Катрин Стоун
Модерни жени (7)

Глава 7

Манхатън, Юни 1989

Даяна бе застанала на верандата на луксозния тавански апартамент на „Парк Авеню“, който бяха споделяли с Чейс през последните пет години, и гледаше как грее лятното слънце. Прекараната нощ бе мъчителна за нея. Сънят й бе смущаван от кошмари, а безсънието й — от призраци. Някои от призраците бяха нови — фантоми от брака, който се бе родил и бе умрял в този красив апартамент, но други идваха от миналото — болезнените мъгливи спомени за Джейни и Сам.

Нощта бе мрачна и дълга. С утрото бе дошла надеждата за бягство — в недостъпната за други грижи болница.

„Все още ли смятате да оперирате съветския посланик?“ — я бе попитал Джефри Лоурънс. Водещият говорител на нацията и прекрасният журналист, какъвто той беше, бе задал въпроса си с равен тон, без да влага в него и намек за упрек, но въпреки това този въпрос представляваше предизвикателство срещу професионалната етика на Даяна. Не че подобен въпрос бе недопустим, но на нея й се искаше той да не й го беше задавал.

Дали наистина беше етично да оперира днес? Даяна не бе спала нормално, но тя бе привикнала с безсънните нощи и знаеше от дългогодишния си опит, че способността й да се концентрира в операционната зала беше безотказна.

Никакви призраци не можеха да прекрачат прага на операционната. Нито спомени, нито емоции. Даяна бе напълно уверена в способността си да им обърне гръб. Зад себе си тя имаше години практика. Когато Даяна оперираше, всяка частичка от нейния брилянтен мозък бе концентрирана върху действията й. Тя беше в безопасност, пациентите — също.

Даяна обичаше спокойствието в операционната. То бе нарушавано единствено от неизбежните шумове, свързани с хирургическата намеса — тихите въздишки на вентилатора и ритмичните писукания на кардиографа, леките всмуквания на дихателната помпа и шепотът на ножиците, срязващи конците на шева, острото изтракване на инструментите и проскърцването на гумените ръкавици при свалянето им от умелите пръсти.

Даяна и нейните колеги общуваха предимно безмълвно. Нямаше нужда тя да казва „скалпел“ или „тампон“, „скоба“ или „форцепс“ на своята дребничка медицинска сестра, защото тя предугаждаше мислите й. Не й се налагаше да инструктира и асистиращите й хирурзи, нито да им обяснява тънкости и детайли от работата им, тъй като те ги знаеха.

Когато Даяна оперираше, тя вършеше работата си в благоговейна тишина. И тъй като умееше да бъде водач на своя екип, неговите членове също следваха нейния начин на работа. Нямаше подхвърлени забележки за времето, нито пък заяждане с политиците, нямаше и споменаване на книги, филми или театрални постановки.

Самата Даяна нямаше нищо против говоренето. Тя чудесно знаеше, че хирурзите могат да говорят и да оперират едновременно. Разговорите не можеха да нарушат концентрацията й, но музиката сигурно би го направила. Защото можеше да извика у нея емоции, недопустими за операционната зала. Емоции, свързани с песните за любовта, някога писани и пети за нея.

Музиката никога не беше допускана до Даяна, когато тя оперираше, и призраците стояха далече, докато талантливите й ръце творяха своята магия.

Дали щеше да оперира днес?

Да. Това не би било в разрез с нейната етика.

 

 

Пет минути след като напусна апартамента си, Даяна беше вече в съблекалнята на операционната зала в Мемориалната болница. Тя закачи дрехите си на металната закачалка, сменяйки бледоморавата коприна с памучния си операционен екип в кралско синьо. После с почти рефлекторно движение се пресегна, за да свали четирикаратовия диамантен пръстен и брачната халка от пръста на лявата си ръка.

Колко ли стотици пъти бе сваляла пръстена и халката си през последните пет години и ги бе закачала за хирургическия си екип с безопасната игла от чисто злато, която Чейс й бе подарил точно за тази цел? Докато оперират, хирурзите трябва да са без пръстени, пък и Даяна имаше известни резерви срещу носенето на подобен безценен диамант. Този пръстен обаче беше семейна реликва на рода Андрюс и Чейс искаше тя да го притежава. Освен това, както се бе пошегувал той, нима нейните талантливи пръсти не бяха достатъчно умели, за да успеят да свалят един пръстен, без да го изтърват на пода?

