Катрин Стоун
Модерни жени (20)

Глава 20

Гъстата му кестенява коса леко се беше прошарила около слепоочията. Годините бяха издълбали малки бръчици около очите му. С възрастта беше станал още по-красив. Но това беше Сам. Тъмните му очи все още излъчваха чувственост и не бяха по-уверени от годините, когато не беше така известен. Усмихваше се плахо и, както винаги… толкова нежно.

Това беше Сам и тя все още го обичаше.

„Той не те е пожелал, си припомни Даяна, когато му се усмихна храбро. Той не те е пожелал и не е дошъл тук да ти каже, че те иска.“ В погледа на Сам се четеше приятелство. Липсваше мълчаливото обещание за любов, което винаги я беше карало да трепери. Тя и сега тръпнеше. Надяваше се и нейният поглед, както неговия, да блести с приятелство. Да не издава нищо повече!

Сам се бореше с властния копнеж, който отново го помете яростно. Неговата безценна Даяна! Когато я беше срещнал за пръв път, очите й блестяха с щастливата увереност, че животът е добър, чудесен, красив. Тъжните истини от неговия живот бяха загнездили ужасна тъга в тези очи. Меланхолията трайно се беше настанила там. Сякаш е имало и други разочарования в живота й.

Как му се искаше да й прошепне любовните думи! Но през всичките тези години той й беше изпял толкова влюбени песни! Може би беше слушала изпълненията му и те са породили у нея само копнеж и тъга, защото вече е късно? Или просто беше престанала да слуша, защото е открила друга любов и вече не я беше грижа? Каквато и да бе причината, мълчанието на Даяна му беше дало отговора: тя не го искаше.

Сам никога нямаше да потърси Даяна, но имаше нещо друго, някой друг. И този „някой“ за него бе по-важен от разбитото му сърце.

— Здравей, Даяна.

— Привет, Сам. Влез.

Когато го поведе през огромния си кабинет с изглед към Манхатън, сърцето й заби учестено.

— Как си? — попита Сам, веднага щом седнаха.

— Справям се, Сам. А ти? Много успял, доколкото разбирам?

— Както и ти. Не проумявам… Винаги съм си представял, че ще станеш педиатър. След това прочетох статията в „Тайм“.

— Плановете понякога се променят. — Даяна сви рамене. — В града за концерт ли си?

— Не, дошъл съм да се видя с тебе. Даяна, дъщеря ми се нуждае от операция на сърцето.

— Дъщеря ти?

— Да. — Сам извади няколко папки от куфарчето, което носеше. — Донесох всичките й медицински изследвания, рентгенови снимки и кардиограми. Тя е на шест месеца. Роди се с порок на сърцето. Лекарите предположиха, че с възрастта преградата между камерите ще се затвори и може би ще се наложи само малка корекция, когато детето стане на шест-седем години. До преди три седмици тя беше добре. Сега специалистите са на мнение, че сърцето й няма да издържи напълването с кръв. Нужна е операция. Лекуващият й лекар е Антъни Джонс. Твърди, че те познава.

„Да, познавам Тони. Той е един от мъжете, с които съм спала навремето, когато отчаяно се опитвах да те забравя. Един от мъжете, приятелството с които можеше да прерасне в любов. Но това не стана заради теб. А аз никога не му дадох обяснение.“

— Тони е отличен специалист по детска сърдечна хирургия. Ще бъда щастлива аз също да дам мнението си, Сам. Но щом Тони смята, че е необходима операция, мисля, че ще го подкрепя.

— Не съм дошъл само за мнението ти, Даяна. Дойдох да те помоля ти да я оперираш. На никой друг по тая земя не бих поверил живота на Джейни!

„Джейни!“ Даяна отривисто стана и отиде до прозореца. Очите й се напълниха със сълзи. През тях тя се взираше в ръмжащия поток от коли отдолу. „Аз се опитах да се грижа за другата ти дъщеря, Сам. Не можах да спася нашата Джейни!“

— Даяна?

