Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Songs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Катрин Стоун

Заглавие: Модерни жени

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Ани Стаменова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15537

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Кризата, която беше грабнала Джефри от партито в чест на Кейси, бомбата в търговския лайнер над Средиземно море, отбеляза началото на цяла една седмица на ужаса. Безпрецедентната жестокост, тръгнала от Средния изток, се разрази в брутални прояви на тероризъм по целия свят.

Две денонощия планетата беше в опасност.

След това внезапно настъпи покой. Дали това не беше застрашително затишие пред смъртоносна буря? Или безжалостен знак, че не са останали вече сърца, които да се борят? А може би беше нещо друго, нещо добро?

Фениксът, който се въздигна от пепелта, обещаваше мир, обнадеждаващо начало. Старите врагове се съгласиха да седнат на масата за преговори. Арбитри им бяха лидерите на големите нации. Враждуващите страни щяха да разговарят и може би…

Историческата мирна конференция трябваше да започне в понеделник, в Лондон.

 

 

В петък вечерта, малко след като Джефри и Джулия се върнаха в „Белведере“, колата дойде да откара Джефри в Манхатън. Той нямаше да се върне до четвъртък вечерта. През всичките тези шест дни и нощи щеше да остане в града. Оттам щеше да информира разтревожената нация, да разговаря с кореспондентите по света. Оставаше му да се надява, както всички останали, че не е настъпило началото на края. През това напрегнато време, когато би имал възможност да си почине, той щеше да се отбива в рядко използвания апартамент, намиращ се срещу студиото.

Накрая, когато започнаха да се разнасят обнадеждаващи сигнали за мир, Джефри успя да се върне за малко в „Белведере“.

— Толкова се радвам, че си у дома — посрещна го Джулия с целувка.

— Аз също, скъпа. — Джефри я прегърна. Трябваше да я държи близо до себе си, заради думите, които му предстоеше да изрече.

Джулия усети слабата неувереност в гласа му и напрегнатостта на стройното му тяло. „Не, Джефри! Моля те, не постъпвай така!“

— Джефри?

— Трябва да замина за Лондон, скъпа. За понеделник сутринта имам резервация. Ще летя за Дорчестър.

— Не! Не постъпвай така, Джефри!

— Налага се, мила. Много съжалявам.

— Ти обеща да прекараш следващата седмица с нас, не си ли спомняш?

— Разбира се, че помня. Но, скъпа, това е може би най-важното политическо събитие на нашето време. Аз съм специалист по Средния изток. И съм единственият журналист, който би могъл да вземе интервю от…

— От кой? От терориста? Интервюто с престъпника е по-важно от обещанието ти към нас?

— Не — отговори много кротко Джефри, с думи, дошли направо от сърцето му. Отпуската с Джулия и Мери беше от огромно значение за него. През изминалите шест денонощия и двете му бяха липсвали. Отразяването на историческата мирна конференция не беше най-важното нещо за Джефри. Но той имаше задължения, по-силни от собствените му желания. — Наистина нямам друг избор, Джулия. Трябва да замина.

Едно здравомислещо ъгълче в съзнанието на Джулия разбираше Джефри. Но неговият оправдателен шепот беше заглушен от емоциите, неочаквано експлодирали в нея. И Джулия беше живяла дълго време с открита рана. И тя, като Джефри, беше я прикривала зад огромната си любов към него. Зад вярата, че един ден раната ще се затвори, защото Джефри ще обикне дъщеря си.

Тя беше вярвала, че това време е настъпило. Че най-крехкото начало от всички е започнало преди две седмици. Мери беше очаквала и обичала търпеливо баща си. Тя имаше нужда от него и живееше с увещанията на Джулия: „Татко те обича, миличко. Много те обича, но е постоянно зает. Някога той ще има повече време за тебе“. През изминалите две седмици двете планираха чудесна ваканция. „Наистина, ама наистина ли си сигурна, че татко ще поиска да дойде на това състезание с коне, мамо?“

И сега Мери щеше да бъде ужасно травмирана. Раната щеше да е по-значителна от всичките й мълчаливи разочарования в миналото. Защото този път дъщеря им беше започнала да вярва…

Сега Джулия беше погълната от властни и опасни чувства, които не признаваха никакви обяснения.

— Джефри, ти никога няма да ми простиш, нали?

— Да ти простя? Какво? — попита Джефри. Той беше смутен от въпроса и от необичайния гняв във виолетовите й очи.

— Че имаме Мери. Дори и сега, след десет години, ти би искал тя никога да не се е раждала!

