Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Songs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Катрин Стоун

Заглавие: Модерни жени

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Ани Стаменова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15537

История

  1. — Добавяне

Глава 22

— Възможно ли е да се видя с доктор Шепърд?

— По какъв въпрос?

— Отнася се за дъщеря ми. Тя е много болна.

— Аз съм доктор Шепърд. — Даяна беше близо до вратата на кабинета си и беше дочула разговора. — Влезте, моля.

— Благодаря ви.

Даяна я поведе към къта си за разговори.

— С какво мога да ви помогна? — попита лекарката, когато седнаха. Тя гледаше съчувствено младата майка, чието дете беше болно. „Ще ти помогна, с каквото мога!“

— Аз съм Джулия Лоурънс.

Даяна не направи веднага връзката. През месеците, когато тя и Джефри бяха заедно, си беше създала някаква представа за съпругата му. Образът на Джулия беше изграден единствено от мълчаливото страдание на Джефри. Даяна си я представяше само красива, самовлюбена и пресметлива жена. Като една съвременна Клеопатра, която беше омагьосала Джефри, беше откраднала сърцето му и го бе зарязала без никакви угризения.

— Джефри и аз… — добави след малко Джулия, когато стана унизително ясно, че Даяна не знае дори името й.

— О! — Даяна си пое въздух. Значи тази срамежлива и хубава жена била Джулия? Да, сега тя разбираше защо с такава любов я беше описвал Джефри. По време на онзи уикенд в Лондон в гласа му имаше толкова нежност, толкова любов, толкова гордост! Тогава беше благославял своята умна и скромна любима, майката на дъщеря си. До този момент Даяна беше убедена, че това е бил измамен образ на влюбен човек. Но сега разбираше, че е бил прав. — С какво мога да ви помогна, Джулия?

— Разказвал ли ви е Джефри за нашата дъщеря Мери?

— Да.

„Нашата дъщеря!“ Всичко в Даяна се стегна. Джефри й беше казвал, че невинните виолетови очи могат да лъжат, без да мигнат. В тях обаче имаше толкова болка и отчаяние! Даяна не можеше да повярва, че Джулия я лъже.

— Миналата неделя Мери получи кръвоизлив от язва. Докато я лекуваха, откриха и апластична анемия.

— Сигурна съм, че Джефри не знае това.

— Не. Нямаше да му кажа, но Мери има нужда от трансплантация на костен мозък. Доктор Макгрегър вече тества моята кръв, защото съм евентуален донор. Тя е подходяща, но той иска да провери дали кръвта на Джефри не е по-добра.

— Разбирам. — Но Даяна нищо не разбираше. Докато обмисляше какво да каже, иззвъня личният й телефон. Неговият номер се знаеше само в операционната, от колегите й и от сестрите в интензивното. Когато й се обаждаха на този номер, обикновено ставаше дума за някой пациент. — Извинете, трябва да отговоря.

— Здравей, докторе.

— Здравей. — Даяна обикновено отговаряше „Здравей, водещ“, но сега тонът й беше скован.

— Мислех си за миналата нощ.

— Да. — Миналата нощ. Нещо се беше случило тогава: ново сближаване, изгаряне следите от болката, лекуване раните на любовта. Миналата нощ беше началото на тяхното завинаги. И двамата бяха разбрали това. — Сега не мога да говоря.

— Затварям веднага. Обичам те, Даяна.

„Аз също те обичам, Джефри!“

— Подобно. Ще говорим по-късно.

Докато се връщаше обратно, Даяна се чудеше дали Джулия се е досетила кой е бил на отсрещната страна.

Тъжните очи срещу нея говореха, че е разбрала и страда ужасно от това.

„Ти изостави Джефри. Запомни това, Джулия. Ти до смърт го нарани.“ Но Джулия също изглеждаше наранена.

— Какво трябва да направя, Джулия?

— Моля ви да убедите Джефри да даде кръв за проба.

— Разбира се, че ще даде — отговори бързо Даяна. Джулия беше поставила изискването си тихо и спокойно, но в гласа й се усещаше паника. Даяна познаваше отчаянието на младите майки, които се опитват да спасят живота на умиращите си деца. Беше преминала през него. — Как може изобщо да допуснете, че няма да го направи?

— Мислех, че Джефри ви е разказвал. Той никога не е искал Мери.

„Това не е истина!“ Даяна си спомни тъгата в очите му, когато говореше за Мери. За огромното си желание да бъде баща на детето, което не беше от него, но което бе грабнало сърцето му.