Тя не можеше да се обърне. Не още. Трябваше първо да се измъкне от задънената улица. Цялото й същество крещеше срещу това, че Сам е избрал да създаде живот с друга жена.

— Съпругата ти къде би предпочела да се извърши операцията? Тук или в Лос Анджелис? „Знае ли тя за нас? Или това е просто една незначителна, отминала история, за която не е било нужно да споменаваш. Може би си казал: С Даяна се познаваме от гимназията. Тя е много умна и обича децата.“

— Аз нямам съпруга. Майката на Джейни беше Роксан.

— Роксан?

— Английска рокпевица — поясни Сам, малко изненадан. Със сигурност Даяна, която обичаше музиката, познаваше песните на Роксан. — Тя и аз бяхме заедно около година. Връзката ни беше към своя край, когато тя забременя. Роксан не искаше детето. Тя не би го пожелала дори ако всичко между нас беше наред, но аз настоях.

— Роксан очевидно се е решила да го роди. Иначе щеше да направи аборт.

— Платих й, за да се съгласи. Всъщност купих собственото си дете. Трудно е да се каже, че парите означаваха нещо за Роксан. Наркоманските й навици поглъщаха буквално всичко, което тя изкарваше. Споразумяхме се да й дам десет милиона след раждането на детето и аз да поема грижите за него. Другото споразумение, разбира се, беше, че няма да се боцка, докато е бременна. Пет месеца и половина, след като разбрах, че е бременна, Роксан живя извън Лондон. Осигурих й постоянен антинаркотичен лекарски контрол. Ходех там всеки ден. Придружавах я до звукозаписното студио. Знам, че през този период не е взимала наркотици, само медикаментите, които й бяха предписани, за да се откаже. Чудя се обаче дали дрогата, която е приемала през първите три месеца от бременността, не е причинила порока на сърцето при Джейни?

„Наркотиците може и да са причината, може и да не са, мислеше тъжно Даяна. Просто съдбата на Сам беше такава да му се раждат дъщери с болни сърца. Нито аномалията на тяхната безценна дъщеря, нито порокът на малкото бебе на Сам бяха наследствени. И двете бяха съдба, а не гени. Между двата случая, все пак, имаше огромна разлика. Сърцето, паднало се на малката дъщеря на Сам и Даяна, можеше да оцелее. Но през онези години медицината беше безсилна. Сърцето, което бяха създали Сам и Роксан, ако успешно бъде коригирано, щеше да живее. И малкото момиченце един ден щеше да може да се смее, да пее и да се влюбва.“

След малко Даяна се обърна към Сам. Освободила се от сълзите, беше станала по-силна.

— Не знам дали причината е в наркотиците, Сам. Порокът на сърцето често се появява без определени рискови фактори.

— Така каза и лекуващият й лекар.

— Роксан веднага ли ти даде детето, след като роди?

— Без да го погледне дори.

— А ти затова ли напусна Англия? Да не би тя да промени решението си?

— Да, мисля, че това е една от причините. Но отдавна исках да се прибера у дома.

— И сега, когато си тук, Роксан не е ли с тебе?

— Тя умря от свръхдоза един месец след раждането на Джейни.

„Джейни нямаше майка!“ И двамата си помислиха едно и също нещо. Мисълта им беше проникната с копнеж и болка. Когато се погледнаха, тези чувства се отразиха в погледите им. Прекалено еднакви мисли, прекалено болезнени…

— На мнение ли е Тони, че Джейни може да пътува без опасност за живота й?

— С кислороден апарат и при непрекъснат полет — да.

— Колко скоро, смята той, можем да оперираме?

— След три дни, в петък.