— Това не е истина!

— Истина е. Ти искаше да направя аборт, нали?

— О, Господи! Джулия, как може дори да си помислиш такова нещо?

— Защото е вярно. Видях го в очите ти, когато ти казах, че съм бременна.

— Не, не си права — потвърди Джефри настойчиво. Той знаеше какво е видяла Джулия в очите му. Мъчително страдание при мисълта, че е била с друг мъж. Желание да не е имала любовник. Тъга, че тази тайна любов я е дарила с дете, което той никога не би могъл да й даде. В онези мигове, когато той се беше опитал да осъзнае нейното признание, със сигурност му се е прищяло бременността й да е заблуда. Но той никога не е искал тя да премахне своето дете. — Никога не съм искал да правиш аборт, Джули. Моля те, трябва да повярваш в това!

Джулия почти не чу слабата защита на Джефри. Собствените й сърдити думи я бяха отнесли надалеч. Пак там, в онази вечер, споменът обърна гнева й към нея самата.

Мери щеше да страда, че Джефри не е изпълнил обещанията си. Но те всъщност бяха изпросени от Джулия. Грешката беше нейна. В онази майска вечер част от разума й припомняше тъжните уроци на нейния живот, лишен от любов. Тогава остротата в реакцията на Джефри съвсем ясно й беше показала, че той не иска детето си. Разумът й беше прошепнал да бяга, да защити себе си и своята неродена рожба. Но сърцето я беше подмамило с обещания: „Някога Джефри ще обикне детето си“. Тя беше повярвала на сърцето си, защото обичаше този мъж прекалено много.

Сега Джулия си даваше сметка, че вярата й е била егоистична, подхранвана от мечтата да прекара живота си с мъжа, когото обича. Дори това да бе струвало страданията на дъщеря им.

— Джефри… — Ядът на Джулия към него се беше разсеял. Дори гневът й към нея самата се беше разтворил в огромната тъга по Мери. — Моля те, не наранявай Мери. Не е нейна вината, че аз забременях.

Джефри започна да отговаря: „Никога не бих наранил Мери“, но последното изречение направо му отне дъха.

— Чия грешка беше това, Джулия? Не и моя.

— Не, Джефри, не е твоя. Вината е в мене — съгласи се Джулия, припомняйки си шестнадесетгодишното момиче, което се правеше на много опитно в леглото, защото не можеше да понася повече загуби в младия си живот. — Аз трябва да бъда обвинена. Аз съм отговорна.

— Какво друго, Джулия? — попита той нежно. От цялото й същество струеше объркваща тъга. Джулия току-що беше започнала да му признава истината. Най-сетне на глас се беше съгласила, че е имало и друг мъж. Джефри искаше да чуе останалото. Тогава всичко щеше да бъде преодоляно и раната — изцерена.

Сърцето на Джефри се изпълни с надежда, въпреки че все още беше замаян от думите, които Джулия му бе хвърлила в лицето. Дали през всички тези години тя наистина е вярвала, че е предпочитал да махне детето?

Докато я чакаше да продължи, той взе решение. Нямаше да отиде в Лондон. Щеше да прекара седмицата с Джулия и Мери. Тримата с много нежност щяха да лекуват старите рани.

„Кажи ми останалото от истината, Джули, подтикваше я безмълвно Джефри и й се усмихваше. Разкажи ми истината, за да може нашата любов най-после да намери покой.“

Когато Джулия заговори, думите се отронваха от нея тъжно и изморено:

— Не трябваше да се омъжвам за теб. Трябваше да отгледам нашето хубаво момиче сама и да й разкажа колко чудесен е бил нейният баща. Тогава тя никога нямаше да сподели с мен цялата тази болка и разочарование.

Джефри се взираше в нея и не вярваше на ушите си. „Но ти винаги си искал от нея да ти каже истината. Независимо от страха ти, че когато го направи, сърцето ти ще се разбие.“

Сега сърцето му беше разбито на хиляди кървящи късчета. Инстинктът за самосъхранение повлече Джефри към скрина във фоайето. В горното чекмедже бяха ключовете на неговия Ягуар. Трябваше веднага да се махне! Паспортът му беше в куфарчето. Дрехи и друг багаж имаше в апартамента в града. Там нямаше да има повече болка. Припомни си мига, когато преди десетина дни беше посегнал пак така към ключовете, за да спаси Мери. Мери, която не беше негово дете.

— Джефри…

Той не се обърна. Не можеше.

