Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Songs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Катрин Стоун

Заглавие: Модерни жени

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Ани Стаменова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15537

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Кеймбридж, Масачузетс, Септември 1974

Даяна стана от бюрото, където учеше, за да обърне плочата с любимите си записи. Те бяха обичайната й компания още от гимназията. Бяха я подкрепяли през трите години на здраво учене в „Радклиф“. Бяха с нея и вече като първокурсничка в Харвардския медицински факултет.

Когато се връщаше към бюрото, тя спря край прозореца на малкия си апартамент в „Хилярд плейс“ и се усмихна на огромните дъждовни капки, които се разплискваха по стъклото. През тази приятна дъждовна вечер Даяна щеше да учи анатомия на гръдния кош, на фона на „Бийтълс“.

Когато в 11 иззвъня телефонът, тя помисли, че е някоя състудентка, която, разочарована от днешната лекция, вероятно щеше да й иска подробните записки по биохимия. Би могъл да е и Алън. Алън следваше втори курс право. Срещаха се от една година. Бяха се любили, но Даяна знаеше, че това няма да е мъжът, за когото ще се омъжи. Преди четири месеца, когато бяха правили любов за първи път, тя още не беше уверена в това. Но сега изпитваше нужда да му го каже направо.

„Ако е Алън, въпреки че е късно и имам да уча, ще го поканя. Трябва да се изясним!“ Взела веднъж това решение, тя смело се запъти към телефона. Докато вдигаше слушалката, тя силно се надяваше отсреща да е някоя състудентка.

— Даяна? Сам Хънтър е.

— Сам?

— Помниш ли ме?

— Разбира се, че те помня. „И никога не съм вярвала, че ще се видим някога пак.“ Гласът на Сам звучеше отблизо, но Даяна знаеше, че е в Лос Анджелис и тренира за мача срещу Вашингтон в събота. Тя се интересуваше от университетското първенство в Южна Калифорния. Гледаше срещите по телевизията и четеше във вестниците за онези мачове, които не бяха показвани. Даяна познаваше в детайли зашеметяващата кариера на Сам. Беше сигурна, че тази година той ще поведе отбора си към националното първенство и ще спечелят купата. — Как си?

— Добре. Мокър.

— Мокър? — Сърцето й щеше да изхвръкне, като видя как дъждът бие по прозореца й. — Къде си?

— В телефонна кабина, недалеч от един площад, наречен „Кафез“.

— В Кеймбридж? — прошепна тя. „Само на четири блока оттук. Защо?“

— Да. Бих искал да те видя, Даяна. Може ли да пием някога кафе или да вечеряме заедно?

— Къде ще отседнеш?

— Още не знам.

— Пристигай. Чакам те.

Крайният етап от трансконтиненталното пътуване на Сам на автостоп го беше довел, подгизнал, на половин километър от площад „Харвард“. Той знаеше, че Даяна е още в Кеймбридж. Преди да напусне Лос Анджелис, от студентското бюро беше научил, че тя учи в Медицинския факултет. Оттам беше взел и телефонния й номер.

Сам имаше пари за хотел. Беше продал колата, учебниците си, всичко, освен дрехите в раницата си и китарата. Редно беше да й се обади, след като си намери стая и се преоблече, но не можеше да чака. Имаше нужда да чуе гласа й.

Отчаяно искаше да я види. Тя изпитваше същите чувства.

 

 

— Здравей.

— Здравей. — Посинелите му от студ устни й се усмихваха. С неговата си усмивка — стеснителната. От косата му се стичаше вода.

Докато Сам се изкъпа и преоблече, Даяна направи горещ шоколад и обърна — за кой ли път — плочата с любимите си песни.

След това двамата със Сам танцуваха. Започнаха оттам, където бяха спрели в лунната юнска нощ. Този път завършиха своя танц на любовта.

През онази лятна нощ ритъмът на танца им беше бавен и изящен. Едно приятно докосване на телата. Сега двамата бяха заредени с напрежение, граничещо почти с отчаяние. Нуждата им да бъдат заедно беше сякаш неразумна и открадната.

Усещаха се така, сякаш някой щеше да се вмъкне в любовта им. Дори когато бяха утолили страстта и желанието си.

Още когато започнаха да се любят, около тях витаеше атмосфера на безнадеждност.

Някак отчаяно двамата се вкопчваха един в друг, за да уловят и запазят чувствата си.

 

 

— Не мога повече да играя футбол — й каза Сам, три дена след като беше пристигнал.

— Но ти трябваше да спечелиш купата тази година.

