Катрин Стоун
Модерни жени (12)

Глава 12

— Пейдж, страшно съжалявам! — възкликна Кейси във фоайето на клуба. Лицето на Пейдж беше повече загрижено, отколкото раздразнено.

— Изискано закъснение, Кейси — увери я домакинята на партито. — Всичко наред ли е?

— Да. Просто цяло лято бях по спортни гащета, с които се справях за две минути. Загубила съм темпото.

— Изглеждаш великолепно.

— Благодаря.

Към тях се присъедини Едмънд. И неговата усмивка великодушно й съобщаваше, че е добре дошла. Няма нужда от извинения.

— Как мина изпита в съда, Кейси? Взе ли го?

— Задаваха ми единствено въпроси, които знам.

— Наложило ти се е да обсъждаш ограничен брой закони, нали?

— Предполагам — усмихна се Кейси.

— Е, готова ли си да се срещнеш с някои хора?

В елегантния клуб на Саутхемптън нямаше просто „някои хора“. Събрали се бяха около двеста души. Модерно облечени и отрупани с бижута, те се разхождаха от бюфета към терасата в градината и обратно. Навън, под луната, оркестърът свиреше лирични мелодии.

„Тези хора ще бъдат твои клиенти, припомни си с разтуптяно сърце Кейси. И ти ще дадеш всичко от себе си за тях. Единствено това е необходимо. Не е нужно отново да играеш и да главозамайваш.“

Тази вечер Кейси не разиграваше представление. Тя завладяваше единствено със своя чар, с учтивите си усмивки, с кратко изречените благодарности за комплиментите. С всяко ново запознанство тя се чувстваше по-спокойна и обнадеждена. „Мога да го направя. Мога да бъда себе си.“

До момента, когато видя Патрик.

Върху терасата в градината висяха цветни фенери. Полюшвани от благоуханния бриз, те осветяваха и най-отдалечените ъгълчета, включително и мястото, където на открито беше разположен барът.

Кейси помнеше Патрик в избелели дънки и каубойски ботуши. Силното му стройно тяло обаче не можеше да бъде сбъркано с никое друго. Сега той беше облечен с черни панталони и червено сако — обичайната униформа на сервитьор в претенциозен клуб. Патрик беше сервитьор. Стоеше малко над слугите, които паркираха колите. Малко над келнерите, които обикаляха със сребърни подноси и приемаха поръчки. Патрик изпълняваше поръчките. Той бързо приготвяше коктейли за богатите и известни личности, събрали се в нейна чест.

Обслужваше нейното тържество, вместо да бъде един от гостите до нея.

„Давам уроци по езда, но понякога работя и като сервитьор.“ Така й беше признал той. Такава беше светата истина.

А тя му беше казала: „Аз съм просто едно работещо момиче“.

„Просто…“ Беше го казала като извинение, че не е нещо по-добро. Но Патрик никога не й се беше извинявал за това, което върши. Никога не й беше казал: „Аз просто обучавам по езда“.

Кейси си беше въобразила, че той е някой друг. Нещо повече. Нещо по-добро. Защото Кейси Инглиш никога не би се влюбила в един обикновен инструктор по езда.

Предишната Кейси не би могла.

Но новата можеше и го беше направила. Нямаше значение какво работеше Патрик.

Кейси се взираше в него през терасата и копнееше сиво-зелените му очи да срещнат нейните. Той обаче беше зает да размесва питиета за бъдещите й важни клиенти. Патрик беше зает, като нея. Тя се запознаваше с влиятелни и властни мъже и жени, макар че й се искаше всички да се изпарят и тя да остане насаме с него.

На Кейси отчаяно й се прииска да отиде при него. Да му каже, че нищо няма значение, да го успокои.

Но самата Кейси имаше нужда от успокоение. Сърцето й тръпнеше от страх.

За нея не беше от значение, че Кейси Инглиш е богата наследница и адвокатка, а Патрик Джеймс — инструктор по езда и понякога сервитьор. Но тя се страхуваше, че него това ще го разбие.

