Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (5)

2

Валентино, Диор или Ели Сааб — колебаеше се Аглая Илиева. Тя се поклащаше в люлеещ се стол и прелистваше модно списание от купа, струпан върху масата в градината на дома й в Бояна. Тъй като беше на диета, бе наредила да й сервират прясно изцеден сок от грейпфрут. Високата стъклена кана бе покрита с ветрилото й заради пчелата, която кръжеше наоколо, привлечена от уханието на френски парфюм. В сребърната табличка имаше и чаша, наполовина пълна, както би казал оптимистът. Плажният чадър хвърляше издължена сянка чак до цветната леха с астилбе, която опасваше с полукръг, като вежда, синьото око на басейна. Аглая беше вдигнала дългата си коса в небрежен кок, а домашните й чехли с високи токове бяха захвърлени недалеч от добре гледаните й стъпала.

Юнските порои бяха минали встрани и тя се радваше, че природата е пощадила градината й. Бе предпочела да поседне навън с последните броеве на Glamour, Cosmopolitan, Elle и компания. Искаше да потърси идеи за сватбената рокля на дъщеря си, като същевременно се възползва от възможността да се наслади на японския си кът. От време на време прекъсваше заниманието, което, ако се съди по сбърченото й чело, изискваше интелектуално усилие, и посягаше към чашата с фреш. Докато отпиваше, поглеждаше ласкаво към блестящите листица на астилбето, увенчани с конусовидни метлици в розово, бяло и червено, следваше пътеката от речни камъни и обгръщаше с благосклонен поглед майсторската аранжировка на новата си придобивка.

Действително, градинката приличаше на миниатюра. Оригиналните хрумвания на декоратора, препоръчан й от семейна приятелка, спътница на известен финансист, свидетелстваха за високата му класа. Умелото смесване на растения и преливането на тонове създаваше дълбочина на пространството и предлагаше възможности за съзерцание. Камъните, олицетворение на светлата сила ян, бяха изкусно подбрани по форма и цвят и се вписваха органично в ландшафта. Подредени така, че неравната им страна да е зарита в земята, те подкрепяха илюзията, че повърхността, върху която са поставени, е само малка част от онова, което е скрито, невидимо за окото. Други служеха за украса на грижливо оформени участъци с пясък и бяха винаги в нечетен брой.

Аглая не беше от типа мечтателки, които биха се задълбочили в посланията за душевен мир на източната мъдрост или в мисли за някаква друга реалност. Будистката представа за рай й беше чужда и непонятна. Композицията, чиято цел бе да пресъздаде символично вселената на ограничено пространство, извикваше в съзнанието й по-достъпни представи. Туфите от синя власатка край сухото поточе от чакъл й напомняха перуки на танцьорки на канкан, окичени с високите щръкнали пера на папратите, пурпурните корони на младите кленове сякаш се разгръщаха като мантии на фокусници, изпод които изскачаха букети с рододендрони и азалии. Между стройните стволове на магнолиите просветваха като аметистчета дребните виолетови цветове на калуната, а борът, изправен като диригент на вариететен оркестър до високия зид на имението, задаваше ритъма на пъстрия мюзикхол. Декорацията й се стори съвършена. В малката японска градина на Аглая липсваше само някой салонен кавалер, който да я вдъхнови да раздвижи в палав танц полите си, и после да я отърве от скуката. Алтовият й дрезгав смях прогони една сойка, кацнала върху каменния фенер.

Развеселена от щурите си хрумвания, тя кръстоса крака и цепката на пеньоара разкри понатежалите й бедра. Фигурата й вече не беше тази на някогашната мис от конкурсите за красота, които беше спечелила. Диетата, плуването и масажите само временно изтъняваха талията й, но тя никога не съумяваше да запази добрия резултат, защото беше пощелива, а трапезите в дома на Тихол Илиев си бяха изкушение. Що се отнася до ястията, Аглая проявяваше голяма изобретателност и измъчваше готвачката със сложни рецепти за приготвянето им. Тя не можеше без трюфели, обожаваше пресните стриди и знаеше няколко магазина в София, които ги доставяха от странство, глезеше съпруга си с пастет от гъши дроб или с хайвер от белуга с добре изстудено шампанско. Нямаше афинитет към прости храни, тя познаваше оскъдицата и беше се научила да я презира.