Колкото повече Даяна слушаше, толкова по-критично й се струваше състоянието на момиченцето. Малкото й сърчице изпомпваше кръвта храбро, но безуспешно. А и щом се е наложило да се започне лечение, това означава, че леталният изход по време на операция е много вероятен. Порокът на сърцето се лекуваше успешно. Но малкото шестмесечно сърце можеше да не издържи напълването с кръв. Така че една евентуална операция би могла да бъде колкото животоспасяваща, толкова и смъртоносна.

— Трябва да прегледам изследванията и да поговоря с Тони.

— Разбира се. — Сам стана да си ходи. Той не попита Даяна кога ще вземе решение, не искаше да я насилва. Но тя видя въпроса в тъмните му очи. Очевидно той много обичаше дъщеря си.

— Къде си отседнал, Сам?

— Все още никъде. Дойдох направо от летището. Мислех да летя обратно, освен ако…

— Освен ако?

— Имаш нужда от мен.

— Не. Мога да ти звънна утре сутринта в Лос Анджелис. В 8 удобно ли е?

— Разбира се. Ще ти дам домашния си телефон.

 

 

Когато Джефри приключи с вечерното предаване, Даяна беше в кабинета му. Седеше на канапето, навела глава, потънала в мисли.

— Безпокоях се за тебе.

Като чу гласа му, тя вдигна поглед.

— Джефри!

— Разказвай! — Той затвори вратата и седна до нея.

— Той има шестмесечна дъщеря с порок на сърцето. Необходима е спешна операция. Джефри, тя се казва Джейни и Сам иска аз да я оперирам!

— И какво смяташ да предприемеш? — Джефри имаше отговор на въпроса си: „Точно ти не трябва да оперираш!“.

— Не знам. Ще помисля. Може ли да вечеряме заедно друг път?

— Разбира се, скъпа. Аз съм тук, за да помогна, ако мога.

— Ти ми помагаш достатъчно, Джефри.

 

 

Даяна взе решението си към полунощ. Часове наред в ума й се тълпяха въпроси без отговор.

Брилянтните й умствени способности не й помогнаха, но се намеси сърцето. Отговорът дойде уверен, спокоен и ясен. Като блестящото октомврийско небе.

Това беше единственото възможно решение. И умът й се съгласи, че е така.

 

 

— Здравей, Даяна. Имаш ли операция тази сутрин? — Том Чандлър не си спомняше да е видял името й сред екипите тази сутрин. Но часът беше 6:30 сутринта, а тя беше в операционната.

— Не. Дойдох да поговорим. Бих искала да ми направиш една услуга.

— Разбира се. — Това означаваше „Питай“, а не „Ще направя всичко за тебе“. Том предполагаше, че тя ще го упрекне за нещо или ще се заяде с него. Но никога досега не бе виждал очите й толкова сериозни и добронамерени.

— Бих искала да оперираш с мене, Том. Пациентът е шестмесечно момиченце. Поддържат я с лекарства, но хирургическата намеса е неизбежна. Имам намерение да оперирам в петък. Ако денят не е удобен за теб, можем да отложим за уикенда или за началото на следващата седмица.

— Трябва да проверя, но мисля, че в петък би могло да стане. Даяна, нещо не разбирам. Очевидно трябва да погледна изследванията й и да я прегледам. Но искам да ми обясниш. Какво не е наред?

— Не ме безпокои самата операция, Том. Аз съм лично заинтересована в този случай. И точно заради това не съм сигурна, че ще мога да овладея чувствата си по време на операцията.

— Не мисля, че ти някога си се поддавала на чувствата си, Даяна.

— Опитвам се, Том. Точно като теб. Но може би този път няма да успея да се овладея.

Колегата й я гледаше смутен. Достатъчно поразителен беше фактът, че доктор Шепърд допуска пукнатина във величествената си броня. Но да признае това пред него? Това вече беше нещо изключително.

— Какво би искала да направя, Даяна?

— Да ме наблюдаваш и да се намесиш, ако мислиш, че не върша всичко перфектно.

