Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (15)

2

Тихол изтри устата си с опакото на ръката, размърда палец и показалец във въздуха, прислужничките се втурнаха от две страни. Отнесоха на подноси чиниите, чашите, недокоснатите прибори, оглозгания кокал от голямото парче млечно телешко на фурна. Аглая беше на благотворителен бал на своята фондация. Нена беше уморена от пътуването, целуна го за лека нощ и се прибра в стаята си. За свое най-голямо удоволствие вечеря сам и както беше изгладнял, разбута с пръст украсата от кръгчета моркови и стръкове магданоз, грабна бутчето, стисна го в шепи и заръфа. Месото беше шпиковано със скилидки чесън, имаше златиста коричка, под нея зъбите му попадаха на различни участъци, които се топяха в устата, ту по-нежни и мазнички, ту по-плътни и ароматни от подправките. Устните му изсмукваха сокове, фибри на мускулчета и лигави жилчици, сосът течеше по брадата му, масивната му челюст не спираше да дъвче, едва преглътнал хапката, зяпваше за друга и езикът му, небцето му, стомахът му, цялото му същество тънеше в наслаждение и блаженство. Подобно богохулство щеше да бъде невъзможно в присъствието на Аглая. Тя щеше незабавно да го смрази с поглед, метален като ножа и вилицата, които имаше навика да държи с ръце, пречупени в китките, с неестествено изправен гръб и напрегнато изражение, сякаш беше злояда и храненето представляваше за нея особено мъчително задължение.

Тихол се изми в специално поднесен съд с ароматизирана вода и доволно захапа пурата си. Животът му трайно бе навлязъл в нова стабилна фаза, която можеше да се нарече възходяща. Късметът го съпътстваше. За него казваха, че вече не си знае парите. И бяха прави. Имаше, имаше и за себе си, и за децата си, и за техните деца. Бизнесът му процъфтяваше, а политическата кариера разкриваше пред погледа му нови хоризонти. Нямаше никакво съмнение, че скоро ще се изкачи по стъпалата към пленарната зала на Европейския парламент под звуците на тържествения химн. В късния следобед бе споделил радостта с любовницата си, но у него бе останало известно неудовлетворение и все още изпитваше нужда да празнува. Той погледна към бутилката червено вино на масата и му хрумна идея. Изгаси пурата си, стана, протегна се, разкърши врат, взе бутилката и се запъти към своя кабинет.

В къщата беше тихо, някак безлюдно, навсякъде бе оставено светнато. Стилни полилеи и дискретни лампиони придаваха на обстановката уют, в който нямаше топлота, а по-скоро известна помпозност. В коридора тя се подсилваше от портретите, докарани и окачени тук след продажбата на вилата в Ница. От стените изобразените на тях благородници го следяха отвисоко с аристократичните си погледи. Той дори не ги забеляза и по стар навик посегна към електрическия ключ, за да загаси. Зимната градина също бе обляна в светлина, която се пречупваше във външните й стъкла и струеше от абажур във форма на причудливо растение с извити вейки, който трябваше да хармонира с цикламите, лимоните, фикусите, филодендроните и аспарагусите. Тихол кипна, разточителството в тоя дом беше прекалено. Всички се надпреварваха да го изтупват като брашнян чувал. Само искаха, искаха, а когато той изпиташе нужда да бъдат до него, го даряваха с мигрената си или с височайшето си вечно отсъствие. Положението с любовницата му не беше по-различно, и тя само гледаше да го дои. Виеше се около него, говореше му едно, вършеше друго, винаги му бягаше и му се изплъзваше, привидно страстна и отдадена, а вътрешно студена и хлъзгава като змиорка, същинско копие на Аглая, само че по-млада. Единствено неговата антична колекция му принадлежеше изцяло, неизменно вярна и неподвижна като кораб със спуснати платна, заседнал на пясъчен бряг.

Би предпочел да я пази само за себе си, но тя придобиваше все по-голяма популярност, фондацията на Аглая преговаряше с „Пти пале“ да бъде изложена в Париж. И въпреки че западните колекционери рядко наддаваха на аукционите за древнотракийско изкуство, вече беше получил обаждания, които свидетелстваха за засилен интерес. Той нямаше намерение да я продава, нито да я дари някога на държавата, за нищо на света, по-скоро би си представил да се раздели с жена си, отколкото с нея. Ако зависеше от него, би я държал далеч от любопитните и му се зловидеше, когато Нецо Маков тръгнеше да ходатайства за достъпа до съкровището му на някой чуждоземен ценител. Колекцията беше му влязла под кожата, упражняваше над него силно влияние, беше станала част от неговата същност.

