Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Тоня Трайкова

Заглавие: Тихата светлина в процепа под вратата

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Реклама Пони“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Художник: Борислав Ждребев

ISBN: 978-954-9467-49-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17553

История

  1. — Добавяне

6

— Това не е така просто — каза Рут, докато гребваше с лъжичката от шоколадовия мус. Слънчевите очила бяха вдигнати на челото й, носеше копринено фишу. Беше оставила в магазина за антики деловата си същност и бе се приготвила за срещата с Пиер Льоблан в ранния следобед. Мишел почти не беше хапнал, гледаше унило и тъпчеше с върха на обувката си окосената трева.

Двамата обядваха в тихо заведение край Де Хан, бивша ферма за овце, преустроена в ресторант. Мястото беше уединено, с много зеленина наоколо. Рут бе изяла салатата си с морски дарове и сега се наслаждаваше на десерта. Разговорът придаваше известен авантюристичен привкус на късното пладне.

— Съгласи се, че мина време — отбеляза Рут. — Ако ти можеше да убиеш, щеше досега да си го направил.

— Тази мисъл ми е като трън в петата — въздъхна той.

Рут се разтревожи. Бе забелязала, че той не се отбива напоследък в магазина за антики. Тя беше загърбила лоялността си към Никола и тайничко бе се надявала, заради сина си, романът му с чужденката да продължи. Любопитна беше да узнае повече, искаше да го попита направо какво го е обезкуражило и го е върнало към препъникамъка на миналото. Но преглътна думите, които й бяха на върха на езика, и каза:

— Мишел, ти си артист, омесен си от друго тесто, подобна стъпка не е в твоя стил.

— А в чий?

— Знам ли, на някой килър.

Той проследи с поглед как една лястовица се стрелна към гнездото под стряхата на плевнята. В очите му блесна остро пламъче:

— Не мога да се примиря.

— Разбирам, струва ти се, че го дължиш на Селестин. Но трябва, това е разумното решение.

— Къде виждаш разум в цялата работа? — възнегодува Мишел. — Самият комисар Бертолди ми призна, че е изправен пред нещо нечувано, едва ли не свръхестествено, все едно че срещу него стои призрак.

— Ами, призрак — сви рамене Рут, — хората си намират какви ли не извинения за своята некадърност. Впрочем, как ще успееш там, където дори властите не са?

— Няма гаранция — призна Мишел и прокара пръсти по челото си, за да отпъди някаква натрапчива мисъл. — Знам само, че трябва да го убия.

— Просто така?! — Рут поклати глава. — Виж се, та ти дори не ходиш на лов с Пиер, стряскаш се от хрътката му. За подобно начинание са нужни съответните качества. Да не говорим за специалната подготовка, за разните там черни куфарчета с експлозиви, косата ми настръхва само като си помисля. — Тя присви очи, сякаш преценяваше отдалеч въображаемо платно: — Не, решително не те виждам като килър.

— Престани с тоя килър! — сряза я Мишел.

Беше го изнервила с ироничните си подмятания. Все пак трябваше да признае, че е загрижена, и посмекчи тона:

— Не мога да продължавам така. Това също не е в моя стил.

— Значи си решил. — Рут замислено облиза крема от обратната страна на лъжичката. Той забеляза колко е сбръчкана и изтъняла кожата на ръката й. — И как смяташ да убиеш призрака?

— Като начало, би трябвало да отида в София, предполагам…

— Да отидеш там?! — Рут не можа да сдържи смеха си. — Извинявай, представих си нещо.

— Нямаш ми доверие — обиди се Мишел.

— Скъпи, разбери — поде Рут отново, — настоявам на своето, за да не се надяваш на някакъв кой знае колко блестящ резултат. — Тя замълча, стана някак тъжна и добави: — Освен ако някой друг не го направи вместо теб!

Погледна си часовника, даде знак на сервитьора и, докато той приближаваше, се обърна пак към сина си:

— Всъщност, защо не дойдеш с мен у Пиер?

— С удоволствие — съгласи се той от учтивост. Беше му дотегнало от разговора, който само подсили неговите съмнения.

Рут плати, после извади от портфейла си плик и му го подаде:

— Щях да забравя. Вземи, беше на баща ти. Не съм теглила нищо от сметката.