 

 

— Къде е татко? — попита нетърпеливо Мери на другата сутрин. Миналата вечер си беше легнала с обещанието, че баща й ще се прибере късно и ще се видят на сутринта, преди той да отиде за последен ден на работа.

— Скъпа, татко трябваше да замине за Лондон на мирната конференция. Беше толкова тъжен, но нищо не зависи от него.

— Разбирам, мамо.

„Знам, че разбираш, милото ми.“ Джулия натъжено гледаше своята винаги разочарована, но опитваща се да бъде храбра, Мери. Нейната умна дъщеричка разбираше всичко и беше разумна. Сега на Джулия й се искаше самата тя да е била толкова разумна миналата вечер.

— Мисля да помоля Патрик да запишем състезанието на видеолента. — Предложението на Джулия накара собственото й сърце да плаче. Мери през целия си живот беше гледала баща си на запис… — Така, когато се прибере татко, ще му я покажем. Ще му разкажем за ваканцията си в Ню Йорк.

„Когато татко се прибере у дома!“ Ами ако Джефри не се върне? Никога не беше го виждала толкова ядосан, когато замина.

Разбира се, че Джефри беше ядосан. И разбира се, че си беше отишъл. Какво е очаквала тя? В гнева си към нея самата тя му бе наговорила ужасни неща.

„Трябва да отида при него и да му обясня какво се крие зад кашата, която забърках. Възможно най-скоро ще намеря начин и ще отида в Лондон. Трябва да поговоря с него!“

 

 

Даяна критично наблюдаваше отражението си в огледалото на дамската тоалетна на аерогарата. Единствено тъмните й къдрици изглеждаха непокътнати от събитията през последните месеци. Порасналата й коса беше все така гъста и блестяща. Нежна, изящна рамка на изопнатото й лице. Изтънчените черти на лицето й правеха сапфирените й очи по-големи. За другите те може би изглеждаха загадъчни и вълнуващи. Но това не беше загадъчност. Беше просто болка.

Тази сутрин тъмни кръгове под очите довършваха картината на опустошението. В три сутринта Даяна беше повикана спешно да оперира мъж, прострелян в гърдите. Тя не даваше дежурства в навечерието на триседмичния си отпуск из Европа. Но след като беше получила съобщението на Чейс за развода, негласно винаги беше на разположение.

„Май не се грижиш много добре за себе си“, помисли си тя. През изминалите няколко седмици Даяна нарочно се претоварваше с работа. В ежедневието й почти нямаше място за храна, сън, почивка. Не й оставаше време и за мислене. „Криеш се от нещо, а, Даяна?“

Състрадателният лекар в Даяна се почувства длъжен да успокои жената в огледалото. „Би трябвало да бъдеш по-добра към себе си. Да се поглезиш малко.“

Чейс беше резервирал само в първа класа. Беше й осигурил почивка, каквато могат да си позволят само най-богатите в света. Доктор Шепърд щеше да пътува и почива в суперлуксозни условия. Но през дългите самотни нощи, сред копринените чаршафи и пухените възглавници, тя щеше да лежи будна. И, неразсейвана от ужасяващия покой, щеше да мисли. Щеше да фокусира всичката си енергия, за да изучава самата себе си. Даяна — опитният лекар, щеше да разбулва в детайли историята на своя живот. Щеше да разгадава най-чувствителната част — сърцето. Своето собствено сърце.

Тя прибра една предизвикателна къдрица от лицето си и въздъхна. „Много ще разговаряме“, обеща тя на образа в огледалото.

Даяна трябваше да открие защо два пъти се беше влюбвала и два пъти беше вярвала, че любовта ще продължи вечно, но тя беше повехнала и умряла.

 

 

Оставаше един час до излитането на самолета за Лондон. Даяна си наля чаша чай и намери удобно кресло в чакалнята. От мястото си виждаше движението на самолетите по пистата и на хората край нея.

Отпуснала се приятно, Даяна отпиваше от чая. Когато работеше, тя пропъждаше надалеч мъглата. Сега обаче й позволи да я загърне в топло, утешително наметало.

„Утешително… съгласи се тя неохотно, защото ти позволи да се извиняваш с умората. Да не мислиш, да не се запътваш към миналото.“

„От утре започвам, кълнеше се тя пред себе си. След като се наспя в Дорчестър, ще започна добросъвестно и внимателно да обсъждам знаците и симптомите на живота си. Те трябва да ми помогнат да поставя диагноза на това в какво съм се превърнала. Зашеметяващ професионален успех — и стремителен провал на личния ми живот.“

Засега единствено мъглата беше приятна. С изключение на това, че влезе Джефри Лоурънс. Без съмнение той летеше за мирната конференция. Очевидно щеше да пътува в първа класа и по всяка вероятност с нейния полет.

