Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Songs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Катрин Стоун

Заглавие: Модерни жени

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Ани Стаменова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15537

История

  1. — Добавяне

Глава 18

— Всичко наред ли е, Джефри?

— Разбира се. — Джефри вдигна поглед от листата. Подготвяше се за вечерното си предаване. На вратата в кабинета му беше застанал изпълнителният директор. Беше четвъртък.

— Зрителите са загрижени за тебе.

— Така ли? — Наистина ли страданието му беше толкова очевидно? Дали не беше закачил сърцето си на сакото? Той, чиято обективност беше всеизвестна. Той, който винаги беше успявал да прикрие личната си позиция зад журналистическа безпристрастност. — Какво казват те?

— Че изглеждаш малко, как да кажа, плосък. Миналата седмица, в Лондон, явно беше доста изтощен. С това мога да оправдая закъсненията ти в отразяването на конференцията. Но тази седмица… Зрителите са загрижени, защото понякога не си напълно достоверен.

Бяха получени много обаждания и писма, в които хората се тревожеха за главния водещ. Промяната беше едва забележима и никой не можеше точно да определи в какво се състои тя. Но, въпреки че не се поддаваше на диагноза, личеше, че с Джефри нещо става.

Само той знаеше, че причина за всичко това бе копнежът по Джулия.

Сега Джулия я нямаше, а също и интимността. Желанието му да я докосва винаги е било неосъзнато. Една директна връзка между сърцето и лицето му. Емоционална пътечка, която подхранваше мозъка му. Тя съществуваше, когато Джулия беше до него. Сега гласът му не беше омекотен, в очите му нямаше радост.

Джефри вътрешно се чувстваше някак си изпразнен, кух и студен, но вярваше, че играе добре. Очевидно обаче нещо в постановката куцаше.

В любимия си водещ зрителите бяха забелязали нещо различно. Бяха се свързали с програмата, за да научат причината. Изпълнителният директор и целият екип бяха забелязали промяната в Джефри. Хората му се досещаха за истинската причина.

— Джефри, цяла седмица пазим ръцете ти от камерата.

— Ръцете ми?

— Липсата на брачната ти халка.

— Опитваш се да ми кажеш, че зрителите ще забележат, че вече не я нося?

— Веднага.

Джефри въздъхна. Не само зрителите бяха забелязали неговата потиснатост. Тези, с които работеше, бяха прикривали оголените му пръсти. Бяха го предпазили от неизбежното разкритие, че бракът му е приключил. Даваха му възможност да се подготви за пожара, който щеше да лумне при това разкритие.

— Може би трябва да изляза в отпуск следващата седмица?

— Защо не? Сигурен съм, че Джон ще те замести.

 

 

След предаването Джефри набра телефона на един близък до сърцето му дом, не в „Белведере“, а в съседното имение.

— Здравей, Едмънд. Джефри е.

— Джефри?

— Говорихте ли с Джулия?

— Да. И двамата с Пейдж.

— Значи знаете?

— Да. Ужасно съжалявам.

— Благодаря. Обясни ли ви Джулия причината?

— Каза само, че имало някой друг.

Джефри не попита Едмънд дали знае името на новата любов на Джулия. Това нямаше значение. Важното беше, че Джулия е признала пред Едмънд и Пейдж. Това означаваше, че тя няма да промени решението си.

— Едмънд, тя помоли ли те да заведеш дело за развод?

— Не. — Едмънд говореше истината. По негово настояване двамата с Джулия бяха обсъждали проблема. Едмънд искаше да я убеди, че ако се стигне до развод, тя трябва да потърси него, и то единствено заради себе си. Трябваше да се предотврати прекомерната публичност, с която се бяха нахвърлили върху Чейс и Даяна. Техният адвокат не беше проявил достатъчно съобразителност да изчака поне операцията на съветския посланик. Самият развод щеше да бъде достатъчно лична травма за Джулия. — Не ме е молила за това. Ти ли искаш да подадеш молбата за делото?

— Не, Едмънд. Аз няма да бъда първият!

— Разбирам. — Това беше добре. Може би до разтрогване на брака изобщо нямаше да се стигне. Джулия му беше казала същото: „Аз няма да подам заявление за развод, Едмънд. Сигурна съм, че Джефри ще го направи!“.

 

 

В събота сутринта Джефри се качи на един Конкорд от Ню Йорк за Париж. На летище „Чарлз де Гол“ той се прехвърли на самолета за Венеция.

Даяна беше в хотел „Киприани“. Доколкото той си спомняше, утре следобед тя щеше да започне петдневната си обиколка на гръцките острови.