 

 

Сега Даяна посегна към пръстените, но те вече не бяха на мястото си. Беше ги свалила миналата вечер след интервюто с Джефри Лоурънс и ги бе поставила в чекмеджето на тоалетката си. Не беше посмяла повече да носи блестящия символ на брака.

Когато докосна оголения си пръст, Даяна въздъхна. Трябваше да се отучва от навиците си на омъжена жена. Трябваше да свиква да живее отново сама… Може би завинаги!

 

 

— Добър ден. Гледате извънредното предаване на Джефри Лоурънс. Прекъсваме обичайната си програма заради специален репортаж. Току-що приключи успешно операцията на съветския посланик. Всеки момент очакваме специална пресконференция от Мемориалната болница. Въпреки че очите на света са обърнати към съветско-американските отношения, пластмасовото сърце на Шепърд не може да бъде пренебрегнато. Искам да споделя с вас това, което научих снощи от разговора си с доктор Даяна Шепърд. Става дума за забележителното й изобретение. За телевизионните зрители тя великодушно предостави негов модел.

Като държеше макета на изкуственото сърце пред камерата, Джефри започна да обяснява. Беше се подготвил много добре от Даяна и от брошурите, които му беше дала. И както винаги, всичко си беше написал предварително. Когато привърши, пресконференцията на живо още не беше започнала. Той продължи да украсява репортажа, докато режисьорът не му даде знак, че от болницата са готови да се включат.

Джефри наблюдаваше пресконференцията от мониторите в студиото. Залата беше претъпкана с журналисти от цял свят. Даяна пристигна с екипа си — три сестри, двама хирурзи кардиолози и един анестезиолог. След като представи всеки, тя описа накратко операцията и съобщи, че за посланика се грижат в интензивното.

— Посланикът е в интензивното? — учуди се един репортер, когато Даяна свърши. — Какво означава това?

— Всеки пациент, който получава ново сърце, се възстановява там. Такава е обичайната ни практика.

Около двадесет минути бяха задавани въпроси относно техниката на операцията, продължителността на сърдечно-белодробния байпас, колко години живот има пред пациента. Репортерите задаваха и медицински, и политически въпроси. Дали Даяна Шепърд очаква обаждане от президента Буш? От Горбачов?

Даяна изслушваше всеки въпрос с внимание и даваше уместни отговори: сериозни — на медицинските запитвания, и леко двусмислени — на политическите.

Пресконференцията би могла да продължи цял следобед. Даяна беше обаятелна и явно се забавляваше. В един момент обаче журналист от програмата на Джефри я попита:

— Доктор Шепърд, току-що сте разбрали, че имате личен проблем. Беше ли ви трудно да се концентрирате върху операцията?

— Не ви разбрах?

— Вашият съпруг, магнатът в бизнеса с недвижими имоти Чейс Андрюс, днес е подал заявление за развод.

Сред врявата, настъпила в залата, Джефри не можа да чуе отговора на лекарката. Но той видя нейната реакция. За момент тя просто се взираше в репортера с невярващи очи. После елегантно и величествено Кралицата на сърцата поведе екипа си към изхода.

Секунди след това Джефри предложи на нацията сладникаво и изразително резюме на специалния репортаж. В мига, когато беше извън ефир, извика вбесен:

— Веднага искам да разбера как този репортер е узнал за развода!

 

 

— Лоши новини, Даяна?

Тя вдигна поглед от листата пред себе си. Надолу към нея гледаше доктор Томас Чандлър. Лицето му изразяваше искрено съчувствие.

— Случило ли се е нещо с посланика, Том?

— Имам предвид Чейс.

— О! — Даяна се намръщи. След това със своето тексаско провлечено наречие обясни на Том, че той може да е надживял житейските проблеми, но и тя е като него. — Това не са лоши новини. Но все пак ти благодаря за загрижеността, Том.

— Ти си добра, Даяна.

— Имаш предвид операцията на посланика?

— Знаеш какво имам предвид! — Това беше прощалният залп на Том.

След това той си отиде, а Даяна дълго време не можа да успокои разлюлените си нерви, да овладее гневните вълни, които я поглъщаха.