Ако все още беше силна и самоуверена, би трябвало да се запъти срещу него. Да се взре спокойно в тъмносините му очи и да се порицае заради истерията си в кабинета му.

Това обаче беше действие на решителна жена, в каквато Даяна смяташе да се превърне чак след три седмици.

Засега тя просто искаше да избегне този човек. Посегна към списанието, поставено на масичката пред нея и леко се намръщи, като го взе в ръцете си. От корицата я гледаше ласкателски нарисуваният портрет на красива жена с уверени сапфирени очи и усмивка на Мона Лиза. Непокорната и тъмнокестенява коса се къдреше чувствено под тюркоазена хирургическа маска. Нейният собствен портрет й се усмихваше от четвърти брой на „Таим“ за месец септември. Даяна не прочете ласкателните думи, които придружаваха образа й. Тя прегъна корицата, за да не я познае някой, и бързо затърси статията. Остана изумена от дължината й. Авторът правеше поредна хроника на нейната кариера, на успехите и научния престиж, които беше достигнала на 36-годишна възраст. По-голяма част от материала беше посветен, разбира се, на изкуственото сърце. Предимно заради него Даяна се беше съгласила на това интервю. Статията беше придружена с усмихнатите физиономии на благодарни реципиенти.

Даяна бързо прелисти на новините от света. Те бяха от изминалата седмица, малко преди да започне безпрецедентното клане. Дори и през спокойните си дни светът беше препълнен със смайваща жестокост и с трагедии. Тя обърна страниците към по-леките четива — за театър, изкуство, книги, светска хроника.

Но отново откри името си. Множеството думи от статията, мерило за успеха й, бледнееха на фона на това четиво. Тук, само с няколко съжалителни израза, бе документиран огромният й личен провал.

„Разтрогнат брак. Доктор Даяна Шепърд — кардиохирург и изобретател на «Сърцето на Шепърд» (виж на корицата), и Чейс Андрюс — милионер, собственик на строителна компания, се развеждат след пет години брак без деца.“

„Без деца…“ Няколко минути Даяна се взира в тези думи, после въздъхна и обърна на светската хроника. Тя щеше да бъде по-безопасна. Съобщения за чествания, премиери на филми, интригуващи двойки. Хора, за които беше чувала, но които не познаваше.

Но и този раздел й подейства шокиращо. Там беше Сам.

„Сам Хънтър се връща у дома. Миналата седмица композиторът и певецът Сам Хънтър, шест пъти носител на «Грами», се премести в Калифорния, където си е купил имение. Родената в Далас суперзвезда живя в Лондон петнадесет години. Току-що е подписал договор с «Капитол рекърдс» за три албума. Въпреки че Хънтър няма твърдо планирано турне в САЩ, импресариото му не изключва тази възможност. Изключително популярните лирични балади на Сам Хънтър са мерило за неговия успех. Десет от неговите заглавия са се задържали на първо място в класациите на хитпарадите. Последният му сингъл, «Танцувай с мен», е на челно място през последните десет седмици. Най-новият му албум — «Обещания за любов», вече е станал платинен.“

 

 

Даяна препрочете краткия параграф няколко пъти, въпреки че разбра съдържанието му веднага. Нищо повече от това, което тя знаеше, нямаше да й донесат тези думи. Но между редовете все пак беше поместен петнадесет години живот.

Тя бавно затвори списанието и го остави на масичката. Пътуването й в миналото щеше да започне днес, защото то беше свързано със Сам Хънтър. Той беше влязъл в живота й един слънчев есенен ден в Далас, през 1970 година…

 

 

Даяна седеше край една от масите във фоайето на гимназията „Теодор Рузвелт“. Беше обяд и наоколо беше претъпкано с ученици, които се мотаеха сред отрупаните с многоцветни неща маси. Продаваха се ключове за настройване на музикални инструменти, пуловери, билети за танци, обложки за книги, сладкиши и какво ли още не.