— Правила си стотици такива операции. Всеизвестна истина е, че си една от най-добрите в детската сърдечна хирургия.

— Както и ти, Том.

— Но, Даяна, ти имаш цял екип от опитни хирурзи. Защо се спря на мен?

— Защото знам, че няма да допуснеш да се отпусна и за секунда. На това разчитам.

Том разбра смисъла на думите й: „Разчитам на тебе, Том. Имам ти доверие“.

— Окей, Даяна. Няма да те изтърва от погледа си.

 

 

— Ти не харесваш този човек, Даяна. И от това, което си ми разказвала, знам, че чувствата ви са взаимни.

— Но той е чудесен хирург, Джефри. Няма да позволи нищо да се случи на Джейни. Ще се намеси веднага, ако се наложи.

— Ти имаш идеално подготвен екип от хирурзи. На тях се доверяваш всеки ден. Защо някой от тях не те наблюдава?

— Защото това е моят екип, Джефри. Аз съм ръководителят. Страхувам се, че те ще се поколебаят да се намесят, дори и да са сигурни, че в нещо бъркам. Не разбираш ли?

— Не.

— Добре. Представи си, че трябва да направиш репортаж на живо. Нещо много критично. Дори най-лекото подхлъзване ще хвърли зрителите ти в паника. По някаква причина ти се съмняваш, че ще намериш най-точните думи. Кой би искал да ти помогне? Кореспондентите от собствената ти програма, които са сигурни, че ти никога не грешиш? Или водещият на конкурентно предаване? Някой, като Дан, например?

Джефри въздъхна. Не можеше да отрече логиката й. Собственият му екип цяла седмица го беше предпазвал от зрителските безпокойства. Хората му знаеха, че има проблеми и се бяха опитали да го прикрият, без да го обидят.

— Има разлика, Даяна. И тя е в това, че всичко, което нравя, на живо или на запис, е по предварително написан сценарий. С операцията на Джейни не е така.

— Но с Том зад гърба ми… Може и да не го харесвам, Джефри, обаче нито за секунда не подлагам под съмнение способностите му на хирург. Не се съмнявам в неговата готовност да се намеси, да поеме отговорност за доброто на нашия пациент.

— Защо тогава не го помолиш той да оперира?

— Защото разбрах, че след като умря моето дете, съдбата ме е водила към този момент. За това съм станала хирург кардиолог. И съм добра, Джефри. Една от най-добрите. Трябва да направя това за Джейни.

— За коя Джейни, скъпа?

— За всички по света.

 

 

— Здравей, малка Джейни. Как си тази вечер? — шепнеше Даяна на малкото момиченце в детското отделение на Мемориалната болница. От дребничкото личице й се усмихваха очите на Сам. — По-добро ли е дишането ти? Да? Добре. Ти си толкова хубавичка, малката ми. Татко те обича много, знаеш ли това? Знаеш, нали? Ти ще се оправиш, миличко. Просто ще оздравееш.

Беше 9:30 вечерта, четвъртък. Джейни беше пристигнала в ранния следобед. Сега дишането й беше равномерно и спокойно. Доказателство, че лекарствата изтласкваха достатъчно течност от малките й дробчета.

Сам беше в стаята си в хотел „Клеърмонт“, на една пряка оттук. Към 8, когато приключваше часът за посетители, Даяна го беше убедила да си тръгне, независимо че болничната охрана му беше позволила да остане.

Сам трябваше да си почине добре през нощта. От същото имаха нужда и Джейни, и Даяна.

— Здравей. — Даяна уморено се усмихна на Джефри, когато го видя в коридора пред детското отделение.

След телевизионното предаване той беше отишъл в апартамента й. Беше я чакал един час и накрая беше решил да я открие тук.

— Даяна, как е тя?

— Готова за операция.

— А ти?

— Аз също съм готова, Джефри.

— Ще бъдеш, след добър сън обаче.