— Кръвта на Джефри ще бъде тествана още днес, Джулия — каза спокойно Даяна, въпреки озадачаването си. — Обещавам. Имам ли вашето разрешение да говоря с доктор Макгрегър за състоянието на Мери?

— Разбира се. Благодаря ви.

Преди да си тръгне Джулия, Даяна беше на път да я предупреди: „Кръвта на Джефри може и да не е като тази на Мери“. Не го направи, защото Джулия сега имаше нужда от надежда.

 

 

След един час Даяна се появи в кабинета на Джефри. Със себе си носеше малка чанта, пълна с игли и спринцовки, пластмасови тръбички, турникет и епруветки. Джефри я посрещна с усмивка на изненада и любов. Когато Даяна заизважда съдържанието от чантата си, в усмивката му се появи ням въпрос.

— Би ли ми подал ръката си?

— Може да ме имаш целия, Даяна.

Даяна замълча. Нави сръчно ръкава на едната му ръка, приготви турникета, изчисти кожата на свивката на лакътя, изтегли кръв и напълни една епруветка. След това седна на стола срещу него и го погледна.

— Джулия идва в кабинета ми тази сутрин.

— Джулия? Защо?

— Миналата неделя Мери е получила кръвоизлив от язва.

Джефри се задъха от тревогата, която го връхлетя.

— Как е тя?

— Кървенето е овладяно и язвата ще се излекува без операция. Но има друг, по-сериозен проблем. Мери има апластична анемия.

— Какво означава това?

— Това означава, че броят на кръвните клетки е нисък. Налага се кръвопреливане, докато се възстанови костният мозък. Възможна е и трансплантация. Точно преди да дойда тук, разговарях с лекуващия лекар. Той е на мнение, че костният мозък на детето не се възстановява и час по-скоро трябва да се направи трансплантация. Тъй като Мери няма братя и сестри, най-добрият донор са родителите. Джулия е подходяща, но има шанс кръвта на бащата да е по-добра.

— Даяна, казвал съм ти, че…

— От това, което си споделял с мен, изглежда е невъзможно ти да си бащата на Мери. Но, скъпи, Джулия истински вярва, че си ти.

— Тя много добре знае, че не съм!

— Не, Джефри, мисля, че грешиш. Джулия е майка, която отчаяно се бори да спаси живота на умиращото си дете. Тя е убедена, че ти си бащата на Мери и че твоята кръв може да е по-подходяща.

— Но защо е говорила с теб? Защо не е дошла при мен?

— Не знам. Мога само да ти кажа, че й е било много трудно да го направи. Тя беше в кабинета ми, когато ми се обади. Разбра, че си ти и от това явно много я заболя.

— Господи! Но защо? Тя беше тази, която ме изостави!

— Знам. Не мога да отговоря на въпросите ти, Джефри. Знам само това, че Джулия е убедена, че Мери е от тебе. И че никога не си я искал.

Спомени от обвиненията на Джулия гърмяха в мозъка му: „Ти никога няма да ми простиш, че родих Мери! Дори и сега, след десет години, ти би предпочел да я няма. Ти искаше да направя аборт, нали?“.

Джефри се опита да протестира. Та това не беше истина! Но спря. Не беше нужно Даяна да чува това. Тя знаеше истината. Жената, която трябваше да го изслуша, беше съпругата му.

— Джулия какво те помоли да направиш?

— Да те убедя да дадеш кръвна проба.

— Допускала е, че мога да откажа?

— Може би — предположи Даяна, стъписана пред ужасените му и невярващи очи. — Като че ли я беше страх лично да те помоли за това.

— Страхувала се е? — повтори Джефри. Как можеше тя да се страхува от него? Той помнеше обаче, че я беше ужасявал няколко пъти. Как само беше мразил уплахата в очите й! Но защо, защо беше всичко това, след като толкова много я бе обичал?!

— И трябва да знаеш още нещо, Джефри — продължи Даяна. — Може и да те е оставила заради някой друг, но тя все още носи брачната халка, която си й дал!

 

 

В 8:30 вечерта Даяна се обади в имунологичната лаборатория. Оттам й дадоха резултатите от изследваната кръв на Джефри. При нея бяха тези на Джулия и Мери. Опитът й в трансплантацията на сърце я беше запознал и с тъканните проби.

— Джефри — прошепна тя нежно, — Мери е твоя дъщеря, скъпи!

Загубил способност да говори, зашеметен, Джефри не можеше да повярва на ушите си. След десет години буреносни вълни на страдание той буквално бе смазан от прозрението. „Десет години отказвах да призная собствената си дъщеря! Десет години се съмнявах в жената, която обичах!“

— Даяна, сигурна ли си?

