежали на представителки на знатната аристокрация или жрици и са открити заедно с пепелта им и тяхната монета, предназначена за лодкаря Харон — разясни професор Делажу. — А до тях са били положени глинени питоси с дарове, арибали за благовонни масла и помади, стъклени балсамарии или бронзови хидрии за вода и вино.

— Забележително! Но защо все си мисля, че Харон очаква да получи от нас една-единствена монета, нашето ненакърнено достойнство.

— Ние сме от старата генерация, вид на изчезване. Уви, в модерните хора няма нищо възвишено. Те игнорират всичко свято, търсят моментните наслади и удоволствията на настоящия миг, заменят с най-цинична меркантилност обичта към ближния.

— Цивилизацията буквално се разпуква като нар и става все по-трудно да го скрием. Добре уредена е, несъмнено, но и толкова неустойчива!

Пиер поглади брадичката си и премина към съдовете от царските трапези. Задържа се върху златните фиали и ритоните с гравирани митологични сцени и с глави на животни. Професорът също беше впечатлен от произведенията на древната торевтика, от киликсите и кантаросите с изящни дръжки, от червенофигурните хидрии, кратери и амфори — истински шедьоври на античната вазопис. Двамата оцениха необичайните им форми, стилизираните мотиви по бордюрите, изразителните образи и фигури. Но и там нямаше указания на чии пиршества и угощения са били поднасяни скъпоценните съдове с неразредено вино, на чии раждания и сватби са били правени обредни възлияния, кои смели войни са отпивали от тях в чест на победите си, на кой славен тракийски владетел са принадлежали и къде са били намерени.

Делажу се изказа със суперлативи за цялата колекция, която бе имал възможност да види по време на международен симпозиум в българската столица. Тази завидна привилегия му бе издействана от именития траколог Нецо Маков, с когото имали съвпадения в научните възгледи и от дълго време застъпвали хипотезата за близостта между тракийското и ахеменидското изкуство. Конкретният повод за поканата били ритоните, които съчетавали старогръцки мотиви с тракийски и ахеменидски стилови техники и действително си заслужавало да се видят в оригинал. Делажу посочи на Пиер един от тях, който завършваше с протоме на сфинкс. Професорът наблегна на стилизацията на формите, която ги превръща в орнамент, и на изграждането на фигурите — в случая тези на Дионис, Зевс и титанидата Темида — с помощта на готови изобразителни модули. Споменатите художествени похвати бяха дошли от изтока в тракийската торевтика, в глиптиката и в сеченето на монети.

Пиер го слушаше разсеяно и продължаваше да се чуди защо, въпреки датировката, никъде не бе указано край кое селище и в коя от хилядите разкопани тракийски гробници и могили археолозите са открили редките артефакти. Този пропуск събуди у него подозрения доколко придобиването им е било законно. Делажу се съгласи, че да се притежават в частни колекции такива ценности, лишава нацията от нейното наследство, което по право й принадлежи. Той се въздържа от други коментари, но призна, че в случая действително има нещо нередно. Не беше изненадан, тъй като бе имал възможност лично да си създаде представа, която не беше твърде ласкателна за притежателя на колекцията. На Пиер му направи впечатление иронията, която добрият му познат влагаше в тона си, говорейки за Тихол Илиев, като че ли се стремеше по този начин да се дистанцира. Той дебело подчерта, че дължи срещата си с него на своя колега, професор Маков. Именно въпросният учен-траколог бе довел Тихол Илиев на официалната вечеря след симпозиума, където последният изглеждал не на място сред представителите на академичните среди. Нещо се потял, дланта му била лепкава и след като се ръкували, по дланта на Делажу останал мирисът на неговия афтършейв. Въпреки очебийната си самонадеяност, колекционерът на древни реликви и изящни произведения на изкуството се затруднявал с фактологията, проявявал неадекватност, ако го заговорят на френски, английски или някакъв друг език и дори при превод се налагало професор Маков да му се притича на помощ. Делажу останал с впечатление, че съществуват основни празноти в познанията му за Античността. На масата видимо се затруднил с избора на подходящите прибори, но това изглежда било най-малкият кусур. За всички поканени станало ясно, че скучае, тъй като никой не успял да открие в него интересен събеседник, и дори най-големите сноби се отказали от опитите си да завържат смислен разговор. Изолиран по този начин, той отегчено се прозявал и щом му сервирали, се въоръжил с нож и вилица и се отдал на ефектна дегустация на един кралски омар, с която привлякъл всеобщото внимание. После доволно запалил пура и поставил съседа си в неловкото положение да го помоли да я загаси. След няколко халби бира, посетил тоалетната и се върнал с разкопчан дюкян, а Маков, който се червял от срам, се принудил да се превърне в бавачка и да замаскира, доколкото може, неговите гафове.

Тихол Илиев и Делажу бяха си разменили визитни картички като израз на обичайна проява на вежливост — нещо, на което ученият специално наблегна, видимо притеснен да не бъде заподозрян в някаква симпатия. Той пазеше картичката и драговолно се раздели с нея, тъй като нямаше намерение да поддържа този контакт. Той обаче изрази готовност да пише на българския си колега, който според него имал достатъчно влияние да осигури достъп на Пиер Льоблан до колекцията, в случай че интересът му към нея се запази.

Колкото повече Пиер навлизаше в тематиката, толкова повече изпитваше желание да надникне в залите, където Тихол Илиев съхраняваше притежанието си. Първоначалната му мотивация да придружи Мишел Марсо в София бе придобила нови нюанси и той търсеше вариант да запази и вълка сит, и агнето цяло. Рут гледаше на сина си като на душевно болен човек и Пиер беше я уверил, че ако Мишел упорства да замине, ще бъде неотлъчно до него и няма да му позволи рискове. Измислиха му роля и подготвиха за нея съответната дегизировка. Разиграваха различни ситуации и отработваха реакции и действия, които да позволят преминаването зад кулисите след кулминационната сцена. Двамата дискутираха насаме и при пълна дискретност опасната мисия и приличаха на мрачни съзаклятници, чийто шепот потъва в мебелите и дебелия килим на неговия кабинет. Тези усилия покачваха адреналина им и често завършваха направо на килима, където те се отдаваха на други, по-приятни занимания пред погледа на полегналата край тях черна хрътка.