„Какво правя?, попита себе си Джефри, когато лодката го носеше от площад «Сан Марко» към остров Гиудеча и луксозния «Киприани». Прелетя половината свят, само за да попиташ Даяна дали ще вечеря с тебе?“

А ако тя не беше свободна? Ако е срещнала някого по време на своето пътуване и не иска да бъде безпокоена?

 

 

— Си, синьоре — отговори портиерът, когато Джефри попита дали се е регистрирала Даяна.

— Бихте ли позвънили в стаята й вместо мен? — попита Джефри, като побутна към него телефона от злато и слонова кост.

— Черто.

Даяна не беше в апартамента си. Не се върна и един час по-късно. През това време Джефри се настани в своята стая, изкъпа се и се преоблече. Освежен, но вътрешно неспокоен, той реши да разгледа Венеция. Преди да напусне хотела, направи резервация за вечеря в луксозния му ресторант. След това остави бележка на рецепцията: „Даяна, ще вечеряме тази вечер в осем. Или следващата седмица в Манхатън. Джефри.“.

Лодката на хотела го върна на площад „Сан Марко“. Не беше се изкачвал на известната камбанария, не беше се разхождал из Двореца на дожите, не беше виждал византийската мозайка в Базиликата. Той прекара много време да се наслаждава на античния град върху каналите. Часове, през които му се искаше Джулия да е до него и да споделя неговото възхищение.

Джефри криволичеше из лабиринт от мостове и канали. Не се движеше по карта, но добре се ориентираше къде да завие или да продължи направо, сякаш знаеше пътя към правилното място. Разходката му обаче беше плод на чиста прищявка. В един момент го привличаше вълшебният мост, после скромността на фонтана пред далечната сграда, изящната статуя на Верочио, съблазнителната миризма на близката пицария. Произволните му криволици го заведоха при Даяна.

Тя седеше в малко кафене на тротоара, далеч от атракциите за туристите. Пиеше капучино и гледаше отсрещния извор.

Когато я видя, Джефри намали крачка разколебан. Той беше тук, защото имаше нужда от нея, защото й имаше доверие. Искаше да се взре в очите й, да чуе откровеното й мнение.

Имаше нужда от нейната интимност.

За добре дошъл тя го поздрави с нежна усмивка. В тази усмивка имаше и малко тъга, защото Даяна беше съзряла празнотата в очите му. Лявата му ръка изглеждаше така незащитена без халката… Даяна беше щастлива, че го вижда. Беше й липсвал.

— Привет.

— Здравей. Е, аз… дойдох да ти пожелая бон воаяж.

 

 

— Изглеждаш чудесно, Даяна.

— Сигурно е от свещите.

— Не, не е само от тях.

— Да, така е, Джефри. Благодаря ти. — Толкова й беше помогнало това, че в Лондон беше споделила с него своите болки и терзания и че той я беше изслушал и разбрал! Беше чула от него това, от което имаше нужда: „Прости на себе си, Даяна!“. Послушала съвета му, сега се чувстваше по-добре. — Не мисля, че бих била такъв оптимист, ако не бях разговаряла с тебе в Лондон.

— Щеше да бъдеш.

— Не е вярно, Джефри… Ще ми кажеш ли какво се случи с Джулия?

— Когато й позвъних, тя ми каза, че бракът ни е приключил. Намерила си е друг. Не знам кой е. Беше много кратък презокеански разговор.

— Съжалявам.

— И аз. Но всичко е минало. — Джефри сви рамене. — Кажи ми какво си помисли, когато ме видя?

— Че ще ми кажеш как се чувстваш.

— Не. Не за това съм тук. — Джефри замълча. „Не знам за какво точно съм тук, но чувствам, че правилно съм постъпил. Със сигурност обаче не съм дошъл да говорим за Джулия.“ След миг добави: — Между другото, ти знаеш как се чувствам, Даяна.

 

 

В полунощ, когато Джефри я целуна за лека нощ пред вратата на апартамента й, тя го придърпа към елегантните стаи.

Даяна потръпна от докосването на Джефри и от собствените си страхове. Дали беше достатъчно силна, за да направи тази крачка? Беше се възстановила, но само донякъде. А раната на Джефри все още кървеше. Той също беше уязвим.

И двамата бяха толкова самотни.

Джефри държеше хубавото й лице в дланите си, гледаше я и се питаше доколко честни бяха един към друг, какво доверие можеха да си имат.

— За какво мислиш, Даяна?

— Че ти си един самотен мъж, а аз — една самотна жена.

— Друго?

— Че това бедствие ни е било писано.

— Дори и ако много бяхме внимавали?

— Вероятно — меко се усмихна Даяна. — Вероятно.

Бодна я мисълта: „Не бъди така ужасно сериозна. Престани да анализираш всичко!“.

— Добър ли си в леглото, журналисте?