— Как си разбрала за това?

— Знам всичко за твоята кариера. Попитай ме колко паса си изпълнил и чий рекорд си счупил.

— Откъде си научила?

— От телевизията. От спортната страница на „Бостън Глоуб“.

— Наистина ли?

— Разбира се — усмихна се Даяна. Когато пръстите й погалиха назъбените белези по тялото му, хлътнаха в една вдлъбнатина от дясната част на ребрата. — Радвам се, че си оставил футбола. Мисля, че тялото ти е отнесло вече достатъчно травми.

— Предостатъчно. Но би могло да понесе мъничко любов.

 

 

— Колко деца ще имаме? — попита Даяна един ден в края на октомври, когато се разхождаха из Бостън. В съботния следобед, сред купищата листа, радостно лудуваха малчугани.

— Колкото искаш. Ти ще бъдеш прекрасна майка.

— А ти — чудесен баща. — Даяна се усмихна и попита: — Мислил ли си за имената на нашите деца?

— Не, не съм. — Сам й се усмихна влюбено. След това тъмните му очи станаха сериозни. — Впрочем бихме могли да кръстим една от дъщерите ни на моята майка. Тя се казваше Джейн.

— Казваше? — повтори тихо Даяна. Часове бяха говорили за любовта си, за песните му, за мечтите си, за тяхното бъдеще, за нейното чудесно семейство. Но той винаги беше мълчал за своите роднини. — Майка ти не е жива?

— Не.

— Каква беше тя, Сам?

— Много нежна. И много смела. — Сам въздъхна. Погледът му беше зареян надалеч. — Почина при автомобилна катастрофа, когато бях на шест години. „Не, Даяна, тя загина, като се опитваше да спаси живота ми!“

 

 

Три седмици, след като беше научила за майка му, Даяна се запозна и с неговия баща.

Тя беше в апартамента си. Учеше и слушаше един от записите, които Сам беше направил за нея: смесица от любовни песни, стари любимци на Даяна. По средата на лентата Сам беше записал свое двадесетминутно инструментално изпълнение, наречено „Хармония“. Когато беше живял в Калифорния, той беше прекарвал много неделни следобеди в църквите. Там се беше вслушвал в звъна на камбаните. „Хармония“ беше смесица от прекрасни мелодии, които се преливаха една в друга. Един изумителен водопад от музика, триумф на талантливите му пръсти.

В онази ноемврийска вечер Сам беше в „Двата фенера“. Това бе едно кафене, в което той сервираше и пееше. Когато в 11 часа се звънна на вратата, Даяна първо погледна през шпионката. Беше време Сам да се прибира и тя помисли, че си е забравил ключа. Но на площадката пред вратата стоеше един мъж, който приличаше на него.

Когато отвори, Даяна се усмихваше топло и се канеше да му каже: „Вие трябва да сте бащата на Сам. Колко хубаво, че сте решил да ни посетите!“. Но вътре в нея нещо властно я предупреди: „Внимавай!“. Човекът приличаше на Сам. Същата мургавата красота, същото стройно тяло, същите кафяви очи с дълги мигли. Но погледът! Погледът на Сам беше топъл, мил, любящ. А този на мъжа пред нея — остър и студен.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търся Сам.

— Сам?

— Вие сте Даяна Шепърд, предполагам.

— Да.

— Тогава би трябвало да познавате Сам Хънтър?

— Да, разбира се. Учихме заедно в гимназията в Далас. — Тя наклони глава и попита: — Вие негов брат ли сте?

— Аз съм баща му.

— О, какво мога да направя за вас, господин Хънтър?

— Може да ми кажете къде е Сам!

„Не се изчервявай! Гледай го в очите и говори убедително.“ Даяна въобще не можеше да лъже. Не вярваше и че трябва да се научи. Но тази вечер най-съкровените й инстинкти сами изтикваха напред лъжите.

— Нямам представа, съжалявам.

— Кога за последен път сте го видяла или сте се чула с него?

— Чакайте да помисля. Трябва да е било през вечерта на бала. Със Сам се познавахме и той беше така любезен да бъде мой кавалер. Господин Хънтър, да не би нещо да не е наред? Да не се е случило нещо със Сам?

Баща му понечи да се усмихне и Даяна се поуспокои. Но това беше само номер, който трябваше да отвлече вниманието й. Когато тя започна да се чуди дали не е сгрешила с предпазливостта си към него, усмивката му се вкамени, а очите му подивяха.