— Ти наистина ли ще ме натъпчеш с топло мляко, ще ме пъхнеш в леглото и ще си отидеш? — В гласа й имаше лека закачка. Но Даяна не искаше да го придумва да променя намерението си. По много причини тази вечер, както и миналата, тя имаше нужда да си легне сама.

— Точно това имам намерение да направя.

 

 

„Малката Джейни, малката Джейни.“

Тези думи танцуваха предизвикателни пируети във всички ъгълчета на ума й, в такт с водопада от мелодии на „Хармонията“. Сърцето й биеше лудешки. Чувствата й не успяваха да се успокоят. Не, тя нямаше да може да прогони духовете от операционната.

Старите призраци завладяха мислите й. Но те не попречиха на хладнокръвието й, така характерно за нея, докато оперира.

Даяна се опита да се концентрира върху познатото усещане. В детското сърце имаше някаква чистота и невинност, някаква първична съвършеност. Точно както децата бяха първични, идеални и неомърсени. Сърцата на възрастните винаги издаваха страданията в техния живот, диетите, употребата на алкохол и тютюн. Но детските сърца бяха докоснати единствено от надеждите и обещанията на младия им живот.

Надежда и обещания!

Надежда за Джейни, обещания за Сам.

„Малката Джейни, малката Джейни…“ Думите се въртяха в такт с „Хармонията“. Но въпреки това част от нея успяваше да се съсредоточи. Даяна чувстваше, че цялата трепери — сърцето й, чувствата й…

Том трябваше да се намеси. Всеки момент той трябваше да го направи!

По средата на вихрушката от мисли се зароди една, която изведнъж смрази сърцето й. Ами ако грешеше по отношение на Том? Ако той я мразеше толкова, че би изпитал удоволствие да я наблюдава как унищожава живота на Джейни?

— Том?

Гласът й наруши тишината, настъпила след началото на операцията. Достатъчно стряскащо беше, че Даяна говори. Но паниката в гласа й го разтревожи най-много.

— Какво има, Даяна?

— Защо не се намесваш?

— Защото правиш всичко перфектно — отговори й Том искрено и с възхищение. Беше слушал за вълшебствата, които се раждат от красивите й пръсти. Но всички думи бяха недостатъчни да опишат истинския й талант.

— Сигурен ли си? Чувствам се така, сякаш ръцете ми треперят и прекалено бавно действам!

— Съвсем сигурен съм, Даяна. Ръцете ти не треперят и не действаш бавно. Наистина! Имам чувството, че наблюдавам най-прекрасната хореографска композиция.

Като балета в мозъка й. Само дето мислите, които танцуваха и подскачаха там, не бяха в такт с красивата хореография. Всяка мисъл дръзко танцуваше в собствен ритъм. И това можеше да предизвика катастрофален сблъсък.

— Ако залитна, Том…

— Ще те хвана.

 

 

Но Даяна не залитна. Въпреки треперенето на сърцето и мислите й, онази част от нея, подготвяла се за този момент петнадесет години, не я подведе. С уверените пъргави пръсти на способна моделиерка Даяна деликатно избродира най-фините шевове в сърцето на Джейни. Заздрави малката, чиста тъкан. Изличи заплахата от нейната съдба. Направи така, че безценната дъщеричка на Сам да има живот, пълен с любов и обещания.

Докато анестезиологът я подготвяше за транспортиране в интензивното отделение, Том и Даяна се оттеглиха в ъгъла на операционната, където свалиха стерилните си ръкавици и престилки.

— Том, не знам как да ти се отблагодаря.

— Не съм направил нищо, ти наистина си божествен хирург.

— Задължена съм ти, Том.

— Ни най-малко. — Том се намръщи леко. После се чу да казва нещо толкова удивително, колкото операцията, на която беше станал свидетел. — Може би и двамата си дължим друго мнение един за друг?

