Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Тоня Трайкова

Заглавие: Тихата светлина в процепа под вратата

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Реклама Пони“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Художник: Борислав Ждребев

ISBN: 978-954-9467-49-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17553

История

  1. — Добавяне

2

Хотел „Балкан“ принадлежеше към най-представителната част на столицата. Сталинистките барокови сгради на Ларгото, построени преди шест десетилетия, изглеждаха здраво стъпили в своето време. Колоните на ЦУМ напомняха на каменни крака и редицата от фенери край тях звучеше като плах опит за компенсиране на тяхната масивност. Недалеч бившият Партиен дом бе разперил встрани тромавите си крила на два булеварда и приличаше на трътлеста пуйка, която никога няма да литне. Хотелът не им отстъпваше по показна тежест, макар че тя се омекотяваше до известна степен от пестеливите декорации по фасадата, балкончетата и сводестите ниши, където по Коледа поставяха светещи елхи. Входът беше покрит с козирка от хромиран никел и стъкло, която не се връзваше с останалите архитектурни особености, точно както и изнесените напред метални конструкции на бутиците на известни модни марки, разположени от двете му страни. Еклектичният ансамбъл се допълваше от знамена, които висяха морно в безветрието на горещия летен ден.

Ограничителни ленти и кордон от охранители спираха временно движението на пешеходци по плаца пред хотела. Сватбеният кортеж приближи, бариерата се вдигна и луксозните автомобили завиха един след друг към паркинга, който скоро заприлича на салон за разпродажба на фордове, нисани и всякакви арогантни лъскави играчки. Три черни джипа „Мерцедес“ с еднакви номера заеха предните позиции и бодигардовете моментално ги заобиколиха. Белият „Ролс Ройс“ начело продължи да се плъзга тържествено към входа като белуга в аквариум и гумите с позлатени джанти заковаха точно до червения килим, постлан отпред. Гостите вече се стичаха и образуваха шпалир от двете му страни. Униформеният шофьор на лимузината слезе пръв и отвори вратата. Отвътре се показа дамско краче в лачена обувка и всички погледи се отправиха към булката. Гена пое подадената й ръка и изскочи навън. Тя отметна високомерно глава и на шията й блеснаха скъпоценни камъни. Отдалеч си личеше, че тържеството е тузарско, и редките минувачи, непривикнали да срещат всеки ден лукса по пътя си, се обръщаха с нескрито любопитство. Някои се възмущаваха от загражденията и коментираха на висок глас, че времето на Тато не е свършило. Те изглежда се надяваха, че метаморфозите, които са се извършили пред очите им, не са окончателни и промяната тепърва предстои. Изобщо не им минаваше през ума, че статуквото е трайно установено, те са сред загубилите от прехода, а богатството и властта на елита и занапред ще бъдат пропорционални на тяхната бедност и безправие.

Процесията още се точеше навътре към балната зала „Роял“, когато откъм светофара пред „Света Неделя“ се появи Нена. Косите й бяха прибрани в асиметрична прическа, лицето й беше зачервено. Тя чаткаше енергично с токчета и размахваше сватбена кошница в ръка. Днес не й беше ден. Във всеки случай нямаше нищо общо с предварителните й очаквания за приятно прекарване. Приятелят й бе пожелал да направят така, че денят да се запомни, да измислят нещо щуро, например да се появят с ретро кола на тържеството, а после да отпрашат с нея към къщата му в Панчерево и да вдигнат голям купон. Тя бе приела идеята с ентусиазъм и бе наела страхотен „Бофорд“ от трийсетте години на миналия век, с четири врати и мек гюрук. Беше млечножълт, като сладоледа, който Аглая им поднасяше някога на плажа в Ница, а дамаската му беше от истинска кожа, пурпурна като кралска мантия. Багажникът представляваше обемист кожен куфар, който можеше да побере цял куп модни парцалки. Вече си мечтаеше как ще улови във въздуха букета на булката, а след това ще натисне педала на газта и ще поеме право към щастието. Само че предишната вечер с приятеля й бяха се скарали, а късно през нощта бе получила от него кратко съобщение за сбогом. Не му отговори, очакваше, че той ще промени решението си и ще се появи. Затова сутринта бе оставила колата си в гаража и бе тръгнала с „Бофорда“, който се оказа пълен боклук и непрекъснато давеше. Нея също нещо я давеше в гърлото, докато стърчеше между шаферките насред забранения за венчавки катедрален храм, а сестра й пристъпваше към олтара. Накрая всичко се размаза пред очите й: просторният сумрачен интериор, великолепните полилеи, иконите, украсата от италиански мрамори, оникс и алабастър и молитвата „Отче наш“, изписана около кръга на купола със златни букви.