Даяна почувства хладни тръпки по гърба си. Ужасяващото осъзнаване на опасността дойде с паническото решение да бяга. Точно тогава обаче той я сграбчи.

Вълните на страх, които я бяха облели преди малко, бяха само слаби тръпки в сравнение с ужаса, който я обзе сега. Масивните му длани безмилостно се впиха в деликатната плът на ръцете й.

— Не ти вярвам, госпожице — изсъска той. — Той е тук, нали?

— Не. Пуснете ме веднага. Как смеете?

— Как смея ли? — Изсмя се грозно, след това я придърпа по-близо към озлобеното си лице и повтори многозначително: — Как смея ли?

„Господи, но той вони на алкохол!“

По време на студентските си години в „Радклиф“ Даяна беше работила като доброволка в Бърза помощ. В Бостънската градска болница беше виждала пациенти, подивели от алкохол и наркотици. Беше се възхитила на спокойствието и здравия разум, проявявани от сестрите и лекарите. Тя само беше гледала. Но сега трябваше някак си да се справи с тази ситуация.

— Господин Хънтър… — започна тя тихо, като се опита гласът й да звучи спокойно. Нямаше представа дали ще успее, защото всичко се губеше в пулсиращата кръв из мозъка й. — Наистина не зная къде е синът ви. Знам само, че сте пиян и ме наранявате, въпреки че не искате това. Ако не си тръгнете, ще викам и съседите ще извикат полиция.

— О, госпожицата била сигурна, че не искам това, така ли? — присмя се той. В очите му нямаше страх.

Заплахата на Даяна беше пълен блъф. Повечето от съседите й бяха възрастни хора и сигурно отдавна спяха зад непроницаемите си стени. Но думите бяха единственото й оръжие срещу зверската му сила. В главата й все по-силно чукаше предупреждението: „Хармония“ след минута ще свърши и ще прозвучи гласът на Сам. А след десет-петнадесет минути и той самият ще се прибере.

— Е, господин Хънтър, да извикам ли полиция?

— Твоя работа. Аз си тръгвам. Но ще се видим пак. Бъди сигурна!

Масивните пръсти на мъжа се впиха по-дълбоко в ръката й, почти до костта. След това грубо я освободи. Смразяващият му поглед беше поглед на умопобъркан. После той се изсмя зловещо и пое надолу по стълбите.

Когато Даяна затвори вратата зад себе си, цялото й тяло трепереше. Въпреки че си пое дълбоко въздух, помисли, че се задушава. Тя трябваше да се увери, че натрапникът наистина си е тръгнал! Олюля се към прозореца и с облекчение видя, че той се качва на колата си. Гумите изсвириха и със скандално спокойствие завиха зад ъгъла.

Чудовището си беше отишло. Засега…

Даяна навлече палтото си и в ледената ноемврийска нощ хукна към „Двата фенера“. Трябваше да предупреди Сам. Само преди минути, когато беше отворила вратата на почти познатия непознат, беше се потресла в мълчалив ужас. Сега, когато влетя в затъмненото помещение и видя любимото лице през мъглата на сълзите си, тя изкрещя.

Слава богу, това беше Сам, а не баща му. Силните му приятелски ръце я прегърнаха и здраво я държаха, докато тя хълцаше и се бореше с ужаса. Най-после тя беше със Сам, приютена от гальовната топлина на тяхната любов. Почувства се защитена.

— Скъпа, какво има? — попита той, когато тя се успокои. Сам се страхуваше от отговора й. Беше видял отчайващия ужас в очите й. — Даяна?

— Баща ти беше тук!

 

 

Тази нощ Даяна научи, че не всички белези по тялото на Сам са от многобройните схватки по футболния терен. Повечето бяха резултат от друга война, продължила през целия му живот. Война с жестокия и безразсъден баща, подвластен единствено на болния си извратен мозък. Най-дълбоките рани на Сам още личаха, други бяха изчезнали.

— Много дълго време се опитвах да разбера с какво съм предизвикал гнева му и как да го избягна.

— Но ти не си правел нищо нередно, нали?

— Не. Той винаги е диктувал всичките ми действия. Мечтата му е била да бъде известна футболна звезда, но никога не е могъл да я осъществи. Затова прехвърли амбициите си върху мен. И доскоро аз ги реализирах. Докато не го предизвиках, бях идеалният син…

— Вечерта, когато трябваше да изнесеш първия концерт в болницата — прошепна Даяна. Тя добре си спомняше как тогава поради някакво предчувствие гневът й беше изместен от загриженост. Спомняше си как Сам й се беше извинил, без да дава обяснения. И как четири дена по-късно очите и лицето му изглеждаха направо мъртвешки.