Игривото й настроение предизвика блясък в тъмните му очи.

— Искаш ли да провериш, докторе?

— Определено!

Докато се любеха, със смях и нежен, дразнещ шепот, те откриваха непознати части един в друг. Загръщаха страховете и неловкостта с наметало от топлота.

— Знаеш ли, че си много хубава?

— Не знам, но ти благодаря. Ти обаче си много красив. Казвали ли са ти го?

— Ами…

Любовната им игра отново започна с усмивки, закачки и смях. Докато разпалваха взаимно горещата си чувственост, шепотът им стана по-малко насмешлив, смехът се разпадаше от чувството на радост, а не от думите. Защото сега, когато Джефри мълвеше, че е хубава, той не говореше за красивите й форми и черти. Сега той шепнеше за това как неговото сърце възприема нейното.

 

 

— Поканен си да плуваш в Средиземно море с мен.

— Аз всъщност исках да ти пожелая приятно пътуване.

— И го направи великолепно. — Даяна замълча, после добави: — Знам, че би искал да бъдеш сам, че не искаш да се натрапваш, но…

— Но приемам благосклонната ти покана.

 

 

— Мога ли да ви помогна?

— Да, благодаря ви. Търся Патрик.

— Надолу, край тази редица от кабини вляво, има тъмнозелена врата. Вероятно е там.

— Благодаря.

Джулия беше проверила в канцеларията и ездитния ринг. Луташе се из конюшнята, докато не попадна на услужливия коняр. Тя се доближи до вратата и почука.

— Отворено е, влезте.

— О! — възкликна Джулия. Сякаш беше попаднала в склад за седла и други принадлежности, а не в апартамента на Патрик.

— Джулия! — Той беше толкова изненадан, колкото и тя. Беше очаквал някой от персонала, управителя на клуба, но не и нея. — Заповядай.

Стаята беше малка и нямаше прозорци. Явно служеше за всекидневна и кухня. Останалата част от жилището — спалня и баня, беше зад две затворени врати.

Апартамент без прозорци би трябвало да изглежда тъмен и потискащ. Но този тук беше превърнат в ателие. Във весела, светла бъркотия от моливи и четки, водни и маслени бои, скечове и картини.

Веднага, щом влезе Джулия, Патрик премести още влажната рисунка от малкия диван и я покани да седне. Джулия остана права, неочаквано смутена и несигурна в себе си.

— Как си? — попита той.

Не беше я виждал две седмици, от деня, в който му беше донесла сладките. Аманда беше дошла сама на урока следващия следобед. После се беше обадила Пейдж да прекрати уроците на момичетата за неопределено време.

— Добре. Благодаря.

— Ще пиеш ли кафе?

— Не. Всъщност да, ако не представлява трудност за теб.

— Ни най-малко. Мляко? Захар?

— Мляко.

Патрик се приближи към тезгяха, който разделяше всекидневната от кухнята, и напълни две големи чаши. Джулия съзерцаваше картините.

— Чудесни са, Патрик!

— Радвам се, че ти харесват. Заповядай, седни.

— Много си мил. Продаваш ли ги?

— Не.

— Защо ги рисуваш тогава?

— Когато не стигне мястото по стените, просто ги изхвърлям.

Патрик не пазеше спомени за живота си. Някога, в къщичката на градинаря в Кентъки, го беше правил. Но беше принуден да изостави всичко и оттогава нищо не съхраняваше. А и през изминалите пет години не беше се случило нищо, което си заслужаваше да се пази.

Освен едно. На статив в спалнята Патрик ревностно рисуваше нейния портрет. Опитваше се, въпреки че този спомен, който беше избрал да пази, беше най-мъчителният.

— Защо рисуваш?

— Това ми носи някакъв покой.

Джулия кимна с бегла усмивка на разбиране, сякаш и тя знаеше за силата на покоя.

— Мислиш ли, че би могъл да нарисуваш дракон? С пастели.

— Дракон? — повтори Патрик, като се вглеждаше във виолетовите й очи. Необичайният й въпрос явно беше от голямо значение за нея. — Бих опитал. Но защо с пастели?

— Трябва да бъде в различни нюанси. В зависимост от настроението й.

— Нейното?

— Тя се казва Дафне. — Бледите страни на Джулия поруменяха. Най-бледият оттенък на розовото.

— Как изглежда, освен че е дракон и си сменя цветовете?

— Предполагам, че изглежда приятелски настроена. Тя е герой от любимата приказка на Мери. Мислех си, че ще е хубаво да я види нарисувана. Би ли могъл да се заемеш с това? Ще ти платя, разбира се.

— Това няма да е необходимо. Искаш да прерисувам в по-голям размер илюстрацията от книгата ли?