Твърденията, че е обсебил нещо, което принадлежи на нацията, винаги го ядосваха. Той, а не нацията, бе събирал находките с години, заплащайки суми, които музеите не можеха да си позволят, той, а не нацията, ги спасяваше от лапите на каналджиите и ги запазваше в страната. Той, а не нацията, бе стоял неведнъж в тъмното край разкопаната от иманярите почва, нетърпелив като баща, който чака да се роди детето му. И всеки път, когато бе ставало чудото и от утробата на плячкосаната могила бе се подавала сред буците пръст меката заобленост на древен съд или глава на статуя, всеки път, когато на светлината на фенерите бе проблясвал златен ръб на фиала, монета или накит, той бе изпитвал чувството, че земята го дарява с благоволението си. Него, а не нацията. Усещането беше неповторимо и той държеше да бъде незабавно уведомяван, за да може при възможност лично да присъства на разкопките. Ако ли беше възпрепятстван, не можеше да се успокои, докато не получеше артефактите и не останеше насаме с тях. Триеше с ръкав недоизчистеното от четчиците на реставраторите, чоплеше с нокът заседналата пръст в някоя гънка и дъхаше върху прашните петънца, за да излъска повърхността. И когато предметът придобиеше музеен вид, той не виждаше формата му, материала, умението на древния майстор или посланието на миналото, което носеше, а това, че съдбата бе избрала него да го притежава. Него, а не нацията.

В кабинета му беше тъмно, но той уверено се упъти към библиотеката, която служеше за камуфлаж, сполучлива имитация на гръбчета на книги създаваше впечатление, че те са истински. Имаше цели поредици от дебели томове и всеки непредубеден зрител би се заблудил, стига да не му скимнеше да тръгне да ги разлиства. Тихол натисна с рамо средната секция, тя потъна и разкри широко преддверие, в чието дъно зад портал от блиндирано стъкло се намираше павилионът с колекцията му. Набра кода, освободи алармата и прозрачната преграда се плъзна встрани.

Вътре се спря, кръстоса ръце, разкрачи се и обгърна със собственически поглед експозицията. Колекцията му съдържаше стотици експонати, той познаваше отлично по-значимите от тях и помнеше за колко ги е купил. Да пресмята до каква степен заплатеното на иманярите и посредниците е незначително в сравнение с реалната им стойност, бе допълнителен източник на удовлетворение. Той пристъпи към залите, които се разгръщаха пред него, погледна бегло към делвите от печена глина, изработени на грънчарско колело, сивата тракийска керамика бе представена и от по-груби съдове, моделирани на ръка. В обособен за тях участък в центъра на помещението солидни чернофигурни амфори се открояваха сред кратери и балсамарии. Човек можеше да прекара часове, съзерцавайки украсите им, фигурите на хора, герои и причудливи митологични същества, които съществуваха в някакъв свой мир от цветове, линии и застинало движение.

Тихол си имаше любими екземпляри. В зависимост от настроението си отиваше да им се любува, гледаше и тълкуваше посвоему изобразените по тях сцени, бродеше край скулптурите и малките пластики, цъкаше с език пред бронзовите хидрии, статуетките на древногръцки богове, мраморните статуи, глави и бюстове. Застояваше се пред една маска от масивно злато, която му напомняше за него самия с широката челюст и дебелата долна устна на гравюрата. А в случай на някакъв успех, идваше тук, за да изживее своята победа.

Сега се запъти към просторната ниша, където грееха сребърни и златни съдове от царските трапези на тракийските владетели, и застана пред редицата с ритоните. Подредени върху високите си поставки, те наподобяваха ловни рогове, а животните, с които повечето от тях завършваха, изглеждаха така, като че ли се надбягват, кентаври и стройни елени размахваха копита, козли и овни устремяваха муцуни напред и сфинксове политаха във въздуха.

Тихол бе респектиран от тяхното съвършенство и това ги отдалечи от него. Съзнанието, че всеки един би струвал на аукцион поне дузина милиона, го накара да се запита дали идеята му действително е добра. Но в следващия миг се почувства така, все едно че някой го гъделичка. Поколеба се кой ритон да избере и после посегна към един, който имаше протоме на овен. Жестът му беше съвсем привичен, не за пръв път прекрачваше някаква граница.

Ръбът на устието бе гладък и извит навън. Под него бе разположена декоративна лента с фриз от преплетени лозови клонки. Загледа се в украсата, гравираното изображение бе рамкирано от двете страни с изправени на задните си крака коне. Бяха представени много типично с приведени към шията глави, а гривите им напомняха на стилизирани слънчеви лъчи. Светлината блещукаше по изпъкналите линии. Самата сцена представляваше коленичил бик, нападнат от лъв. Консултантът му професор Нецо Маков би казал, че е изградена в духа на изкуството на ахеменидска Персия. В нея имаше изключителен усет за ритъм, а крайниците, бедрата, главите и разклоненията на рогата на бика бяха прецизно моделирани.