— Онази вечер… ти се обадих веднага, щом можех да си го позволя.

— Сам, но ти настояваше и определи друга дата за след три седмици! Дори и тогава не би могъл да си сигурен, че пак няма да ти се случи нещо непредвидено. Защо го направи?

— Заради теб и децата. И заради мен. Нямах представа защо баща ми не искаше да пея тогава. След три седмици пък реши, че би било великолепно. Той беше… Той е абсолютно нелогичен. Винаги е бил такъв. Майка ми се опитваше да ме защитава от него, но и тя стана негова жертва.

— Той ли караше колата, когато е станала катастрофата?

— Не, тя беше на волана, а той ни преследваше. Бях на шест години и бях направил нещо. Или бях ходил из стаята, или не бях. Или бях говорил, или бях мълчал… Кой знае? Както и да е. Той се нахвърли върху мен и тя се опита да се намеси. Тогава баща ми насочи гнева си към нея, но майка ми някак успя да грабне ключовете на колата и мен. — Сам леко въздъхна. — Спомням си всичко много добре. Пътуването ни продължи само пет-шест минути. През това време тя поне десет пъти ми каза, че ме обича и че никога няма да се върнем обратно, че винаги ще бъдем далеч от него. Знаех, че ще катастрофираме, но ми беше все едно. Исках да бъдем на небето двамата. Тя и аз. И никога да не го видим отново: Но на небето отиде само тя.

„А ти прекара живота си в земния ад“, помисли Даяна. Сърцето й се изпълни с ново, силно чувство — на ярост.

— О, Даяна, но как е разбрал за тебе? — попита Сам с очевидно страдание. Тогава, когато се бяха обикнали, в гимназията, той пазеше безценната си любов скрита. Най-тайната и най-прекрасна част от живота му не биваше да се докосва от неговия баща. За да не я оскверни, да не я разруши. — Той никога не е проявявал интерес към личния ми живот, освен вулгарно да ме дразни със секса. Въпреки че бях влюбен в теб онази пролет, се срещах с други момичета и ходих на партита с моята компания.

— Но ти ме заведе на бала!

— Да. Нашата първа и последна официална среща. Ако ме беше попитал, щях да му кажа, че съм с някоя друга. Но той не го направи. До тази вечер вярвах, че той не подозира за съществуването ти. Трябва да е разбрал за тебе след бала. И, очевидно, си е поставил за цел да те открие.

Даяна се замисли за нощта на бала, когато Сам беше дошъл с четиридесет и пет минути закъснение. Спомни си как тялото му беше някак стегнато, като от силна болка.

— Поставил си е за цел да ме открие, защото е усещал, че представлявам нещо за теб. Защото онази вечер ти си излязъл, въпреки… — Даяна усети как й се сви стомахът от обич и ужас. — Кажи ми какво се случи тогава?

— Това, което се случи, моя прекрасна Даяна, беше, че аз исках да се любя с теб, но не можех.

Даяна потресена разбра, че в онази звездна нощ ребрата на Сам били счупени. Всяко вдишване се забивало като нагорещен ръжен в гръдния му кош. Сам не можел да се люби с нея, но искал да се видят за последен път. Защото тя била единствената светлинка в бурите на неговия живот.

„Но сега мога да се любя с тебе, скъпа моя, помисли Сам. Единственото нещо, което искам, е… една последна гальовна нощ, преди да си отида от тебе завинаги!“

 

 

Тази нощ беше различна. До този момент тъмната тайна за бащата на Сам винаги беше правила любовта им открадната. Тази нощ се любиха бавно, нежно и чувствено… Удоволствието не бързаше да дойде. А после продължаваше безкрайно.

На сутринта, когато зората освети навъсеното ноемврийско небе, Сам я прегърна за последно и изрече думите, които беше длъжен да каже:

— Трябва да тръгвам, Даяна.

— Да тръгваш? — попита тя изненадана. След това добави разбиращо: — Отиваш да се срещнеш с него, нали? Надявам се да му кажеш, че никога няма да се върнеш към футбола. И да го предупредиш, че ако още веднъж се опита да ни безпокои, ще потърсим намесата на полицията.

— Как ми се иска всичко да е толкова просто, Даяна! Баща ми обаче не се страхува от полицията.

— Не си прав, Сам. Той си отиде, след като го заплаших с нея.