— Да, Джефри, съвсем. Съответствието е поразително. Ти си по-подходящ от Джулия за трансплантация.

Думите й захвърлиха мислите му в миналото. След това ги фокусираха върху настоящето.

— Значи бих могъл да стана донор?

— Категорично. Да се обадя ли на Фил Макгрегър? Той ми е дал домашния си телефон.

 

 

Фил Макгрегър употреби думата „забележително“, за да формулира сходството.

— Ще се съгласите ли да дадете костен мозък, господин Лоурънс?

— Бих дал и сърцето си, ако Мери има нужда от него!

— Добре. Ще планираме операцията за вдругиден. Защо не дойдете в болницата утре сутринта? Трябва да направим комплексен рутинен тест. Даяна обясни ли ви процедурата?

— Не.

— Ще ви запозная с нея в детайли, когато се видим. Но основното е, че ще взема мозък от бедрената ви кост. Процедурата се прави под упойка. Обикновено се взима по-голямо количество костен мозък, защото в него има полепнали костички. След това няма да се чувствате съвсем добре. Като малка фрактура, но…

— Ще бъде ли болезнено за Мери?

— Не. Същността на трансплантацията е интравенозна трансфузия. Мозъчните клетки проникват в кръвообращението и бързо си откриват мястото.

— Какви са шансовете за успех?

— С вашия костен мозък, бих казал, отлични.

— Ще се излекува ли детето ми?

— Можем да се надяваме на това. И така, утре трябва да отидете първо в лабораторията. Ще ги предупредя тази вечер. След това, към 11, ще дойдете при мен.

— Добре. Говорихте ли с Джулия?

— Още не, но бих искал тя да разбере тази вечер, че вие ще сте донорът.

— Разбира се.

— Вие ли ще й се обадите или аз да го направя?

— Бих желал да сте вие.

Щеше да мине много време, преди Джефри да успее да овладее чувствата си. Необходимо беше да намери най-правилните думи за Джулия.

Но тя трябваше да узнае веднага за планираната операция.

 

 

Бяха в апартамента на Даяна. Джефри седеше до прозореца на всекидневната. Навън валеше сняг и обгръщаше Манхатън с пухкаво наметало: девствено, спокойно и чисто.

— Що за човек съм аз? — попита накрая Джефри. След разговора с доктор Макгрегър беше настъпила дълга, мъчителна тишина.

— Ти си чудесен, любящ съпруг и баща, журналисте.

— Чудесен? Любящ? Има ли нещо по-грозно от това да отричаш собственото си дете? Помниш ли как разговаряхме за родителите на Сам и Джулия? За огромната травма, която са им причинили?

— Те са знаели, че ги нараняват, Джефри. А ти не си имал представа, че Мери е твое дете. Казвал си ми, че десет години Джулия внимателно е пазила Мери от тебе.

— Защото мислеше, че не я искам. Джулия защитаваше Мери от бащата, който отказваше да я обича. Джулия познава тази болка, защото сама я е изпитала. Тя ни държеше настрана един от друг, за да предпази детето. Но трябва да е вярвала, че един ден… — Джефри спря, потресен от проникновението, че всъщност Джулия търпеливо, с много любов и надежда, е очаквала той да приеме дъщеря си. Накрая тя вече не е могла повече да чака и му беше отправила плаха, почти извинителна молба. Да намери малко време и да станат истинско семейство. — Ти веднъж ме нарече негодник, Даяна. Била си абсолютно права!

— Ужасно съм сбъркала.

— Но аз изобщо не съм бил прав! Господи, толкова бях сигурен! Имаш ли представа колко награди съм получавал за изключителни постижения в журналистиката? Правех хората луди, защото съм непреклонен, когато стане дума за истината. Уволнявал съм колеги за невнимателно отразяване на фактите. Казвал ли съм ти как разговарях с репортера, който се държа позорно по време на пресконференцията?

— Не, и не желая да ми казваш. Това, което искам, е да си спомниш колко усърдно си работил. Сега получи травма, която не заслужаваш. Джефри, ти си се срещал с много лекари, включително и няколко месеца преди да се роди Мери. Какво са ти казвали те?

— Че на практика не мога да бъда баща. На практика, не абсолютно никога.

— Освен това Мери се е родила девет седмици по-рано. И дори тогава си разговарял със специалист. Той е потвърдил, че е недоносена и че е невероятно добре развита за дете, родено преждевременно.