 

 

Патрик разбра, че Кейси е тук, веднага щом тя се появи на терасата. Усещаше нейното присъствие, но не можеше да вдигне глава и да срещне погледа й. Той я беше очаквал. Докато беше пристигнала, от разговорите беше узнал всичко за нея. Приказно богата наследница, опитна и способна адвокатка. Зашеметяващо златно момиче, което играе стилно и неизменно побеждава.

На Патрик, който винаги е бил изключително внимателен с богатите, красиви жени, и през ум не му беше минавало, че Кейси си е играела с него. Но така беше станало. Преуспяващата адвокатка и инструкторът по езда. Дали той и звездните им любовни нощи за нея не са били просто чувствена награда за дългите дни, прекарани в учене?

„О, Кейси, помисли тъжно Патрик. Нямах представа, че се забавляваш с мен. Ти играеше толкова добре… И ме победи. Защото се влюбих в тебе, Кейси. Наистина се влюбих.“

— Шампанско? — попита Патрик. Кейси най-сетне се беше откъснала от блясъка на партито и беше застанала до него. — Страхувам се, че нямаме нищо под хиляда долара. Дали ролята, която играехте, не беше на лейди Чатърли?

Сдържаният му тон овладя гневните удари на сърцето й. Но това, което чу, беше страшно. Вместо изблик на гняв — доказателство, че я обича, тя долови единствено безразлична хладина. Подигравателните му въпроси бяха пропити с учтивия тон на слуга. Сякаш между тях не е имало нищо. Сякаш бяха непознати. А когато за момент фенерите го осветиха, сиво-зелените му очи бяха станали стоманеносиви. Тъмно покривало, което криеше всичко, облак, който блокираше видимостта й към сърцето му. Непроницаеми очи, които го отнасяха толкова далеч от нея! Толкова надалеч от сладостта на тяхната любов!

— Не съм играла ролята на лейди Чатърли, Патрик. И мислех, че ти… — Кейси млъкна. Тя осъзна, че ако признае за догадките си, че и той е богат и успяващ, това щеше да го отблъсне още повече.

Но Патрик довърши мисълта й:

— Мислила си, че и аз съм беден като тебе? Аристократичното, работещо момиче? Не, съжалявам, че съм те разочаровал, Кейси.

— Ти не си ме разочаровал, Патрик. Аз те разочаровах, нали? Знам, че съм те наранила. Моля те, кажи ми нещо!

— Нека просто да приемем, че ти си сбъркала с мене и аз — с тебе.

— Ти не си сгрешил с мен!

— Не? Добре. Това няма значение. Тогава да приемем, че ти си сбъркала с мене, и да оставим всичко.

— Да оставим всичко? — повтори Кейси с нарастващ ужас. — Да, разбира се, сега не можем да говорим. Но, Патрик, може да се срещнем по-късно. След партито. Ще ти обясня.

— Не е нужно нищо да обясняваш.

— Но бих искала — настоя тихо тя. Следващите й думи бяха пропити с надежда и страх. — Утре вечер, моля те!

— Аз не мисля така, Кейси.

Тогава се появи келнер с поръчки и Патрик се върна към задълженията си. Сякаш нея вече я нямаше там… Накрая Кейси се отдръпна от сенките и се върна при гостите.

Явно Патрик беше ядосан, сигурно и обиден, въпреки че изглеждаше ужасяващо спокоен. Сякаш току-що бе взел решение, че любовта им е приключила.

Дали никога нямаше да й позволи да му обясни?

„Но, разбира се, че ще ми даде възможност, уверяваше се колебливо Кейси. Той има нужда от малко време, а и тук не е място за разговори.“ Те щяха да се видят по-късно.

Кейси не можеше да се прости с надеждата. Тя хвърляше крадешком погледи към него, търсеше проблясъци на топлота. Патрик обаче решително избягваше погледа й. Но това не му пречеше да я привлича като магнит.