Даяна не продаваше нищо. Тя чакаше търпеливо доброволци за шоуто на талантите, което беше планирала. Такава проява не беше новост за гимназията. Редовно се провеждаше всяка пролет, и то успешно. Но този концерт трябваше да се състои в чест на Деня на благодарността. Средствата щяха да отидат за открития наскоро приют за деца — едно изключително необходимо убежище за изоставени или малтретирани малолетни. Есенното представление беше идея на Даяна. Тя беше получила подкрепата на преподавателите и на Ученическия съвет и сега й оставаше да вярва, че някои от надарените ученици щяха да отделят от времето си за идеята.

Тя трябваше да се надява, защото не беше в нейната природа да кърши ръце и да ласкае когото и да било. Седеше тихо край масата, очаквайки да се случи нещо, което да повлияе на организаторските й способности.

Даяна мечтаеше в следващия си живот да умее да пее. Обичаше музиката на шестдесетте години. Тази музика постоянно озвучаваше живота й. Тя присъстваше дори в часовете, когато гимназистката подготвяше уроците си. Даяна знаеше текста на всичките си любими песни. Тананикаше си ги, но не беше певица. Талантът й беше другаде — в превъзходния й ум, в безграничното й благородство, в инстинктивния й стремеж да споделя радостта и ентусиазма на своя живот с другите. Самата Даяна не можеше да участва в шоуто на талантите. Но можеше да го превърне в събитие. В един часа след обяд край масата й се появи най-голямата изненада.

— Здравей.

— Здравей? — отговори Даяна изненадана. До нея беше застанал самият Сам Хънтър, най-добрият защитник на отбора по футбол в училището.

— Искам да участвам в шоуто.

— О! — Даяна знаеше за таланта на Сам Хънтър да хваща топката в мачовете по ръгби. През последните две години той беше извел отбора на гимназията в националния шампионат. Сам беше знаменитост не само в „Рузвелт“, но и в Далас. Участието му в шоуто щеше да гарантира всеобщ интерес. Ако Сам Хънтър беше решил да подава пасове на сцената, щеше да бъде повече от чудесно. — Добре. Радвам се.

Сам я изгледа очаквателно и след малко допълни:

— Аз пея.

Преди Даяна да успее да отговори, до масата доплува сексапилна красавица — приятелката на Сам, Черил.

— А, ето къде си бил, скъпи. — Явно момичето беше в настроение.

— След малко ще се освободя, Черил.

— Мислех, че ще се повозим. — Провокативната нотка ясно подсказваше, че тя набляга повече на паркирането.

— Веднага, щом свърша тук.

— Хайде да тръгваме — подкани го хубавицата и с дългите си пръсти добави прелъстително ударение, като си поигра с копчетата на ризата му. След това се спря многозначително на колана му. Поруменяла от смущение, Даяна наблюдаваше смелата интимност. Поиска й се да не е там.

Погледът в тъмнокафявите очи на Сам не можеше да се разгадае. Той прекъсна интимността на приятелката си нежно, но твърдо. Ръцете му, които се стегнаха около кръста й, бяха силни и мускулести — като него самия.

— След пет минути ще те видя отвън, Черил.

— Ще те чакам.

— Е… — започна Сам, след като Черил си тръгна. — Какво ви е нужно да знаете? Казвам се Сам Хънтър.

Дали не мислеше, че тя не знае кой е той? Разбира се, Сам и Даяна не бяха се срещали преди. Причината не беше само в размера на гимназията: всеки випуск бълваше по петстотин човека. Просто Даяна Шепърд и Сам Хънтър живееха в съвършено различни светове.

Красивият футболен защитник ръководеше елитна клика. Нейните членове, подобно на Сам и Черил, бяха атрактивни, самоуверени и сексуално обиграни. Групата на Даяна беше усъвършенствана в учението, и само толкова. Тя и нейните приятели побеждаваха в турнири по математика, не по футбол или партита. Те обожаваха „Бийтълс“. Оценките им бяха сред най-добрите в цялата страна. През уикендите Даяна и приятелите й се събираха на групи, а не по двойки. По време на скучните партита момичетата оплакваха своята сексуална наивност и непросветеност.

Даяна и Сам никога не бяха се срещали, но тя, разбира се, знаеше кой е той.

— Известно ми е. Аз съм Даяна Шепърд.

— Знам. Гласувах за вас. Вие бяхте най-подходящият кандидат.

— Благодаря.

Съперникът на Даяна на последните избори за председател на Ученическия съвет беше от групата на Сам. Но той, очевидно, беше слушал речите й по време на кампанията през пролетта и заедно с поразителното болшинство в училището беше решил, че Даяна трябва да стане първото момиче председател в шестдесетгодишната история на „Рузвелт“.