— Прав си. — Даяна се усмихна на мъжа, който по нейно мнение винаги е бил безнадеждно арогантен и самовлюбен. Сега той изобщо не й изглеждаше такъв. — Аз харесвам повече другото си мнение.

 

 

Когато Даяна влезе в чакалнята на хирургическото отделение и видя Сам, всичките й емоции неочаквано пак я завладяха.

— Даяна? — Той скочи разтревожен, когато я видя, че плаче.

— Джейни е добре, Сам — увери го тя бързо. — Ще стане едно здраво и хубаво момиче!

Тъмните очи на Сам се напълниха с щастливи сълзи. Той понечи да я прегърне, но се въздържа и само прошепна с разтреперан глас:

— Благодаря ти!

 

 

Джейни бързо се възстановяваше. Малкото й телце енергично се приспособяваше към увеличения приток на обогатена с кислород кръв и към отдръпването на течност от белите й дробчета. Към края на следващата седмица тя беше готова да се завърне в дома си в Калифорния. Раната в гърдичките й я болеше, но това не й попречи да нададе радостни писъци, когато видя баща си. Винаги, когато усетеше присъствието му или чуеше неговия познат глас, тъмните й очички светваха щастливо. През тази седмица тя се научи да се усмихва и на други едни очи, да се вслушва в друг един нежен глас. Една красива жена я даряваше с грижите си от ранна сутрин до късна вечер.

Даяна виждаше Джейни по-често, отколкото Сам. Тя смяташе, че ако поддържа дистанция между тях, това ще я направи безчувствена на влиянието му. Но не се получи. Всеки път, когато го видеше, сърцето й се разиграваше в болезнен ритъм.

Само веднъж, през седмицата на възстановяване на Джейни, двамата се върнаха за малко в миналото.

— Ти си чудесен баща, Сам.

— Никога не съм бил сигурен, че ще бъда.

— Така ли? — попита Даяна изненадана. Безброй пъти бяха разговаряли за децата, които ще имат, и Сам никога не се беше съмнявал в това, че ще се грижи всеотдайно за тях и ще ги обича.

— Да. Безпокоях се, че съм наследил злото от баща си. Някакъв отровен ген, който да ме тласка към тъмното. „Знаех, че ще бъда чудесен баща на нашите деца, любов моя, защото ти щеше да бъдеш до мен. Но, самичък, не бях сигурен, че ще се справя.“

— Убедена съм, че няма никакво завещано зло, нали?

— Няма — съгласи се тихо Сам. Ако все пак някакви семена на жестокост и злъч са били посети в него, то сега те бяха напълно унищожени от огромната му любов към невръстната дъщеря. — Не, няма.

Тази седмица разговорът им ги върна за кратко към бащата. Но нямаше и намек за чудесната им любов. Сякаш изобщо не я бе имало.

Настана време да се сбогуват.

— Сбогом, малка Джейни — прошепна нежно Даяна на бебето, гушнато в ръцете на Сам. След малко тя вдигна поглед и каза: — Сбогом, Сам.

 

 

После Сам си беше отишъл. Даяна усети чувство на огромна загуба, но и на успокоение. Някога, когато и двамата с Джефри щяха да бъдат готови, тя щеше да отдаде сърцето си на него.

Нейният чудесен Джефри! През седмицата, когато Сам и Джейни бяха в Ню Йорк, той беше стоял достатъчно близо до нея, за да я подкрепя, изслушва и обича. Но беше стоял и достатъчно далеч, без да се натрапва и без да поставя условия. Даваше възможност на Даяна да открие отново пътя към сърцето на Сам, ако това беше важно за нея.

И ако тя и Сам бяха преоткрили любовта си, Джефри щеше да се радва за нея. Нейният чудесен приятел щеше да се натъжи от загубата на близостта и доверието между тях, но щеше да бъде щастлив заради нея.

Точно както Даяна би била щастлива, ако Джефри намери начин да си върне любовта на Джулия. Въпреки че щеше да се бори с усещането за ужасна липса.