— Това беше другото чудо, Даяна. Джулия знаеше. Повтаряше ми много пъти, че Мери е чудо. А аз не й вярвах. Не вярвах в чудеса, въпреки че исках.

— Защото фактите не са ти позволявали, Джефри.

— Трябваше да бъда по-настоятелен. Още тогава трябваше да си направим кръвни тестове. Но дори и през ум не ми е минавало. Изобщо не се съмнявах в това, което си бях навил на пръста. И наричам себе си журналист?

— Джефри, скъпи, някои от наследствените фактори в кръвта ти не са били там преди десет години. Тогава си могъл да научиш единствено, че ти и Мери имате антигени на най-често срещаната кръвна група. Сега беше направен тест, изключващ бащинството. Той нямаше за цел да докаже, че си баща на Мери. Преди десет години не си могъл да знаеш това, което ти е известно днес. Сега е извън всякакво съмнение, че чудеса наистина се случват.

— С десет години закъснение!

— Никога не е късно за любовта.

— Опитваш се да ме предпазиш да не се намразя, нали?

— Знаеш много добре, че ако си решил да се намразиш, ще го направиш. Никой не би могъл да те спре. Надявам се само да не се съсипеш от омразата. — После Даяна добави нежно: — Спомням си как един чудесен човек някога ме посъветва да си простя…

— Казах ти да си простиш за смъртта на любимата ти дъщеря. За тази загуба ти си нямала вина. А аз държах настрана своето хубаво малко момиче, Даяна. И трябва да бъда заклеймен! — Аз трябва да…

— Върви. Разбирам те. — Даяна не можеше повече да гледа мъката в тъмносините му очи. Джефри имаше нужда да остане насаме с чувствата си. А по-късно трябваше да се види с Джулия и може би щеше да успее да върне любовта на обожаваната си съпруга. Тя беше майка на дъщеря му. Жената, която въпреки всичко не беше го излъгала и още носеше брачната си халка. Даяна му пожелаваше това щастие. — Бъди добър към себе си, Джефри!

 

 

Мемориалната болница беше само на пет снежни минути от апартамента на Даяна. Джефри отиде първо там. Искаше да види дъщеря си.

Часовете за посещение бяха свършили и в болницата беше тихо. Джефри беше бродил из залите й, когато беше търсил Даяна. Знаеше, че часовете за свиждане не се спазваха стриктно, особено когато ставаше дума за тежко болни деца. Когато наближи стаята на Мери, Джефри забави крачка. Тревожеше го срещата с малкия ангел, когото беше пренебрегвал през целия му живот. Тревожеше се и от евентуалната си среща с Джулия.

Но може би тя не беше там? Може би доктор Макгрегър не я беше уведомил, че може да остава, колкото поиска? Сигурно е разбрал, че ако й каже такова нещо, тя ще прекарва всяка секунда край леглото на дъщеря си.

Поради празника повечето от стаите в детското отделение бяха тъмни и празни. Когато Джефри наближи открехнатата врата на стаята на Мери, видя, че отвътре струи светлина.

Мери беше сама. Седеше на леглото, подпряна на възглавниците, и четеше книга със светлорозова обложка. Лампата образуваше ореол над златокосата глава.

Джефри застана на прага и се загледа в дъщеря си. Тя беше ужасно бледа. По слабичките й ръце имаше синини: огромни лилави съсиреци, причинени от интравенозните манипулации. Той знаеше, че без достатъчно тромбоцити в кръвта, тя дълго се процежда през нежните капиляри.

Мери беше щастливо залутана в приказката, която четеше. Така погълната от книгата, Джефри можеше да я гледа вечно. Той се опитваше да овладее връхлетелите го чувства, когато неочаквано момичето вдигна глава. Очите й грейнаха.

— Татко!

— О, Мери! — Джефри стремително се насочи към нея. Седна на леглото и гальовно докосна златистата й коса, бледите страни, крехките рамене. Искаше му се да я притисне до себе си, но се страхуваше да не й причини болка.

— Знаех, че ще се върнеш!

— Мери, скъпо мое дете…

— Татко, защо плачеш? Недей!

— Плача, защото съм щастлив да те видя! — Джефри държеше хубавото й, обезкървено лице в треперещите си пръсти. — И защото не бях достатъчно добър баща!

— Татко, не говори така! Просто беше много зает, а работата ти е много важна. Беше принуден да си далеч от мене, но това не означава, че не си ме обичал! — Мери го убеждаваше сериозно, повтаряйки рефрена, крепял я през целия й живот.