Накрая, като отчайващ акт за оцеляване, Кейси обърна гръб на сенчестия ъгъл и се загледа в двойките, които танцуваха под лунната светлина. Пред очите й преминаха Джефри и Джулия. Досега не ги беше забелязала. Сините очи на Джефри милваха Джулия и й изпращаха любовни послания.

Джулия. Тази вечер косата й беше спусната свободно. Имаше и още нещо… Нещо, в което Кейси се беше провалила: в дългите вълни от черна коприна деликатно бяха вплетени полски цветя…

Както винаги Джулия беше по-добрата.

„Това лято се опитах да бъда като тебе, моя съпернице. Да бъда обичана за това, което нося в себе си. Бях толкова близо до щастието! А сега… Сега трябва да си тръгна.“

Кейси разбираше, че не би могла да избяга в „Сийклиф“. Но отчаяно се нуждаеше от малко уединение. От време за спокоен размисъл — далеч от Патрик, далеч от Джулия.

 

 

— Извинете, господин Лоурънс? — прислужникът, изпратен да открие известния водещ, почти шепнеше. Беше му неловко. По-лесно би му било да прекъсне Джефри Лоурънс, ако обсъждаше войната срещу наркобароните на Колумбия. Но сега той танцуваше с красивата си съпруга.

— Да?

— Търсят ви по телефона от вашата програма.

— Благодаря. — Джефри се усмихна успокоително на човека и извинително — на Джулия. Обажданията от службата му почти винаги означаваха, че той трябва да действа. Трябва да се върне в града за специално предаване или да отлети за мястото на събитието. — Ще се върна веднага, скъпа.

След като Джефри излезе, Джулия остана сама сред морето от лица. Когато съпругът й не беше с нея, те бяха познати, но не приятелски.

„Наистина трябва да поговоря с Кейси“, реши Джулия.

През лятото често беше мислила за това, но не беше направила нищо. Пейдж я беше уведомила, че Кейси е заета и явно се наслаждава на уединението си. Но не по тази причина не я беше потърсила Джулия.

Причината беше в спомена й от объркващия гняв на Джефри през юни, гняв, провокиран от Кейси. Оттогава Джулия се страхуваше да се срещне с нея.

Но сега вече всичко беше отшумяло. Онзи случай се беше превърнал просто в притъпен спомен. Почти в мираж. Едно незначително вълнение в океана на тържествуващата им любов.

Джефри и Джулия бяха преодолели онази нощ. Техните чувства отново бяха силни и цялостни.

А изминалите пет дена бяха направо вълшебни.

Магията беше започнала в неделя. Когато Джулия се беше върнала от магазина, Мери и Джефри бяха в голямата стая. После тримата бяха прекарали вечерта заедно. Мери беше научила баща си да прави шоколадови сладки. А по време на вечерята нейната стеснителна и чувствителна дъщеря беше разговаряла с него! В компанията на майки си Мери беше живо дрънкало, фонтан от думи, признания, въпроси и мисли. Но винаги се беше срамувала да споделя с Джефри.

В неделя Джефри беше измъкнал Мери от нейната стеснителност. Точно така преди години той беше подтикнал срамежливата Джулия да говори.

След неделната вечер магията не беше изчезнала. Всяка сутрин през седмицата Джефри беше тръгвал за работа по-късно от обичайното, защото по време на закуската бе разговарял с Мери.

За този уикенд не бяха правили план. Знаеше се със сигурност обаче, че Джефри ще си бъде у дома. Това можеше да се промени само ако му се обадеха от студиото. Но дори ако събитията по света изискваха той да отлети далеч, след една седмица пак щяха да бъдат заедно. Джулия и Мери вече бяха започнали да планират ваканцията с татко. Възбудена и неуверена, Мери искаше да бъде сигурна, че техните планове ще се харесат на Джефри. Първите три дена щяха да бъдат в Ню Йорк със семейство Спенсър. „Дали татко ще иска да види Статуята на свободата? Дали татко обича балет? Мамо, сигурна ли си?“

Докато се усмихваше на скорошните спомени, Джулия разбра, че Кейси не можеше да бъде заплаха за тяхното щастие. Сега вече щеше да бъде безопасно да разговаря с нея. Нямаше защо да се страхува, че Джефри ще ги намери заедно в розовата градина. Джулия наистина имаше нужда да се сбогува с Кейси и да й пожелае успех.