— Няма илюстрации. Само описания.

— Тогава ще трябва да ги прочета. Можеш ли да ми дадеш книгата?

— Ако ми позволиш да ти платя.

— Ще ти позволя да ми платиш с шоколадови сладки. — Патрик вдигна ръка, за да спре протеста й. — Не приемам възражения. Става ли сделката?

— Съгласна съм.

— Добре. Мисля, че трябва да прочета за Дафне.

— Мога да донеса една от приказките утре. Кога ще ти е удобно?

— По това време.

— Добре. Тогава утре в 10.

— Идеално.

Джулия си отиде толкова тихо и загадъчно, колкото беше дошла. Не беше докоснала кафето, не беше седнала и не беше му казала коя е причината за посещението й.

„Тя не дойде при мен, защото е знаела, че съм художник. Причината беше друга. Може би е искала да поговорим?“

Патрик се надяваше на това. Джулия си е спомнила за предложението му и е решила да го приеме.

„Прилича на крехка птичка, мислеше си Патрик. Тя е разбрала, че съм протегнал ръката си към нея, че съм й предложил така нужната й подкрепа. Но все още е много предпазлива, много изплашена.“

Щеше да мине много време, преди да спечели доверието на Джулия. Патрик обаче беше безкрайно търпелив. „Ще държа ръката си протегната, Джулия. Докато се престрашиш!“

 

 

— Ето описание на Дафне — му каза Джулия на следващата сутрин. Беше разгърнала четвъртата страница на една приказка. Там беше написано с едри букви: „Достатъчно големи за моите стари очи. Да мога да чета на правнучката си“. Листата бяха подвързани в розова тетрадка.

Патрик се опита да прочете откъса, който му посочи Джулия. Това обаче беше невъзможно. Той не успяваше да се съсредоточи от разтревожения й поглед. А искаше и да й зададе един въпрос.

— Какво е това, Джулия?

— Приказка.

— Откъде си я взела?

— Аз я написах. Тя е една от любимите на Мери. С нея е отраснала. Дафне е стара нейна приятелка. „Мери има нужда от старите си приятели — нежните дракони, игривите дяволчета, вълшебните еднорози и русите феи.“

— Може ли да я оставиш, Джулия? Мисля, че е по-добре да прочета всичко.

 

 

Когато на следващата сутрин в 10 Джулия се появи, Патрик вече беше скицирал Дафне. Преди това беше прочел чудесната приказка много пъти. След това дълго се беше разхождал, за да изплуват във въображението му героите и вълшебната земя, на която живееха.

Веднага щом се беше прибрал в апартамента си след полунощ, беше започнал да нанася на хартия това, което вече имаше в главата си. Срамежливи, нежни, приятелски настроени дракони.

— О, Патрик! Така изглежда Дафне, нали?

— Мисля, че да. Ще я оцветя малко в нарцисово жълто. Така ще изглежда по-щастлива.

— Ще дойда по-късно.

— Няма да ми отнеме много време. Налей си малко кафе и си придърпай един стол.

— Няма ли да те безпокоя като гледам?

— Ни най-малко — отговори уверено Патрик. Не искаше тя да си ходи, въпреки че не разбираше чувствата си. Рисуването за него винаги е било самотно и интимно занимание.

Но Джулия Лоурънс, нежното врабче, не посягаше към неговата самотност. Той рисуваше, а тя гледаше. Накрая Патрик заговори:

— Чудех се дали би ми позволила да илюстрирам цялата приказка. В ума си виждам Андрю, Робърт и Сесили, както и замъка. Разбира се, може и да бъркам в представите си.

— За Дафне не си сбъркал.

— Добре. Ще работим заедно. Ти ще ми казваш дали харесваш образите, които рисувам.

— Това ще бъде тежка работа за теб.

— Казах ти, Джулия, рисуването ми носи покой. За мен то всъщност не е работа. Харесах приказката ти. Има ли и други?

— Цели купища.

— Бих искал да ги прочета. Утре може да ми ги донесеш. Ако ти харесат илюстрациите на тази приказка, може да се заема и с останалите.

— О, Патрик, Мери ще бъде толкова щастлива!

— Как е тя, Джулия? Добре ли е?

Джулия се колебаеше в отговора си. Мери не беше добре. Оптимизмът й, че Джефри ще се върне, избледня и се превърна в отчаяние. От няколко дена друг журналист водеше „Светът тази седмица“. Известният водещ бил в заслужен отпуск. Ваканцията му с Джулия и Мери не се беше състояла, а две седмици по-късно той беше заминал на почивка без тях.

— Мери изживява труден период, Патрик. Джефри и аз се разделихме.

— Периодът е труден и за двете ви.

— Да!