— Няма защо. Е, какво ви е необходимо?

— Трябва да ви чуя. — Разбира се, дори ако Сам Хънтър не можеше да изпее и нота, дори ако музикалният му талант беше като нейния, Даяна пак би искала той да участва. — Трябва да знам какво ще изпеете.

— Добре. Кога е прослушването?

— След училище следващата седмица. Но това пречи на футбола, нали?

— Да. Има ли и друго време, което ви е удобно?

Шоуто беше идея на Даяна, но окончателната програма щеше да се определи от комисия. Получаваше се известно неудобство от това, че Сам Хънтър, водещият защитник, училищният герой, вероятно най-важният участник, молеше Даяна за специално прослушване.

Сам Хънтър беше звезда, разбира се. Със сигурност той го знаеше добре и въпреки това в очите му имаше повече стеснителност, отколкото нахалство.

— Разбира се. Но кога ще можеше вие?

— Тази седмица мачът е в петък вечерта. Може би в събота? Сутринта или след обяд?

Събота вечерта не се броеше, предположи Даяна. Сигурно Сам и Черил щяха да празнуват петъчната победа и да танцуват.

— В събота след обяд работя в болница. Да се срещнем сутринта.

 

 

През следващите три дни Даяна се чудеше за какво да разговаря със Сам Хънтър. Той беше обещал да я вземе към десет и да я откара в Линкълн парк, където щеше да се проведе специалното прослушване. Лошото беше, че тя и Сам нямаха нищо общо. Дори и да познаваше щастливия и наивен свят на Даяна и нейните приятели, той щеше да го намери безнадеждно старомоден и скучен.

Даяна изрови две възможни теми за разговор: Черил и футбола. В крайна сметка реши, че спортът е по-универсална територия.

Тя изучи старите броеве на всички гимназиални издания и се запозна с рекордите на Сам. След това изрепетира какво може да каже за неговата кариера, за да звучи ерудирана и заинтересувана. Това успокои малко тревогите й от евентуалното неловко мълчание между двамата.

Но имаше и друг проблем, който не можеше така лесно да бъде разрешен. Как щеше да се покаже заинтересувана от пеенето му, ако то не беше на ниво?

Даяна се беше подготвила добре, но в събота, още преди мълчанието да се настани между тях, Сам я изпревари:

— Шоуто на талантите е за приюта, нали?

— Да.

— Мислех, че вече е построен.

— Открит е преди шест месеца. Но ние може да използваме тези средства за специални тържества и за екскурзии.

— Ние?

— Аз съм доброволка.

— С това ли ще се занимаваш този следобед?

— Не. Днес работя в детската болница. Във вторник след училище ходя в приюта. — Даяна замълча. После направи предложение, което би могло да свърже неговия интерес към спорта с нейния към децата. — Може би някога бихме могли да заведем децата на футболен мач на отбора?

Сам не откъсваше очи от пътя. Даяна с изненада и успокоение забеляза, че той е внимателен шофьор.

— Не мога да си представя, че физически измъчвани деца ще харесат нещо толкова жестоко като футбола!

Даяна търсеше някакъв учтив отговор. Нещо, което нямаше да разкрие липсата й на интерес към спорта. Спортът беше бъдещето на Сам, но и тя го намираше за жесток. Преди да открие правилните думи, стигнаха Линкълн парк.

 

 

Оказа се, че е било излишно Даяна да репетира какъвто и да е разговор, на каквато и да било тема. Не беше необходимо и да се тревожи как ще се преструва на впечатлена, ако Сам не можеше да пее.

Всичко това не й беше нужно. Тя не намери най-точната дума, за да му каже как се чувства след неговото изпълнение. Той изпя любимите й балади. По-красиво и по-емоционално, отколкото тя можеше изобщо да си представи. Силните му и талантливи пръсти изтръгваха неповторима магия от китарата.

А чувствените му тъмни очи, нежният богат глас и благата му усмивка омагьосаха сърцето й.

Без да я попита какво би искала да чуе, Сам просто й изпя: „Вчера“, „Песента на Кати“, „В моя живот“, „Тя ще дойде през април“, „Ако падна“, „Звукът на тишината“, „Мост над разтревожената вода“, „Нещо“, „Това е само любов“.

— Защо преди не си участвал в шоуто на талантите, Сам? Ти си толкова… Свириш толкова хубаво!

— В такъв случай мислиш ли, че можеш да ме използваш?

— Мисля, че ще е по-добре това да бъде авторски концерт — смело отговори Даяна.