Но Кейси не беше сред розите. Когато Джулия стигна върха на стълбата, я видя да се отдалечава към езерото с яхтите. Не я последва, но затова пък дълго гледа след нея, докато тя се изгуби от погледа й. Когато се обърна да провери дали не се връща Джефри, в сенките видя познато и приятно лице.

— Добър вечер, госпожо Лоурънс — поздрави я Патрик. Той се усмихваше топло на красивата млада майка, която наблюдаваше всеки урок на дъщеря си със загриженост и гордост.

— Добър вечер, Патрик. Момичетата са много възбудени за шоуто. Искам да кажа — за състезанието.

Патрик го беше нарекъл така — „шоуто“. И беше намерил наистина най-подходящата дума. Момичетата откриха това, когато провериха в речника: „Шоу за ездачи — състои се от демонстрация на ездитно изкуство и много драматизъм“. Точно това планираха те — Мери, Аманда и Патрик. Новата, чудесна дума правеше техните планове по-специални и вълнуващи. Драматизъм и ездитно изкуство бяха планирани за деня след ваканцията в Ню Йорк. През този ден Джефри щеше да бъде в отпуск. Дори и да е на работа, Едмънд беше обещал да дойде до четири часа на 12 септември, рождения ден на Мери. Уменията на момичетата щяха да бъдат изненада за Джефри и Едмънд, които не бяха ги гледали след първия урок. Но Мери и Аманда искаха да изненадат и майките си. През последната седмица на Джулия и Пейдж беше забранено да гледат репетициите.

— Мисля, че ще го харесате. Мери и Аманда са добри ездачки.

— Те ще скачат, нали?

Момичетата бяха накарали Патрик да обещае, че няма да издава тайните им. Патрик се беше съгласил, но Джулия изглеждаше малко разтревожена…

— Малки скокове, госпожо Лоурънс. Много безопасни.

Джулия леко въздъхна.

— Наистина — повтори Патрик, — много безопасни.

— Чел ли сте „Отнесени от вихъра“, Патрик?

— Не. Защо?

Преди Джулия да отговори, се появи Джефри.

— Ето къде си била.

— Джефри, помниш ли Патрик? Инструкторът по езда на Мери.

— Разбира се — Джефри учтиво поздрави Патрик с кратко кимване и с усмивка. — Трябва да отида в студиото, Джулия.

— Нещо се е случило в Меделин? — попита тя тихо. Сърцето й шепнеше безмълвна молитва: „Моля те, не ми казвай, че трябва да летиш за Картагена!“.

— Не, не е в Колумбия. Става дума за Средния изток. Имало е експлозия в търговски лайнер над Средиземно море.

— Експлозия?

— Бомба — поясни сериозно Джефри. — Искаш ли да останеш още?

— Предпочитам да се върна с теб.

 

 

Кейси си тръгна от партито в полунощ. Неколцина от гостите все още танцуваха, но повечето си бяха отишли. А тя трябваше от приличие да остане достатъчно дълго. „Може би, ако си тръгна, тържеството ще свърши по-скоро, Патрик ще се освободи и ще дойде при мене.“

Когато тя пристигна в „Сийклиф“, бързо свали помпозната рокля на Касини и облече бермуди и блуза. Написа бележка на Патрик с молба да я намери на тяхната поляна и я закачи на вратата.

Дали наистина, без да я изслуша, той беше решил, че е дошъл краят на тяхната любов? Защото тя беше богата, а той — беден? Защото тя беше влиятелна адвокатка, а той обслужваше бара, за да допълва хилавото си възнаграждение като инструктор?

Може би Патрик най-много се беше обидил заради лъжата й. „Аз не играя игри“, беше й казал той още в самото начало. И той не беше играл. Тя го беше направила.