Преди осем месеца Даяна и Том се бяха кандидатирали за престижния пост директор на Института по кардиология към Мемориалната болница. И двамата бяха подходящи — талантливи хирурзи кардиолози, способни администратори и изключителни преподаватели. Всеки от тях силно желаеше този пост. Конфликтът между двамата беше започнал буквално в момента на първата им среща и застрашаваше да се превърне във война. Но дори и когато на Даяна й се налагаше да критикува, тя умело прикриваше истинските си чувства под пластове учтивост. Антипатията обаче между нея и Том Чандлър беше очевидна за всички.

Красавецът доктор Чандлър приличаше на Том Круз. Или, както се изразяваха почитателките му, така би изглеждал актьорът, когато навърши четиридесет и една. Том Чандлър беше пристигнал в Мемориалната болница със самочувствието, че трябва да бъде на върха. Даяна се беше подготвила за това. Тя не се съмняваше, че новият й колега, с опит в сърдечната хирургия и с добри препоръки, скоро ще я надмине. Но останалите хирурзи в болницата поставяха и двамата на едно ниво. Единственото нещо, което влошаваше положението, беше взаимната им антипатия, родена от пръв поглед.

— Той е типичен кардиохирург — беше обяснила Даяна на Чейс.

— Искаш да кажеш, че е изключително сексапилен, необикновено умен и има очарователни сини очи? — беше запитал влюбено своята съпруга Чейс. За него тя беше идеалното олицетворение на хирурга кардиолог.

— Не — беше отговорила усмихната Даяна, — искам да кажа, че е неописуем грубиян и егоист.

Том Чандлър наистина беше арогантен и самовлюбен, но уменията му в операционната не можеха да бъдат отречени. Той и Даяна обаче не оперираха заедно. Всеки си имаше свой екип. Въпреки това тя познаваше в детайли работата му, както и той — нейната. Даяна привлече вниманието на обществеността със своето изобретение. Дълго преди това обаче се беше прочула с уменията си на сърдечен хирург педиатър. Том пък беше станал известен с трудовете си за трансплантацията на сърце. Но и двамата бяха незаменими в областта на детската сърдечна хирургия и би трябвало да бъдат в плодоносно сътрудничество. Вместо това бяха въвлечени във война на нерви. Война, в която ударите по противниковия лагер бяха подготвяни с хирургическа прецизност и финес.

Том, разбира се, имаше причина тази вечер да бъде в детското отделение. Там той минаваше на визитация при малките си пациенти, точно както и Даяна. Но нямаше причина да разговаря с нея, освен ако не искаше да провери как понася тя съобщението, направено пред милиони зрители, че съпругът й повече не я иска.

Даяна съзнаваше, че е била подложена на проверка. Том е искал да види дали ще затреперят непоклатимите й като скала ръце. „Лоши новини!“ Гласът на съперника й издаваше, че те можеха да бъдат и по-лоши. Защото не означаваха просто един разрушен брак. Бракът й с изключително богатия и влиятелен Чейс беше добра препоръка за високия директорски пост. С Чейс Даяна би могла да допринесе за престижа на института. А разводът й с него можеше да провали кандидатурата й за директорския пост.

Дали Том наистина не мислеше, че съобщението за предстоящия й развод би повлияло на комисията? Очевидно мислеше така. И може би беше прав, защото комисията на Мемориалната болница беше консервативна и винаги се съобразяваше с общественото мнение.

Даяна въздъхна. Беше привършила с писмената си работа. Провери времето, за да отбележи часа в графика. Седем вечерта. Всичките й пациенти бяха добре, в безопасност.

Време беше да си ходи у дома. Но преди това имаше да свърши още нещо.

 

 

Джефри беше в кабинета си. Вечерните новини току-що бяха приключили. Приготвяше се да си върви, когато на вратата застана Даяна. Не беше предупреден за идването й. Навярно хората от охраната я бяха познали от репортажа. Ако го бяха попитали дали да я пуснат при него, той щеше да даде съгласието си и щеше да я чака пред асансьора. Но никой не беше се обадил и тя беше влязла. Това беше нарушение на реда за сигурност. Някакви маниаци постоянно искаха да нахлуят в студиото, за да бъдат излъчени в ефир. Миналата година по време на една от емисиите беше извършено убийство.

Ами ако доктор Шепърд носеше пистолет? Леденостудените й очи говореха, че с удоволствие биха го видели мъртъв. Но Кралицата на сърцата не се нуждаеше от оръжие, за да убие. Тя притежаваше цял арсенал от медицински амуниции. Може би беше пъхнала в някой джоб на модерната си копринена рокля спринцовка, пълна с кураре?