Сам й се усмихна с обич. Вярата на Даяна в доброто беше толкова силна, сърцето й — толкова обичливо, че сега тя просто отричаше истината. Тя му беше разказала за всеки ужасяващ детайл, включително и за това как баща му се беше подиграл с полицията. Сега някак си беше омекотила спомена си. Сякаш кошмарът се беше размил на дневната светлина.

Дори и да беше облагородила ужасния спомен, дори и един ден съвсем да го изличи от съзнанието си, Сам никога нямаше да забрави потресения й поглед, с който изучаваше грозните синини по ръцете си.

Сам знаеше какво представлява баща му. Знаеше, че хладнокръвно и безмилостно ще продължи да души по следите на непокорния си син. Като хищник, който дебне плячката си. Но за разлика от животното, той беше по-страшен. Когато го откриеше, той щеше да засенчи живота му, както винаги го беше правил. Щеше да се появява в полунощ, за да всява ужас, да изтезава и да се забавлява от болката, която причинява. Заплахата в живота на Сам щеше да бъде постоянна, диктувана от чудовищните пориви на баща му. И един ден, както беше станало с непрежалимата му майчица, насилието върху него можеше да се окаже смъртоносно.

Сам не се боеше за себе си. Той би могъл да остане с Даяна и да я обича, и да се радва на децата си от нея. Но само ако можеше да предпази любимите си същества от своя непредвидим баща.

Сам обаче знаеше, че това е невъзможно. А не би могъл да засенчи живота на Даяна с непрекъснат страх. Още по-малко — да позволи физическо насилие над нея и децата им. За любимата си той искаше само щастие и радост. Това означаваше, че докато баща му беше жив, любовта им бе невъзможна.

— Мила моя, баща ми си е тръгнал, защото той така е решил — увери я нежно Сам. — Не защото си го заплашила с полицията.

— Значи няма да се срещнеш с него?

— Не! „Защото, ако го срещна сега, може и да го убия!“

Мразеше тази своя мисъл, но наистина се опасяваше, че ужасът, преживян от Даяна, можеше да го захвърли в тъмната зона. И не малодушието или страхът от смъртта го възпираха да противопостави жестокостта срещу насилието. А фактът, че така ще заприлича на баща си. Това би доказало нещо, от което Сам се страхуваше най-много. Че част от бащината му отрова тече и в неговите вени.

— Тогава къде отиваш?

— Не знам още. Просто трябва да се махна от тебе. Да му се обадя и да му кажа къде съм. Да го накарам да мисли, че през цялото време, след като съм напуснал Лос Анджелис, съм бил там.

— Но после ще се върнеш, нали, Сам?

— Не, безценна моя. Никога няма да се върна. Не мога. Не разбираш ли? Нашата любов е застрашена. Ти трябва да забравиш за мен, Даяна. Другаде трябва да намериш щастие и сигурност.

— Но, Сам, ти си моята любов! Нашето чувство е по-силно от баща ти. Доброволно поемам риска.

— Аз обаче не желая да те замесвам в това!

И Сам отново беше излязъл от живота й, както някога. С тъжната и сериозна клетва, че никога няма да се видят отново. Но точно както и преди, Даяна не му вярваше. Знаеше, че Сам ще се върне при нея. Тя знаеше това, преди да открие, че последната им любовна нощ беше създала нов живот. Тяхното дете, любимият дар на Сам, беше спомен и обещание.

Той щеше да се върне. Защото тук беше оставил част от себе си. Тържествуващ, жив символ на тяхната обич!

 

 

— Ние сме здрави и щастливи — увери Даяна родителите си за стотен път. Беше юни и за една седмица тя беше на гости при тях в Бостън. Налагаше й се да повтаря това уверение хиляди пъти, защото точно толкова пъти майка й настояваше да останат. Двамата с баща й, прочути археолози, през август трябваше да заминат на разкопки в Северна Африка. Нямаше да ги има един месец. А през август бебето трябваше да се появи на бял свят. — Вървете!

— Ще ти бъде трудно да се свържеш с нас, Даяна!

— Няма да имам нужда. Между другото, мамо, първите бебета се раждат със закъснение, нали? Вероятно, когато се върнете, все още ще бъда бременна. — Гласът на Даяна омекваше, когато говореше за крехкия живот в нея. — Това малко животинче и аз ще прекараме едно спокойно лято. Ще подготвяме курсовата ми работа за втори курс. Ще имаме и много време да се забавляваме.

 

 

Даяна кръсти дъщеря си Джейн. Така, един радостен следобед в парка в Бостън, бяха планирали двамата със Сам.