Нена продължаваше да подсмърча, когато кабриолетът съвсем се скапа и бе принудена да го изостави на кръстовището пред Съдебната палата. Денят можеше да протече по съвсем друг начин, но не стана така. „Защо ми го причинява, защо ми го причинява?!“ — повтаряше си тя и мислеше със съжаление за красивото лице на приятеля си. Като стигна до плаца пред хотела, хвърли пътьом ключовете на един от охранителите, каза му да се оправя с трошката и побърза да настигне останалите.

По-късно, като възпроизвеждаше мислено събитията, човекът си спомни, че като отиваше да прибере автомобила, който жълтееше малко след завоя, бе видял някакъв мъж да се отдалечава, накуцвайки по пешеходната пътека в посока към „Алабин“. Бе го мярнал за секунди, тъй като трамваят бе го скрил от погледа му. Тогава нямаше как да се досети, че това е Теню Единака.

Единака действително бродеше наоколо. Драстичните мерки за сигурност през последните дни не бяха му позволили да припари до джипа на Булдога и той продължаваше да търси начин да постави заряда с пластичен експлозив. Беше твърдо решен да спретне на бившия си конкурент едно хубавичко празнично зрелище с фойерверки. Колкото повече препятствия възникваха, толкова повече се настървяваше, скърцаше със зъби и суровото му лице изглеждаше все по-мрачно. Час по час опипваше машинално заредения пистолет, който беше втъкнал в колана на панталона си под лятното яке. Задачата му се усложняваше от факта, че е издирван от органите на реда.

Откакто беше на свобода, Теню Единака избягваше да ходи по улиците, излизаше рядко и винаги носеше тъмни очила, не толкова, за да не бъде разпознат, колкото заради яркостта на светлината. Градът уж си беше същият, но цветовете бяха станали други, провокираха го агресивно отвсякъде и само собственото му отражение във витрините контрастираше с техните ослепителни нюанси. Силуетите на останалите минувачи също се различаваха от неговия, те бяха в крак с времето, незначителните корекции в градската среда не ги стряскаха, защото бяха свиквали с тях постепенно. За него беше шок да не намери будката за вестници на мястото й, хлебарницата на ъгъла да е изчезнала, а тополата да е отсечена. Това го дезориентираше, понякога се чудеше къде е попаднал, не знаеше той ли е, или не е. Престоят в килията бе оставил отпечатък върху него, тялото му бе се пропило с нейната смрад, чувстваше я в ноздрите си, стойката му беше изгърбена, тенът — землист. Колкото и да търкаше със сапун лицето си, то приличаше на моделирано от глина, дългият нос, кокалестият контур на брадичката и хлътналите страни сякаш принадлежаха на мумия. Впрочем цялата му фигура беше скована, някак обездвижена, като че ли някога бе застинала в крачка на прага на помещението за предварителен арест в полицейския участък. Левият крак напред, десният — зад него, така бе преминал неподвижно през годините, подобен на глинена статуя, без да може да продължи напред. Хората навън бяха си живели живота, бяха пътували с метрото, ходили на работа, получавали заплати, пазарували в големите хипермаркети, говорили за пари, пили бира, гледали рекламите по телевизията, следили потока от информация. Той беше гнил. В затвора не бе си давал сметка какво губи, но сега ярката слънчева светлина безжалостно разголваше пораженията, достатъчно бе да погледне другите и отражението си във витрините, за да разбере как е бил ограбен. Онази действителност до такава степен бе се просмукала в него, че той бе я приел като нещо свое, присъщо, нещо, което единствено му се полага. Силата на навика бе му вменила убедеността, че няма право на друго, другото не е за него. Въпреки че бе възроптал срещу подобна съдба, той беше дамгосан от преживяното. Заблудата, че е в реда на нещата да е обречен по този начин, продължаваше да трови съзнанието му, да променя стойката, походката и изражението му и той наместваше тъмните си очила и гледаше към пъстрите изкушения на столичния град като крадец.