— Какво е това? — учуди се той.

— Кредитна карта.

— Но защо?

— И без това смятах да ти я дам.

Мишел й благодари и попита:

— Хей, сигурна ли си, че не влагаш някакъв намек?

— Скъпи, какво говориш?!

 

 

Пиер Льоблан си сипа един пръст коняк и се облакъти на бюрото в кабинета си. Носеше старомоден копринен халат с двуредно закопчаване, гарниран с велур на яката и маншетите. Прозорецът, който гледаше към пристанището в Остенде, беше открехнат, но в помещението се усещаше миризма на прах, която лъхаше от завесите и от натъпканите с книги рафтове на библиотеката. Рут беше се отпуснала на софата, от време на време се протягаше и галеше по главата черната английска хрътка, сгушила издължената си муцунка върху стъпалото й. В креслото срещу нея, Мишел отпиваше от чашата си и я оставяше на ниската махагонова масичка, така че да не закрива седефената инкрустация. Масичката, както и картините, настолната лампа, абажурът и мастилницата говореха за слабост към ар деко. Мишел със съжаление си помисли, че единственото нещо, което самият той притежава като блед намек за изкуство, е евтината репродукция на Лотрек.

— Пръстените с отрова са бижута, около които можеш да разгърнеш и най-мрачните си фантазии — говореше Пиер Льоблан, като хапваше от дребните сладки със зелени смокини на Рут. — Те са позволявали достойна смърт на велики мъже, заплашени от плен и унижения. Но също така са правели възможна и проявата на коварството на слабите.

— Изразяваш се като древен оратор, Пиер! — възхити се Рут. — Истинско удоволствие е да те слуша човек. Сякаш всички шумове на съвременността изчезват и ти стоиш, загърнат с хитон, на брега на Егейско море. С тази твоя артистична брадичка…

— Аз съм само един грубоват нормандец, потомък на баяти селяни — засмя се басово Пиер. — Но съм поласкан, че ме виждаш така, скъпа Рут! Какво бих представлявал без теб?!

Рут се изчерви. Пиер беше първата й любов, бе станал и последната и в негово присъствие тя лесно се превръщаше в девойката, която бе познавал.

— Несъмнено, пръстените-убийци са изобретение, от което те побиват тръпки — забеляза Мишел. Беше му дошло до гуша от тяхното красноречие, чувстваше се излишен и се питаше защо майка му бе настояла да дойде. Но Рут не бързаше, тя беше усвоила изкуството да изживява всеки миг, да поема всяка глътка въздух като че ли е мида, която крие скъпоценен дар. Пиер също се питаше накъде бие Рут и се чудеше защо е домъкнала Мишел, това проваляше очакванията му за спокоен следобед с нея. Забавляваше го начинът, по който тя кръжи около темата, изрежда имена и факти, прехвърча от Демостен, през Мата Хари до руските тайни служби и описва компетентно известни екземпляри от опасното бижу.

— Показваш впечатляваща ерудиция! — похвали я той и изтръска от ревера си една троха. — Само не си мислете, приятели, че всичко това е останало в миналото. Вярно е, че сега хората не държат в тези пръстени арсеник, а парфюми, помади, снимки или малки амулети. Но светът едва ли се е променил чак толкова.

— Доколкото знам, пръстените са търсени от колекционерите, защото са рядкост — поде Рут.

— Така е — потвърди Пиер. — Сравнително по-лесно може да бъдат намерени в разновидността, която има само миниатюрен тайник, с кухина, където се е слагала отровата — поясни той. — По-интересни обаче са другите, от типа на този, който е бил притежание на самия Цезар Боржия: с тайник и с игла, която се забива в дланта на противника при ръкостискане.

— Именно! — оживи се Рут. — С тайник за отрова и с игла. Ти можеш ли да ми намериш такъв пръстен, Пиер?

И двамата мъже я изгледаха учудено.

— Но за какво ти е, по дяволите, подобна вещ? — попита Пиер и, тъй като Рут се колебаеше, предположи: — Да не е за някой загадъчен клиент? Ако той може, разбира се, да си позволи цената!