Но това не беше преструвка. Най-важното беше, че Патрик я обича заради нея самата. Заради това, което в действителност беше, а не заради зашеметяващите й успехи и значителното й богатство.

Всичко, което й беше казал Патрик, се беше оказало истина. Но той й беше признал и най-важната истина: че я обичаше.

Когато гледаше звездите, тя се вслушваше в звуците на нощта, очаквайки да чуе шумоленето на папрати. Напразно.

 

 

Безразсъдно беше. Но той самият беше неразумен. Нямаше какво да губи. Нямаше какво повече да изгуби!

Дълго преди зората Патрик измъкна препятствията от навеса. Заради уроците ги беше нагласил на височина един метър. Сега ги превърна във високи огради и масивни стени. Изкачи летвите на най-високото. Достатъчно високо, за да бъдат предизвикателни дори за шампион.

В конюшнята на Саутхемптънския клуб бяха останали двама шампиони: Патрик и Нощния танцьор. Антрацитно черният жребец беше пристигнал през юли. Премиран скачач, той беше изтеглен от Гранд при и заменен срещу дванадесетгодишна кобила. Патрик познаваше Нощния танцьор от един месец. Неговият предишен собственик му беше обяснил, че преодолява двуметрови стени.

На Патрик му отне два часа, за да нагласи препятствията. За десет минути оседла коня и настъпи мигът на радост за животното и за ездача — чудесната, освежителна свобода на полета.

Шеметните скокове обаче припомниха на Патрик всичко, което беше изгубил. Върнаха го във времето, когато бъдещето пред него беше многообещаващо.

 

 

Животът на Джеймс Патрик Джонс беше започнал без обещания. Той нямаше баща, а майка му не можеше да се грижи за него. Въпреки че Джеймс беше прекарал по-голямата част от детството си без нея, той ясно си я представяше. Кехлибарената коса и смарагдовозелените й очи бяха единствените светли нишки, вплетени в безцветния пейзаж на бедняшката им квартира в Чикаго.

Понякога зеленото в очите й се замъгляваше от наркотиците. Тогава изтръгваха Джеймс от нея и временно го изпращаха да живее в сиропиталище. След известно време тя се появяваше, с чисти и блестящи от сълзи очи. Тогава получаваше сина си обратно, но много скоро отново го забравяше.

Когато Джеймс беше на единадесет, майка му изчезна завинаги. Той никога не разбра дали беше умряла или беше изгубила крехкия си интерес към него. Пристрастеността й към наркотиците, удоволствията и мъжете беше прекалено голяма. Не би могла да ги пренебрегне за сметка на живота с малкия.

Така Джеймс се бе научил да преживява както с майка си, така и без нея. Когато бяха заедно, той вършеше незначителни престъпления. Крадеше храна, за да не гладува. Дрехи и одеяла, за да не замръзне от ледения вятър в Чикаго. Когато беше без нея, в безкрайно сменящите се приюти, Джеймс също се научи да оцелява. С предпазливост.

Той живееше в тъмносивия свят на безнадеждност, упадък и жестокост. Но младият му ум съзираше красиви нюанси и нежни образи в сивотата и несправедливостта. Художническото му въображение раждаше образи, а талантливите му ръце ги превръщаха в реалност. Докато другите като него намираха изход в наркотиците и алкохола, Джеймс беше открил тайно утешение, тайна радост в рисуването.

Чрез своите рисунки и вечно будната си предпазливост той беше оцелял.

На четиринадесет години Джеймс вече беше решил, че на света има и по-хубави места. Една нощ той просто избяга от последния си „дом“, където беше живял по-малко от месец. Два дена по-късно беше сякаш в небесата, изпълнени с блестящи цветове и неизмерима хубост. Беше попаднал сред зеленината на Кентъки. Намери си работа в една конюшня и там веднага почувства любов към величествените животни, до които никога не беше се докосвал. Една сутрин Джеймс опита да язди без седло. Талантът, който откри в себе си, беше дар, инстинктивен като рисуването.