На Тихол не му дремеше, че тази знакова животинска битка бе олицетворявала в тракийската традиция присъщото на идеологията на орфизма тържество над смъртта на творението и на безсмъртието. Той не се интересуваше от подбора на символите и декоративните елементи по златната чаша. За него беше важно, че тя си е лично негова и може да прави с нея каквото си иска. Не разреди виното с вода като елините, а постъпи като същински древен трак. Предпочете го чисто. Вдигна наздравица и започна да пие на дълги бавни глътки.

Отсреща залата на павилиона, където бяха статуите, не беше осветена, стори му се, че от мрака изплуват живи фигури и го поздравяват като победител. Ако беше по-наблюдателен и по-малко суетен, щеше да забележи несъответствие между собствените си усещания и действителността. Скулптурите, попаднали в компанията му по чиста случайност, бяха напълно индиферентни към неговите амбиции. Един римски сановник гледаше строго от мраморния си бюст, очите на жена, загърната с диплите на воал, бяха безизразни, а античният философ бе застинал в скептична поза на смирение пред вечността. Но за него те не бяха произведения на изкуството, които нещо изразяват, нито скулптурни портрети на живели някога хора, нито дори незаконно придобити, плячкосани и ограбени от нацията археологически артефакти, а бяха свидетели, неми свидетели на неговия триумф. Сенките играеха по лицата им и му се струваше, че вижда в тях удивление и възхита, които не бяха нищо друго освен отражения на неговата себичност. Той ги оживяваше със силата на собственото си самомнение, с жаждата си за власт и богатство, със суетата си, която не се насищаше от реалните му завоевания в неговата пошла съвременност и търсеше да се разпростре извън времето като някаква непреходна и нетленна слава.

Навикът му да подчинява хора и обстоятелства на волята си бе прераснал в желание да й подчини и онези трудно уловими закономерности на света, които не му бяха подвластни. Той не съзнаваше, че се намира на прага на пространства, където нямаше как да проникне. Тези пространства бяха за него недостижими като етера и всички първични субстанции, като Бога, в когото не вярваше и когото само привидно зачиташе. Можеше да се удря в гърдите пред алчната си съпруга, порочните си дъщери, лицемерната си любовница и потъналите си в подлости подчинени, можеше да се надценява, можеше да престъпва човешките правила и закони, но не можеше да надскочи ръста си. Усетил почти физически недостига на нещо съществено, което му убягваше, той се опита да запълни нарастващата празнина с още вино. Буквално започна да се налива и когато дъното на ритона зейна и в него не остана нито капка, той захапа в яда си златния му ръб. После го захвърли на пода и закрачи покрай експонатите от колекцията си, като че ли очакваше да почерпи от тях духовната същина, която не притежаваше.

Виното го удари в главата, беше замаян, започна да се олюлява, подпря се на висока каменна скулптура, опипа богатите дипли на дрехата й. Беше статуя на тракийска богиня, която бе поддържала свода на гробница заедно с други кариатиди. Носът и дясната й ръка бяха отчупени. Лицето й, обградено с къдрици, които се спускаха до раменете, бе запазило овала си, но изражението се губеше поради повредите, нанесени от времето. На мястото на очите материята беше нащърбена и вместо поглед се виждаше нещо неясно и неопределено. Той я погали плахо по брадичката, обгърна я с ръце и притисна горещата си буза до студения камък. Беше толкова пиян и самотен, че изпита желание да плаче.

Но Тихол Илиев бързо се съвзе, неслучайно носеше прякор Булдога, разтърси глава, остави богинята на нейното усамотение и се заклатушка към най-прекрасния експонат от колекцията си, златния венец на незнаен тракийски цар. Той беше изложен на самостоятелна поставка върху гладко черно кадифе, където изпъкваше по-добре. Тихол се втренчи във венеца. Стилизираните дъбови листа бяха изключително фини, с остри върхове и изглеждаха леко нагърчени, както се нагърчват листата през късната есен. Осветлението и начинът, по който бяха разположени върху тънкия обръч, им придаваше тоналности от бледожълто до тъмнокафяво, които се преливаха едни в други. Между тях стърчаха на дръжчиците си топчести жълъди. Отраженията на светлината придаваха допълнителен блясък на древния символ на властта и силата. Заслепен, Тихол Илиев Булдога пое златния венец с двете си ръце, вдигна го тържествено над главата си и короняса с него олисялото си теме.