Джейни се роди в началото на август — плод на любовта, щастлив дар на живота. Тя имаше тъмнокафявите очи на Сам и кестенявите коси на двамата. Беше красиво, нежно и усмихнато бебе.

— Този дефект се среща изключително рядко, Даяна — й каза детският кардиолог на Масачузетската окръжна болница. Тогава Джейни беше на три дена.

След още три дни малките дробчета, отначало здрави, отчаяно започнаха да се борят за въздух.

Лекарят обясни какво не беше наред с малкото сърчице. Даяна го разбра превъзходно. Като първокурсничка, тя беше взела с отличен изпита си по анатомия, физиология и ембриология.

— Значи трябва да се оперира — заяви тя.

— Няма хирургическа интервенция за такава аномалия, Даяна. Съжалявам!

Даяна осъзна превъзходно и тези болезнени думи. Джейни имаше нужда от ново сърце, а медицината не можеше да й го осигури. Трансплантацията на сърце при възрастни беше новост. Все още не всички операции бяха успешни. Дори в центровете, където се извършваха, все още не бяха се наложили.

Медицинската наука не можеше да предложи нищо на току-що родената дъщеря на Даяна. Сърцето, което тя и Сам бяха дарили на безценното си дете, беше пукнато. И не можеше да бъде поправено.

Джейни живя само един месец в малкия апартамент, там, където се бяха обичали майка й и баща й. Там, където имаше все още страшно много любов. Даяна прегръщаше малката си дъщеричка, целуваше я, шепнеше й гальовни думи.

— Обичам те, Джейни! О, малкото ми момиченце, толкова много те обичам!

Даяна разказваше на бебето за чудесния му баща. Постоянно слушаха записите на Сам. И Даяна й пееше. Този месец тя, която обичаше музиката, но никога не можеше да налучка правилния тон, пееше вярно.

Джейни умря в ръцете й. Една спокойна смърт — последно вдишване и… нямаше повече.

 

 

Родителите на Даяна пристигнаха в Бостън два дена след смъртта на внучката си. Щастливото писмо, което Даяна им беше написала веднага след раждането, беше пристигнало в далечния лагер точно преди да тръгнат обратно. Нежно, после настоятелно те се опитаха да убедят любимата си дъщеря да прекъсне следването си в Медицинския институт и да се върне с тях в Далас. Но Даяна ги убеждаваше, че е добре, и им отказа.

Тя огради сърцето си със стена от желязо. Взимаше изпитите си с отличен. Настояваше, че е добре, въпреки че радостта си беше отишла от очите й, а лицето й беше вкаменено. Беше винаги нащрек срещу болката. През годината, последвала смъртта на Джейни, тя не си позволи да мисли или да страда. Не си позволи да осъзнае единствената надежда в умиращото си сърце — отчаяното желание Сам да се върне.

 

 

В септемврийската вечер, когато се навършваше точно една година от смъртта на детето й, Даяна седеше в тъмнината на апартамента си. Там великолепната й любов беше живяла и после загинала. Отначало тъмнината беше изпълнена с тишина. Но след час или два, дори без да се замисли какво прави, Даяна започна да слуша песните, които Сам беше написал за нея.

Рязък телефонен звън взриви нежната музика от любовните песни.

— Здравей, Даяна.

— Сам? — Досега не беше плакала. Не беше си го позволила, но топлотата на нежния му глас я разлюля. Сякаш беше тук, до нея. Сякаш беше защитена в ръцете му. Той я спасяваше от болката, която беше толкова остра, че беше страшно да се говори за нея. Даяна затвори очи. Позволи си да бъде обладана от любящия му глас и стеснителната усмивка. — Къде си?

— В Лондон. Тук съм, откакто напуснах Бостън.

— Видя ли се с баща си?

— Говорих с него — отговори тихо Сам.

Беше позвънил на баща си в момента, щом пристигна в Лондон. Няколко седмици след това баща му още не се беше появил и сърцето на Сам се беше изпълнило с надежда. Но после бяха започнали телефонните разговори… Някои — заплашителни и побъркани, някои — ужасяващо нормални и почти бащински. Тези разговори, почти нормалните, бяха разбили надеждата. Докато вникваше в интереса на баща си към личния му живот, към приятелките му, Сам беше разбрал, че лудостта му не е утихнала. Нито гневът към предателя син. Баща му просто търсеше нови пътища да накаже Сам, като правеше своите малодушни, кавгаджийски проучвания за други, по-уязвими жертви.