Естествените му способности да язди не останаха незабелязани. Богати мъже и жени започнаха да му плащат, за да скача с премираните им коне. Джеймс печелеше ленти, предимно сини. И трофеи, предимно златни. Сред елитните кръгове бе признат за един от най-добрите ездачи в света.

Животът в бедняшките квартали на Чикаго беше останал далеч зад гърба му. Но Джеймс можеше отново да се озове сред мизерията, ако богаташите разберяха за дребните му престъпления. Затова реши, че ако иска да оцелее сред тях, трябва да заприлича на тях. Да възприеме патрицианските им маниери, рафинираната им реч и елегантните им дрехи. Джеймс се адаптира бързо и красиво. Тъй като никога не отговаряше на въпроси за произхода си, всички го възприемаха като дошъл от Източното крайбрежие, може би от Гринуич, от Сейнт Пол, Йейл или Харвард.

През януари 1984 съдията Фредерик Барингтън нае Джеймс да тренира конете му. За една година той трябваше да ги подготви за олимпийските игри в Лос Анджелис. През времето, когато не беше зает със състезания за Гранд при, Джеймс живееше в дома на градинаря на Барингтън, в Луисвил.

Той знаеше, че съдията е вдовец, но не знаеше, че има дъщеря. Тя беше на седемнадесет години, казваше се Памела и учеше в престижно девическо училище в Женева. Беше много красива и много разглезена. Изпадаше в ярост, когато не получаваше каквото пожелаеше. Гневните й изблици обикновено бяха краткотрайни, защото нейните капризи биваха веднага задоволявани.

През юни 17-годишната хубавица се върна във ваканция. В момента, когато видя Джеймс, тя го пожела. Но Джеймс не искаше да рискува. Тя беше прекалено млада и прекалено капризна, той не би направил нещо, с което да съсипе спокойствието и щастието си. Учтиво, внимателно и дипломатично започна да отклонява опитите й за сближаване.

Обаче Памела мразеше да й отказват. Когато стана ясно, че Джеймс няма да отстъпи пред желанието й, нейният отговор беше — отмъщение…

Джеймс рисуваше, когато в онази юнска вечер тя почука на вратата му. Изисканите й, поддържани ръце прегръщаха наполовина изпразнена бутилка уиски. Очевидно беше пила от нея.

Тя безсрамно съобщи, че току-що е правила любов с един от многото си приятели, но той бил неин връстник. А сега искала мъж. Искала Джеймс.

Той се държа учтиво, но Памела настояваше. Увереността й се подхранваше от това, че винаги беше получавала това, което беше искала. Когато се опита да пъхне бутилката в устата му, той я отблъсна настрана. Когато с пиянска страст обви пръстите си около шията му, той се отдръпна и дългите й остри маникюри го одраскаха до кръв.

Накрая, с яростно святкащ поглед, Памела напусна жилището на Джеймс. Той подозираше, че ще си има неприятности, но беше доволен, че си е отишла.

Десет минути по-късно навън се чу звън от счупено стъкло. Последваха неистови викове. Джеймс изхвърча по посока на крясъците, които идваха от верандата.

Там стоеше Памела с разкъсани и мръсни дрехи, едва поемаща си дъх. От изплашените й очи се стичаха сълзи. Когато Джеймс се приближи да й помогне, се появи съдията. Памела падна в прегръдките на баща си и закрещя истерично: „Джеймс ме изнасили, татко! Той ме изнасили!“.

От думите й Джеймс отначало беше поразен, после се ужаси. Със сигурност възрастният зрял мъж, който уважаваше Джеймс и понякога го наричаше „синко“, би могъл да разбере… Но беше безполезно. Съдията бе вбесен. Единственият начин за Джеймс да оцелее, беше да бяга.

И той буквално излетя навън в тъмнината. Нощният покой само след минути беше пронизан от воя на полицейски сирени и от лая на кучетата. Зловещи сигнали, които го търсеха като луди. С тях спокойствието в живота му беше подкопано завинаги.