Теню Единака проследи тържественото шествие на сватбения кортеж и суетнята пред хотела, видя просперитета на съперника си в целия му блясък. Запита се защо Булдога можеше да си позволи всичко това, какво имаше повече от него, ум, късмет? Защо при равен старт единият беше стигнал до върха на обществото, а другият — до дъното и неговата утайка. Може би Тихол Илиев Булдога бе сключил сделка с дявола и дяволът бе приел да купи душата му, а неговата собствена бе отхвърлил.

Единака забеляза, че на кръстовището плавният ход на сватбения кортеж се нарушава, от редицата се отделя старовремско кабрио с открит покрив, а младата жена зад волана прави опити да запали угасналия мотор. Скрит зад една телефонна кабина, Теню следеше внимателно действията й. Тя не успя, слезе, избута колата до бордюра, след това вдигна гюрука. Теню се поколеба. Идеалният вариант с джипа на Тихол му се изплъзваше и той съзря в непредвидената ситуация някакъв шанс. Можеше да използва колата на Нена Илиева като троянски кон. В крайна сметка командата на взрива беше в неговите ръце, щеше да задейства експлозива дистанционно в подходящия момент, когато той реши. Прецени, че няма какво повече да чака, гавазите на Булдога щяха да цъфнат всеки момент. Напусна прикритието си и пое нататък по отсрещния тротоар. Стараеше се да не бърза, пресече платното, стигна до „Бофорда“ и спря до него. За всеки случай се наведе, затегна връзката на обувката си и крадешком се огледа. В близък план видя три бездомни кучета. Зад тях фигурата на младата жена постепенно се отдалечаваше.

В жегата на пладнето улицата приличаше на изтъняла река, автомобилите и хората минаваха и заминаваха. Само току-що изоставената кола продължаваше да стои на мястото си, без никакъв надзор. Теню се изправи, изплю се през зъби, престори се, че проверява резервната гума, тупна я с юмрук да изпробва дали е добре напомпена. След това насили с обигран жест ключалката на багажника и плъзна в него торбата с експлозива. Никой не му обърна внимание, не се чуха полицейски свирки и викове „Дръжте крадеца“. Само една съсухрена старица го подмина и продължи по пътя си към площад „Света Неделя“, а той се озърна още веднъж и закуцука в обратната посока.

По-късно, като лежеше в спешното отделение и съзерцаваше топуза и системата от макари, която държеше на високо гипсирания му крак, човекът от охраната се питаше как се стигна дотук. Всички от екипа бяха професионалисти, имаха съвременни средства за комуникация и си отваряха очите на четири. Пробойната дойде от капризите на близначката, която приемаше мерките за безопасност като опека. Предпочиташе да се справя сама, беше своенравна, често се изплъзваше на бодигардовете, вършеше си каквото й скимне. Гледаше да не е като останалите и най-вече да не прилича на сестра си.

Казваха, че след тържеството двете са се сдърпали заради някакъв плик с пари. Той бил получен по време на поздравленията, когато булката минавала с чаша шампанско сред гостите. До нея близначката й събирала даровете им в сватбената кошница. Гена установила веднага липсата на плика, защото бил от кума и носел в левия горен край логото на банката му. Тя започнала да рови в кошницата, която била оставена най-безотговорно на плота на мивките в тоалетната и се отразявала в матовите огледала. До нея течала незатворена чешма и пръските вода долитали до бялата дантела. Нападнала сестра си, твърдяла, че тя е виновна, а Нена се кълняла във всички светии, че не е. „Нямам ли право поне да си измия ръцете на спокойствие?!“ — попитала предизвикателно тя. „Толкова ли си гламава! — развикала й се Гена. — Това са пари! Имаш ли представа колко хилядарки имаше вътре!“ И двете се хванали за косите. Така се говореше, но човекът от охраната не знаеше дали точно така се е случило.