— Много те обичам, Мери! Тежеше ми това, че не можех да бъда до тебе! „Но как може ти да ме обичаш? Как и кога си станала толкова мъдра?“

— Мама винаги ми е повтаряла, че ме обичаш, че някога ще намериш време и за мен. Мама не би излъгала, нали?

— Не, тя не би излъгала! — Какъв дар му беше поднесла Джулия! Любовта на дъщеря му, въпреки че би трябвало тя да го презира!

— Тревожех се, че няма да се върнеш при нас — продължи тихо Мери. — Затова се появи язвата.

— О, миличко!

— Сега съм добре, татко. Наистина! Когато ми трансплантират и костен мозък, съвсем ще се оправя.

— Това ще стане вдругиден, Мери. Аз ще бъда донорът.

— И се връщаш при нас, нали?

— О, Мери — прошепна Джефри. „Ако знаеш как копнея да се върна при вас!“ — Ще бъда с вас колкото мога повече. Мама обаче може да не ме иска.

— Но, татко, тя иска да се върнеш. Липсваш й. Знам, че мама също плаче, но се крие. Не иска да я видя.

— Така ли? — попита обнадежден Джефри, отново почувствал горещината на сълзите. Той се насили да откъсне за момент очи от лицето на дъщеря си. — Интересна ли е тази книга?

— Да. Това е една от приказките, които мама ми разказваше, когато бях малка.

„Когато бях малка!“ Сърцето го заболя при мисълта, че през всичкото това време той е бил безучастен свидетел. Тя все още беше малка, но беше пораснала.

— Спомням си, че мама ти разказваше приказки, Мери. Помня дракона Дафне и дяволчетата Сесили и Робърт.

Емоциите прекършиха гласа му и го върнаха назад, в онзи момент, когато пътуваха с кола от Лос Анджелис до Ню Йорк. Джулия тогава се притесняваше, че приказките, които разказваше в колата на дъщеря си, можеха да му досадят. Но той обичаше приказките и слушаше с удоволствие. Обичаше и възбудата на Мери, когато възклицаваше ликуващо: „Кравите правят мууу, мамо“.

— Ето я Дафне.

— Тази рисунка е чудесна.

— Патрик я направи.

— Патрик? Инструкторът по езда от клуба?

— Да. Той беше на вечеря у нас, когато получих кръвоизлива. Той ме носеше, когато мама караше към болницата. А това е неговата кръв. — Мери посочи към пластмасовата банка, окачена на стойка до леглото й. Оттам в слабите й вени бавно се вливаше живителна сила.

Съзнанието на Джефри се изпълни с образа на красивия мъж, чиято кръв спасяваше безценната му дъщеря. Дали стройното му силно тяло е дарявало удоволствие на Джулия? Дали е карало виолетовите й очи да блестят от желание и радост?

— Татко? Какво има?

— Всичко е наред. Просто една далечна мисъл. Да ти почета ли малко, докато заспиш?

— Да.

Без колебание, сякаш нейният баща й беше чел приказки цял живот, Мери се притисна към него. Джефри нежно обгърна слабичките й рамене и почувства топлината на нейното доверие. Колко му е липсвала!

— Искаш ли просто да ти разкажа нещо, Мери? — попита Джефри, нарушавайки тишината, която го караше да се чувства удобно и спокойно. Джефри вдигна поглед от книгата с чудесните рисунки на Патрик. — Искаш ли да ти разкажа какво стана, когато те държах за пръв път в ръцете си?

— Добре — съгласи се енергично Мери, като се обви още по-плътно около него. След миг блесналите й очи станаха сериозни. Беше докоснала влажните му страни със слабите си пръсти. — Но, татко, само ако това не те кара да плачеш!

— Това са щастливи сълзи, скъпа — прошепна Джефри. — Между другото, когато за пръв път те взех на ръце, ти плачеше.

— Така ли?

— Да. Може би си била разстроена, че до този момент не съм те държал.

— А съм искала това?

— Навярно, защото, когато го направих, ти млъкна и ми се усмихна.

— Наистина ли?

— Да. — Джефри нежно целуна копринената коса и затърси други спомени за Мери. Бяха толкова малко, болезнено малко. Не можеше да изрови от съзнанието си почти нищо. Но си спомняше слънчевия й щастлив образ, който беше наблюдавал от разстояние. Джефри придърпа много нежно Мери до себе си и започна да й описва картини и образи от миналото…

Момичето заспа в ръцете му с щастлива усмивка върху бледите си устни. Дълго време Джефри я държа, а сълзите му капеха. После внимателно постави главата й на възглавницата, оправи завивката и угаси лампата. Преди да си тръгне, отново прошепна:

— Обичам те, Мери!