Джеймс избяга само с дрехите на гърба си. Малкото му спестени пари, ездитните трофеи, документите, картините му — всичко остана в къщата. Джеймс беше принуден да зареже вещите си. Но той изостави нещо много по-ценно — свободата и мечтите си.

Той знаеше, че никога вече няма да се носи над препятствията. Може би никога нямаше да може да язди. И със сигурност — никога нямаше да бъде Джеймс Патрик Джонс.

Младият мъж смени името си и се подготви да прекара остатъка от живота си сред сенките. И за момент не се съмняваше, че ако го хванат, следващият му дом, най-дълговременният, щеше да бъде затворът. Човекът с дребни престъпления в джунглите на Чикаго не значеше нищо. Важна беше безценната дъщеря на уважавания съдия.

Джеймс Патрик Джонс стана Патрик Джеймс. Пет години той преживяваше от случайна работа. Кръстосваше страната, не завързваше приятелства, не оставяше следи след себе си.

След това, през март миналата година, късметът го бе довел в Саутхемптън. И той отново яздеше. Това му беше донесло спокойствие, въпреки че живееше сред млади и богати глезли като Памела Барингтън. Започна отново да рисува. А по залез-слънце в онази вълшебна юнска вечер, той срещна Кейси Инглиш и се влюби в нея.

Тази вечер, на светлината на свещите, той беше планирал да признае всичко на Кейси.

Неговата Кейси, хубавата, непретенциозната и уязвимата жена, с която се обичаха, щеше да му повярва. Тя щеше да защитава неговата тайна. Дори и да знаеше, че е издирван престъпник, щеше да го прикрие. Заради него щеше да рискува цялата си юридическа кариера.

Но другата Кейси, блестящата адвокатка, се беше подиграла с него. Щеше ли тя да повярва в невинността на мъж с досие, избягал от мястото на престъплението? Или щеше да се обади на полицията?

Патрик не знаеше това. А и вече не го интересуваше. Любовта между Патрик Джеймс и Кейси Инглиш беше приключила.

Така трябваше да бъде!

 

 

Търсейки вратата на апартамента, в който Патрик й беше казвал, че живее, Кейси се луташе сред лабиринта от прегради из конюшнята. Вътре беше тихо. Долавяше се само гризенето на мишките и цвиленето на конете. Дори конярите не бяха пристигнали още. Когато минаваше покрай ездитния ринг, тя чу мекото тупкане на копита върху чим. Насочи се натам и погледна.

Беше Патрик, яхнал един жребец. Кейси стоеше в сумрака и го гледаше как се носи над гигантските препятствия. Като момиче Кейси беше наблюдавала най-добрите ездачи в състезанията за Гранд при. Тя знаеше малко за скоковете, но се беше научила да разпознава перфектното. Сега се убеди, че Патрик е ездач от световна класа.

Тя остана скрита, докато двамата с коня шампион привършиха полетите си. После мъжът овладя силното животно. Шепнеше му тихи думи на похвала и го тупаше по силния врат. Кейси се откъсна от сенките и закрачи смело към него.

— Кейси? — Гласът на Патрик беше спокоен, въпреки че като я видя, сърцето му лудо заби.

Снощи, когато разговаряха, светлината на фенерите беше зад гърба й и осветяваше блестящите пайети, кехлибарената й коса, но не и лицето й. Снощи очите на Кейси бяха засенчени и той разговаряше с нея така, сякаш бяха непознати.

Но сега нямаше затъмняване. Сега тя беше неговата обична Кейси. Дългата й коса беше още влажна от душа, а в сините й очи прозираше несигурност, уязвимост, нужда от любов.

Когато слизаше от коня, той си напомни: „Ако тази жена не е любимата ти Кейси, на която си дал сърцето си, тя може само да те нарани“.

— Патрик, толкова съжалявам, че не ти казах. Исках тази вечер да поговорим. Не мислех, че за теб това ще бъде от значение.

— От значение е.

— Защо?