— Моят клиент — натърти Рут, — в никакъв случай не претендира за изработката, напротив, колкото по-ненатрапчив е пръстенът, толкова по-добре.

Рут престана да милва хрътката, която се изправи, помаха с опашка, покатери се с предните си лапи в скута на Мишел и го близна. Той я перна по муцуната и тя се отдалечи. Мишел започваше да подозира на какво се дължи внезапният интерес на майка му. Дали, в желанието си да го предпази, не бе открила някакво разковниче?

— Пиер, имам основания да смятам, че скъпата Рут търси този пръстен за мен — каза неочаквано той.

— За теб? Ти пък каква работа имаш в бизнеса с антики?

— Не го разпитвай, Пиер — помоли Рут. Беше си наумила нещо и държеше да запази контрол върху ситуацията. Мишел не виждаше очевидното. Изправен пред възможността за конкретни действия, може би щеше да го съзре. Затова тя блъфираше с пръстена-убиец.

— Как можа да ти хрумне?! Живеем в реален свят — настоя Мишел.

— Радвам се, че го забеляза, моето момче.

— Всъщност, като се замисля, идеята си я бива! — взе да разсъждава Мишел. — Коварството на слабите, как не съм се сетил! Позволява на смотаняци като мен да блеснат. Ами да, защо не. И после следва бонус: достойна смърт. Гениално!

— Слез на земята — повиши тон Рут и по скулите й изби червенина. — Като си тръгнал да убиваш, поне го направи като хората!

— Нищо не разбирам — призна Пиер.

— Дълга история — рече тя и сведе тъжно глава, — дълга история.

И Рут Марсо започна да разказва. Лицето й просветна, когато говореше за раждането на Селестин, за първия път, когато бе я видяла в бебешката люлка. Тя толкова много бе се гордяла със своята внучка. Не можеше да приеме, че Селестин няма да получи своето първо причастие, че баща й няма да я отведе до олтара, че всичко, което напомня за нея, е мраморният ангел, разперил криле над гроба й. Скръбта, която криеше в себе си и сега неволно остави да се прояви, промени лицето й и то изведнъж се състари. Мишел почувства угризение за това, че бе я смятал за егоистична. Тя просто беше майка, която обичаше децата си и не можеше да си обясни как една нелепа трагедия е разрушила живота, който по право им се полага. Разчувстван от разказа на Рут, Пиер Льоблан стана от мястото си, протегна й носната си кърпа. От деликатност никога не бе разпитвал за случилото се.

— Колко жалко! Селестин можеше да бъде и моя внучка! — отрони той и я потупа по ръката.

— Времето не лекува подобни рани — забеляза Рут със задавен глас, поизбърса се с кърпата, като внимаваше да не си размаже грима, и вдигна очи към него, сякаш очакваше да каже още нещо.

— Не разбирам как подобна престъпна небрежност е останала ненаказана — учуди се Пиер.

— Нито пък аз — въздъхна Мишел.

Пиер скръсти ръце и остана да стърчи с вирната брадичка насред стаята, висок, сух, с изправена стойка в старомодния си копринен халат. Представата му за безметежен следобед със слънчеви лъчи в прозореца и звуци, които долитат откъм пристанището, беше съвсем се разпаднала.

— Имам нужда от една глътка — рече той. Черната хрътка тръгна редом с него, той я поглади разсеяно по гърба.

Мишел го проследи с поглед, запали цигара и запуши мълчаливо. Рут също мълчеше. Пиер допи полека коняка си, после предложи:

— Дайте ми ден-два, приятели, бих искал да проуча какви са възможностите за подновяване на разследването.

— Подновяване? — обнадежди се Рут.

Мишел присви скептично устни, загаси цигарата си и се заразхожда из стаята. Един конец висеше от сакото му:

— Няма такъв филм. На тази дяволска рулетка не ние, а въпросният играч е заложил на печелившите числа. Явява се нещо като фантом, привидение, дух, вампир, джин, кошмар! — Докато изреждаше, разтвори ръце и ги размаха, все едно че дирижира невидим сатанински оркестър. Къдриците му заподскачаха и по слепоочията просветнаха бели коси.

— Хм, интересно — поусмихна се Пиер. — А свидетели?

Мишел предпочете да не замесва Ема.