Очите на Даяна горяха от гняв. Когато заговори, за да я поздрави, Джефри забеляза, че лявата й ръка беше без пръстени. Толкова ли бързо способната лекарка беше изхвърлила Чейс Андрюс от сърцето си?

— Добър вечер, докторе.

— Вие наистина сте негодник!

— Благодаря. Какво съм направил? — Джефри не би трябвало да симулира неосведоменост. Той знаеше причината за яростта на Даяна. Самият той бе разгневен по същата причина. Към отрицателните му емоции се прибавяше и огорчението му от това, че тя явно упрекваше него за случилото се в ефир.

— Ако аз си позволя да предам свой пациент, веднага ще бъда съдена. Може да загубя и правата си на хирург. В медицината това се нарича етика. Основен, неприкосновен код за запазване правата на личността. Но вие, журналистите, сте си въобразили, че сте над закона. За вас нищо друго няма значение, освен повишаването на рейтинга ви. Да видим какво ще стане, ако я разнищим по националната телевизия? Да видим дали Кралицата на сърцата все пак ще се окаже без сърце? Нямам нужда от това, негодник такъв! Не го искам и, по дяволите, не съм го заслужила!

— На същото мнение съм.

— Така ли? Тогава защо го направихте?

— Не съм го направил аз.

— Не ви вярвам. Човекът беше репортер от вашата програма.

— От местната телевизия. Не от това студио.

— Какво удобно оправдание! Достатъчно далече, за да се избегне отговорността, но и достатъчно близко, за да се издигне престижът.

— Снощи отношението ви към журналистиката беше толерантно. В чувството ви за превъзходство имаше нещо очарователно. Но сега, докторе, вие подлагате на съмнение моята честност. Това не мога да ви позволя.

— Не можете? Честността ви не може да бъде подложена на съмнение?

— Точно както и вашата етика. Документите за развода бяха подписани тази сутрин. Съдебните репортери от местната телевизия разкриха този факт около 10 часа.

— И се опитвате да ми кажете, че те не са узнали по частен път?

— Не от мен.

— Може би от някой, когото познавате?

Джефри беше станал неволен свидетел на съобщението за развода й. Беше й обещал, че никой няма да узнае за това. Сега тя го обвиняваше, че се е раздрънкал.

— Аз не съм отговорен за развода ви, доктор Шепърд. — Джефри замълча. Тъмносините му очи довършиха мисълта: „Вие сте виновна за това“. — Нито имам отношение към информацията, станала известна на пресата. Нямам причина да се съмнявам, че съдебните репортери са били уведомени. Може би това е направил вашият съпруг или негов приятел?

Намекът за „приятеля“ беше прозрачен. Джефри имаше предвид някоя любовница на Чейс.

Даяна го гледаше. Очите й святкаха гневно. А може би в тях напираха сълзи? Знак, че ледът се е разтопил?

— Повтарям, господин Лоурънс — изсъска тихо тя. — Вие сте негодник.

След това напусна кабинета му, а кутията с макета на изкуственото сърце остана на бюрото. Би могъл да й го изпрати по куриер, с букет червени рози за извинение.

Джефри помнеше колко наранена бе Даяна миналата вечер. Сега раните й бяха станали публично достояние. Загиването на брака й се бе превърнало в обект на нечистоплътни вълнуващи интриги. Имали ли са любовници? Или проблеми със секса?

Даяна беше уязвена и се беше нахвърлила върху Джефри от болка. Той я разбираше, но въпреки това се чувстваше и обиден. Може би някой ден тя щеше да разбере колко са го засегнали оскърбителните й забележки.

Джефри реши, че ще върне сърцето без бележка. Не се гордееше с реакцията си. Не беше запазил самообладание. Жестоко й беше намекнал, че неговото достойнство има стойността на нейната етика.

„Защо толкова си приличаме?“

Не, двамата с Даяна не си приличаха толкова много.

Но това беше без значение. Те може би никога вече нямаше да се срещнат. Сега вече Джефри беше убеден, че тя няма да присъства на малкото съботно парти у семейство Спенсър. Допускаше, че и Чейс няма да бъде там. Чейс работеше с Пейдж. По тази причина доктор Шепърд нямаше да получава покани за бъдещите събирания, домакинствани от Едмънд и Пейдж.

Много вероятно беше Джефри да не срещне отново доктор Шепърд. И по-добре, защото нямаше никакво желание за това.