Не, лудостта на баща му не беше намаляла. Беше станала по-лоша, по-пресметлива. Бомба със закъснител. Всеки звук на тишината между обажданията потвърждаваше самотата, на която беше обречен Сам.

Всеки ден и нощ обаче той мислеше за Даяна. Тя жестоко му липсваше. Бореше се с властната нужда просто да чуе гласа й. Беше устоял почти две години, защото не знаеше какво да й каже. Но тази вечер сърцето му беше победило. Тази вечер той беше почувствал невидимо притегляне, сякаш тя също имаше нужда от него…

Може би му се искаше да чуе, че тя е щастлива. Че е намерила безопасната любов. Може би, ако знаеше това, щеше да престане да мечтае за времето, което никога нямаше да дойде. Времето, когато тяхната любов нямаше да живее единствено в сънищата, спомените и песните.

— Нищо не се е променило, Даяна — тъжно прошепна накрая Сам.

— Няма ли да се върнеш?

— Не. Просто исках да узная ти как си! — На самия него думите му прозвучаха бледо, посредствено, неточно. Само сянка на това, което в действителност искаше да й каже.

— Добре съм, Сам. — Тя звучеше убедително. Механично изговаряше фразите, по рефлекс. Беше ги повтаряла цяла година, на всеки, дръзнал да прояви загриженост към нея.

— Как върви учението?

— Върви. Започнах клиничната си практика. Всъщност ще се дипломирам една година по-рано.

— Като в колежа. Брилянтната Даяна — прошепна Сам, горд от жената, която обичаше. Каква прекрасна лекарка щеше да бъде тя! Колко радост щеше да получава! Колко добро щеше да направи със съвършения си ум и с обичното си сърце! Много често беше мислил, че двамата с Даяна биха могли да живеят, като крият любовта си. Но тогава тя трябваше да се прости с много неща. Освен това кой можеше да им даде гаранция, че баща му нямаше да ги открие?

Сам знаеше какво може да предложи на Даяна — своята любов, сърцето си, живота си и… постоянен страх. За нея той желаеше много повече. Тя можеше да има и други мъже, които биха й осигурили всичкото щастие и радост, които заслужаваше.

— Кажи нещо за себе си, Сам — предложи Даяна след малко. Гласът й беше омекнал, като неговия, защото тя още го обичаше. Щеше да го обича винаги, въпреки че той нямаше да се върне при нея. — Ти как си?

— Също съм добре — излъга и той.

— Пееш ли?

— Да. В ресторанти. — Сам замълча и после добави неуверено, сякаш сам не си вярваше: — Преди един месец подписах договор за двоен албум с Би Ем Ай.

— О, Сам! Това е чудесно! — Даяна се усмихна с любов, като си представи уязвените му тъмни очи. Животът, прекаран в наказания и страх, му беше внушил, че той няма стойност. Без значение какви успехи беше постигнал.

— Първият албум ще бъде готов следващото лято.

— Ще мога ли да получа един? Не — сто!

„Ще ти изпратя един. Не, ще ти донеса един!“ Тази мисъл се стори на Сам чудесна. Той обаче знаеше, че повече не трябва да й се обажда. Защото тогава тя щеше да предложи да го чака. Защото веднъж й беше казал „сбогом“, а след три години се беше появил отново. Тази вечер, преди да затвори, той искаше тя наистина да разбере, че любовта им няма бъдеще.

— Да, щом искаш — внимателно отговори след малко Сам. — Албумът ще излезе едновременно в Северна Америка и Обединеното кралство.

— Те са убедени, че ще има успех, нали?

— Да.

— И така ще стане. Аз просто трябва да грабна своите плочи, преди да са продадени. Много се гордея с тебе, Сам!

— Аз също съм горд с тебе, Даяна!

От нежността в гласа му тя се изпълни с нова надежда. През изминалите няколко минути двамата бяха обсъждали мечтите си. Изминалите две години бяха изчезнали. Те отново бяха заедно. Мечтаеха заедно, че животът им ще продължи с тържеството на тяхната любов.

— Моля те, върни се при мене, Сам!

— Не мога, скъпа. Просто не мога!

— Искаш да кажеш, че не искаш? — На овакантеното място на надеждата се настани гневът.

— О, Даяна! Колко бих искал! Толкова много те обичам!

— Ти не ме обичаш, Сам! Във всеки случай, не истински. Когато обичаш някого, ти не го напускаш. Правиш планове да прекараш живота си с него. Живееш с него и нищо друго няма значение. „Ако ме обичаше, ти щеше да бъдеш до мен, да обичаш детето ни с мен. Да я обичаш и да я прегръщаш. Да бъдем заедно и след като тя умря…“ — Не може да казваш „обичам те“ на някого и после да изчезнеш без причина!