Аглая вярваше, че живее в истинския свят на висшето общество. Новите архитектурни открития, които можеха да задоволят само изтънчения вкус на българската аристокрация, притежаваха за нея автентичната стойност на красивото. Имаше собствена естетика, съдеше за стойността на нещата по тяхната цена. Скромните средства, които Тихол й предоставяше, за нея бяха повече от значителни, рамките на въображението й се оказваха по-тесни от тези на богатството. Беше се ограничила между модните списания, гастрономическите наслади и светските ангажименти. При пътуванията в чужбина и през ваканциите се поддаваше на страстта за пазаруване, а епикурейската страна от характера й взимаше връх. Предпочиташе да се забавлява сред отбраната клиентела в изискани ресторанти, отколкото да скучае сред тълпата по душни галерии и музеи. Ориентираше се изцяло към материалните придобивки, защото те бяха нещо осезаемо, което можеше да бъде видяно, докоснато и употребено. Сверяваше си часовника с други дами от елита, които се ръководеха от същите критерии.

Представителките на кастата не можеха да избягат от своя манталитет, те всички заничаха в двора на съседа, впускаха се в надпревара, доставяха си еднотипни марки часовници, дрехи, коли, джипове, яхти, без дори да се опитват да проявяват индивидуалност в предпочитанията си. Тъй като общо взето нямаха познания, придобити в библиотеки, нито имаха стил, изграждан в среда, различна от тяхната, видните дами разчитаха на архитекти, декоратори, дизайнери и стилисти, от които си купуваха липсващата им оригиналност. Външният блясък не можеше да прикрие тази обремененост, която личеше и в начина, по който съпрузите им добиваха и разпиляваха парите си, властваха на високите си постове и управляваха компаниите си, банките си, средствата си за масова информация, предприятията си и държавата си. Претенцията да бъдат елит и да държат в ръце съдбините на нацията не беше подплатена с традиционна база, на която да се опрат, нито с обществено значима идеология, съобразена с противоречивите изисквания на епохата. Концепцията за техните функции се ограничаваше до това как да нагодят властта си към геополитическите обстоятелства, а законите — към своите корпоративни интереси. В задоволяването на ламтежа си за материални блага, те проявяваха тотална липса на умереност и ги приемаха като нещо, което по право им се полага. Аглая кръжеше в това пространство като сврака, птицата която е привлечена от лъскави предмети. Тя нямаше задръжки в придобиването и винаги намираше подход и убедителни аргументи пред съпруга си за поредния разход.

И когато забележеше на някое кръстовище окаян просяк през стъклото на своето „Порше“, тя трепкаше с клепачи като спяща красавица и чакаше светофарът да светне зелено. Не, Аглая не дължеше милостиня на просяка. Не можеше да изпитва вина заради нищетата му. Нещо повече: тя не дължеше нищо никому. И без това заплащаше с натрапчиви страхове цената на разкоша. Беше забравила какво е да се разходиш в парка без охрана, всъщност беше забравила какво е да се разходиш в парка, защото мразеше тежките стъпки на охраната зад гърба си. Въпреки протестите й, Тихол оставаше непреклонен. След скандала, който тя му вдигна по тоя повод, се видя принуден да й покаже анонимните писма със заплахи, които напоследък получаваше. Тя се престори на убедена, макар че също като него знаеше, че това са кьорфишеци и истинската опасност е безшумна и дреме край пътя, без да изпраща предварителни предупреждения.

Аглая се плашеше от сложността на зависимостите, в които съпругът й бе заплетен. Даже го виждаше понякога като оловен войник, изгубен в лабиринтите на интереси, много по-големи от стремителната му кариера, богатството и живота му. Над него тегнеше и сянката на недалечното му минало, което по същество си беше и настояще. Кръгът на познатите им бе се стеснявал постепенно, разкъсван периодично от показни убийства и погребения, и тя тръпнеше от ужас, че черната панделка може някой ден да цъфне и на тяхната порта. Молеше се този момент никога да не настъпва заради дъщерите й, заради самата нея. Познаваше не една щедро осигурена вдовица, която бе преодоляла загубата, беше убедена, че и тя би се справила. Но знаеше също така, че нищо не би могло да й замени усещането да носи нова диамантена огърлица и скъп вечерен тоалет, да пристъпва под ръка с Тихол на дипломатически прием или в правителствена резиденция, да чувства силата на съпруга си и своята собствена значимост.

Неговата власт я опияняваше повече от най-искрящото шампанско и бе склонна да му прости това, че тя не се проявява в плахите му мъжки пориви под завивката, които най-често завършваха с фиаско. Отворена за всякакви еротични новости, Аглая умело компенсираше брачното неудовлетворение с палави играчки, които получаваше дискретно по пощата. Сбирката й се отличаваше с впечатляващо разнообразие и тя ревниво я криеше в сейфа, където съхраняваше бижутата си. Имаше си любими експонати, които й носеха самотни наслаждения и представляваха за нея ценност не по-малка от тази, която имаха за съпруга й предметите от неговата митична антична колекция.