— По много причини. — Той трябваше да приключи с тази история. Час по-скоро! Но виждайки острата болка и объркващата тъга в красивите очи, отново му се прииска да я държи в ръцете си, да бъде нежен с нея.

Кейси забеляза гальовното в погледа му. Този поглед снощи бе сив и помръкнал. Сърцето й заби с надежда.

— Патрик, моля те, прегърни ме!

— Не, Кейси! — гласът му беше благ. „Ако те прегърна, няма да мога да те пусна. А аз трябва да те отпратя!“

Нежността в гласа на Патрик вдъхна още надежда на Кейси. Тя смело обви треперещите си ръце около шията му и пръстите й се заровиха в черната му коса. С устните си потърси неговите…

— Моля те, Патрик, нека да се любим!

— Не!

— Не?

Патрик долови изненадата в гласа й. По дяволите, сякаш на него не му беше позволено да отказва! Напомни си, че това може би беше другата Кейси, която той не познаваше. Богатата разглезена наследница, която винаги получаваше това, което пожелае. Кейси Инглиш, досущ приличаща на Памела Барингтън. „Хайде да се любим, Джеймс!“, беше заповядала Памела, и маникюрите й бяха оставили кръв след себе си. Дланите на Кейси бяха деликатни и нерешителни, но въпреки че й беше казал „не“, тя все още се притискаше към него. В съзнанието му отново изплува образът на Памела и всичко, което му беше причинила…

— Аз не те искам, Кейси!

Кейси се отдръпна от него. Нежните й пръсти не оставиха кървави следи по шията му. Тя беше наранената. Наранена от думите и от неочакваната безчувственост в гласа му.

— Миналата неделя ти не можеше да ми се наситиш, Патрик — припомни му тихо тя. Крехка, объркана защита.

— Сега вече съм се наситил.

— Патрик! — Болезнен шепот, от който сърцето го заболя. — Ние се обичаме!

— Любов! — Патрик долови жестокостта в гласа си. Но тя му беше нужна в този момент. Ако би могъл да накара Кейси да го намрази, щеше да й бъде по-лесно да забрави за неговите чувства.

— Да, любов. Ти ми каза, че ме обичаш.

— Бях се напил от евтиното шампанско.

— Може би първия път. Но ти си ми повтарял тези думи много пъти.

— Това ти се е искало да чуваш. Ние просто правихме добър секс, Кейси. Това е всичко.

Тя цялата се сгърчи от болка при грубите му думи. В този момент Патрик беше готов да я прегърне и да й прошепне: „Разбира се, че те обичам!“. Но докато той се бореше с властния подтик, видя промяната в синьото на очите й и разбра, че е бил прав да се пази от онази Кейси, която не познаваше. Болката и страданието бяха заменени от хладна решителност и леден гняв.

— Кой си ти, Патрик Джеймс? — студено попита Кейси, с поглед, прикован в препятствията.

— Ти знаеш кой съм.

— Не, не знам. Ти също играеш игри. Има нещо около теб, което искаше да признаеш тази вечер!

— Нищо важно. Ти знаеш всичко за мен.

— Аз не мисля така! — Гневните й очи му изпратиха последно, предупредително съобщение: „Ще открия истината за теб!“.

 

 

След като Кейси си отиде, той започна да демонтира препятствията, като през цялото време си повтаряше, че няма начин тя да разбере за истинската му самоличност. Той беше прикрил следите си наистина добре. До безразсъдния си каприз тази сутрин беше внимавал много. Кейси обаче го беше видяла да скача и бе усетила, че в таланта му има нещо специално, нещо изключително.

Това беше незначителна улика. Да, но ако някой на света беше достатъчно умен и достатъчно решен да жадува неговото унищожение, това беше отхвърлената от него Кейси Инглиш!

Инстинктите за самосъхранение, които го бяха водили от бордеите в Чикаго към търсения рай и после в тъмното, сега отново го предупреждаваха: „Трябва да бягаш! Веднага!“.

Патрик леко въздъхна. Щеше да го направи. Но не сега. Толкова беше изморен да бяга!