— Там присъстваха само чужденци — подчерта той, бръкна в джобовете на панталона си и добави: — Хайде, не си ли чел статистики за неразкрити престъпления?

— Не може да няма начин! — настоя Пиер.

— Що се отнася до начина, знам един — заяви Мишел и погледна към Рут, която следеше внимателно разговора. — Нали затова сме тук?!

Рут се сви на мястото си:

— Друго имах предвид.

— Така ли, и какво?

— Ясно е като бял ден. Да се откажеш.

— Да се откажа?! Будалкаш ли ме? А твоето гениално хрумване?

Тя пооправи без нужда косата си:

— Само те провокирах. Та това е напълно откачено!

— Не казвам, че не е — съгласи се Мишел. — Убийство с пръстен, в наши дни! Направо си е откачено.

— Тогава?!

— Тогава кама. Арбалет, снайпер? Ти предложи, варианти — бол! Чадър?! Посочи ми разумен начин за убиване.

— Не мога — отстъпи Рут.

— А и пръстенът си има своите преимущества — продължи Мишел с известен сарказъм. — Предполага някаква естетика, приляга на обстоятелствата и тяхната призрачност, подхожда идеално на целия абсурд. С една дума — внася стил!

— Няма ли да пораснеш? — изгледа го Рут. — Защо си го причиняваш? Мишел заприлича на човек, на чиито плещи лежи планина. Рут се възползва от моментното си преимущество:

— Щом толкова настояваш, наеми някого. Ще платим.

— Не става. На мен се пада честта — отвърна твърдо той.

Пиер се намеси:

— Ако схващам правилно, говорите за отмъщение.

Мишел кимна в знак на съгласие.

— Изглежда сериозно — забеляза Пиер, респектиран от решителния му вид. — Да не забравяме все пак, че живеем в цивилизовано общество — додаде той. — Наказанието е в правомощията единствено на институциите.

— Напълно съм съгласна.

— Забрави!

— В противен случай, при положение че законната справедливост не се е състояла…

— Не го насърчавай, Пиер, не искам да загубя и него! — извика Рут. Нещата й се изплъзваха.

— Какво говориш, мамо — избухна Мишел. — Ти на чия страна си в крайна сметка?!

— Казано е: „Не убивай“ — не се предаваше Рут.

— Затова ли ме извика, да слушам проповеди? А онова, което ни сториха? За него какво е казано?!

— Прав е — подкрепи го Пиер. — Аз не бих се отказал. Да подадеш и другата буза е равнозначно на поражение. Не можем да приемаме безропотно произвола.

— И какво? Да отвърнем с произвол?! — настръхна тя.

— Моите нормандски деди не биха се колебали — заяви Пиер. — С бездействието си даже ставаме неволни съучастници.

— А с действието? — опонира му тя.

— Подведе ме, искала си да ме манипулираш, не трябваше да ти се връзвам! — Мишел едва прикриваше яда си.

— Просто умувам — защити се Рут, но той й обърна гръб, засили се към прозореца и се загледа навън. — Нали това правим — поясни примирително тя, — философстваме.

Пиер се приближи към нея, приседна на страничната облегалка и я хвана за ръката.

— Чуй ме, Рут, аз съм човек в напреднала възраст, битието ми е устроено, проблемите са последното, към което се стремя. Ала вие дойдохте тук днес и след всичко, което научих, твоите изкусителни сладки ми загорчаха. Има неща, които никой, никога, за нищо на света не трябва да прощава. Виновният да си плати. Това е! Така мисля аз. Колкото до решението на Мишел, не можем да го наречем импулсивно.

Рут го изслуша с широко отворени очи.

— Истината е, че сме съсипани. Какво още трябва да пожертвам?!

— Боя се, че въпросът е принципен.

Пиер прояви готовност да придружи Мишел при евентуално пътуване до София, обеща да впрегне брюкселските и парижките си връзки, за да направи възможен достъпа им до културни и научни кръгове в българската столица. Когато се увери, че Рут се е успокоила, донесе миниатюрно ковчеже за бижута. Тя го отвори и не можа да сдържи възклицанието си. Вътре имаше рядък екземпляр на средновековен рицарски пръстен-убиец.