Въпросът за сватбената рокля не й даваше мира. Затруднението произтичаше от факта, че и двете близначки бяха наследили конструкцията на баща си. Телата им не притежаваха елегантните линии и женствената мекота на цигулка. Геометрично биха могли да бъдат оприличени по-скоро на обърнат надолу трапец. Ако обичаха спорта, девойките биха могли успешно да тренират борба, имаха широки рамене, яки прасци и набити дупета. Гъстите коси, свежите устни и самочувствието им на млади дами с възможности не тушираха тези особености на физиката им. Върху тях бе акцентирал един папарак, публикувайки техни снимки по бански костюми на плажа на тихоокеански остров. Аглая съзря поръчка в неговата злонамереност и бе толкова вбесена, че изхвърли флаконите на Ги Ларош, които носеха марката „Фиджи“. Тя се постара дъщерите й да не разберат, че са станали прицел на злите езици, които използваха всеки повод, за да коментират Тихол Илиев, да изчисляват наслуки стойността на състоянието му, да намекват за връзките му с престъпния свят и да му вменяват какви ли не прегрешения. Слава Богу, Нена и Гена учеха в Швейцария и оградата на средновековния замък, където се помещаваше техният пансион, ги пазеше на завет от човешката злоба и завист. В края на краищата, те нямаха никаква вина, че не изглеждат като Венера Милоска или поне като майка си. Въпреки тревогите й, близначките заемаха челно място в листата на най-желаните партии и не се оплакваха от липса на ухажори. Оградата на швейцарския замък не бе им осигурила достатъчна закрила от набезите на упоритите кандидати и Гена бе надула корема, обстоятелство, което още повече утежняваше деликатната задача на Аглая да й избере подходяща венчална премяна.

Напук на душмани, се очертаваше празничното събитие да бъде бляскаво. Предвиждаше се бракосъчетанието да бъде извършено от висш сановник на Българската православна църква и да се състои в катедралния храм „Свети Александър Невски“. То щеше да бъде последвано от угощение в луксозната бална зала на хотел „Балкан“. Предвид заетостта на Тихол покрай изборите за европарламент, където беше водач на партийната листа, и другите му явни и тайни обязаности, цялата организация беше нейна грижа. Сватбеният подарък, нелеките преговори с църковното настоятелство на патриаршеската катедрала, затворена официално за венчавки, изключително отговорното съставяне на списъка на гостите — това бяха все задачи, които не бяха за подценяване.

Принцесата приемаше усилията й като нещо естествено, капризничеше по най-дребния повод и си позволяваше непрекъснато да променя мнението си за едно или друго. Беше категорична само за три неща: за подарък искаше яхта „Ферети“, закотвена на пристанището в Ница, за букета — сини рози от Южна Африка, а за дизайнер на роклята — Ели Сааб. Аглая бе удовлетворила с благословията на Тихол първото й желание, розите бяха лесни и можеха да се доставят в последния момент. Роклята обаче представляваше истинско предизвикателство, нужно бе да напрегне цялото си въображение, за да си я представи. Тя бе отхвърлила прилепналите по тялото модели, които даваха на булката вид на холивудска звезда, но не прощаваха никакви несъвършенства в силуета. Типът на класическите бални рокли с шлейфове, кринолини или обръчи не беше по-подходящ в случая, а богатите бухнали поли, гарнирани с волани и достойни за примабалерина, щяха само да подчертаят несъвместимостта си с манекенката и да й стоят, меко казано, зле. Асиметричните кройки и бюстиетата също бяха отпаднали от класацията, заедно с ретро одеждите, напомнящи за финеса на младоженките от началото на миналия век. Аглая напразно разлистваше каталозите от модните дефилета на водещи дизайнери в Париж, Ню Йорк и Милано и колкото повече усърдие проявяваше, толкова се засилваше лошото й настроение. Гениалността на Ели Сааб, чиито творения превръщаха сполучливо в богини създанията от нежния пол, й се струваше недостатъчна, за да бъде пременена нейната щерка. Напразно се гневеше на тая несправедливост и се амбицираше още повече. Вече предчувстваше снизходителните погледи на присъстващите към булката, зложелателните коментари, пошепнати в ухото на съседа или тиражирани в клюкарските издания, намеците за селския й произход.

Жуженето на пчелата допълнително я изнервяше, тя изостави всичко, пресегна се към ветрилото и като махаше напосоки с него, се опита да я прогони. Накрая скочи, грабна чехъла си и я размаза върху захвърленото списание. Насекомото остана да лежи като златен накит върху гръдта на един бледосин тоалет в стил ампир. Той напомняше на антична дреха, имаше издължен изчистен силует и висока талия, която минава точно под бюста, бе украсен с въздушни драперии, долната част падаше изключително елегантно, но най-голямото му достойнство беше, че подхожда на всякакъв тип женски фигури.

Аглая въздъхна облекчено и, докато се захласваше колко моделът ще отива на малките гърди на дъщеря й, някакъв заличен спомен за бледосиня рокличка от тафта с птичета на раменете просветна за миг… И угасна.