„Без причина!“ Сам го заболя от тези думи. Тя отчаяно му липсваше във всяка минута от неговия живот, но никога не беше подложил на съмнение решението си да я напусне. Даяна още не разбираше смъртоносната опасност в лицето на баща му. Не разбираше, че Сам я е напуснал, защото му е била скъпа прекалено много.

— О, Господи! Даяна… — прошепна Сам. — Моля те, дори за миг не се съмнявай, че те обичам с цялото си сърце.

Страданието в гласа му прогони гнева й. Или може би беше време да се спре яростта? През изминалата година желязната преграда около сърцето й беше държала чувствата й заключени. Но тази непробиваема крепост се беше срутила. Чувствата се бяха освободили. Един повличащ водопад, над който тя нямаше власт. Водопад от любов, гняв, тъга…

Тази нощ Даяна искаше само любов за Сам. Цял живот щеше да живее с гняв и тъга. И с горчивата истина, че Сам не я е обичал достатъчно, за да намери обратния път към нея. Сега се беше вкопчила в нежността на гласа му. За последен път си беше позволила да бъде обгърната от топлота, да бъде защитена и обичана. Защото Сам я беше обичал, макар и недостатъчно. Не беше негова вината. В този момент тя имаше нужда да живее с любовта му.

 

 

Те разговаряха почти три часа, споделяйки думи и мълчание. И двамата знаеха, че краят ще настъпи. Искаха нежността между тях да продължи вечно. В тъмнината дори се посмяха. Слаби изблици, защото и двамата отдавна не бяха се смели.

Когато осъзнаха, че е време да се сбогуват, Сам й зададе въпрос, който беше изникнал в съзнанието му веднага, щом беше разбрал, че тя се съмнява в любовта му.

— Ще слушаш ли песните ми, Даяна? — Гласът му беше спокоен, въпреки че отчаяно имаше нужда да чуе отговора й.

— Да! — Даяна не разбираше истинската заплаха от баща му. А и той не искаше да губи тези безценни часове, като я запознава в детайли с ужаса, който би поставил на изпитание дори нейното голямо сърце. Но той искаше да я убеди в любовта си. И да я накара да носи тази увереност в живота и бъдещите си хубави срещи. Ако тя слушаше неговите песни, написани единствено за нея, тя щеше да разбере. — Да, разбира се, Сам. Ти знаеш, че ще ги слушам.

Двадесет минути по-късно си казаха „сбогом“. После топлотата внезапно си беше отишла, сякаш никога не е била там. Тя седеше в хладната тъмнина на своя апартамент, а сърцето й крещеше от болка. Отказваше да приеме суровата, горчива действителност.

Сам я беше обичал, но не достатъчно. И тя беше отново сама.

По някое време, преди зората да освети есенното небе, Даяна спокойно свали записа на Сам от касетофона. После събра всички останали ленти, на които бяха песните, посветени на нея. Не разкъса нито една на парчета. Тя беше тъжна, а не ядосана. Постави всички записи в един кашон и просто го свали в бъркотията на мазето. След това дневната светлина си проби път и остърга спомените от нежния глас.

Даяна отново намести желязната ризница около сърцето си…

 

 

— Каква трагедия! Тази година отборът на Сам Хънтър трябваше да спечели националното първенство.

— Нещо се е случило на треньора?

— Да. Не си ли чул? Вчера е бил убит.

— Убит!

Двамата лекари, които дискутираха шокиращата новина за смъртта на най-добрия национален треньор по футбол, се обърнаха към тихия женски глас.

Тримата бяха в сестринската стая на отделението за бърза помощ в Масачузетската окръжна болница. Даяна караше четвърта година от хирургическата си практика. Беше краят на ноември. Шест години, след като Сам си беше отишъл, и четири — след нощното му телефонно обаждане.

— Убит — потвърди един от колегите й.

— Известен ли е убиецът? — попита тихо тя. Смъртта на бащата не можеше да се превърне в трагедия, освен ако Сам не беше в дъното на тази история.

— Разбира се. Един от помощниците му. Гледах интервюто с нещастния човек. Чувства се ужасно, разбира се. Станало е случайно. Двамата са били на лов.

— О, разбирам — прошепна Даяна успокоена. Не изпитваше и капчица съчувствие. Лекарят беше обвързан с клетва да зачита свещеността на човешкия живот. Но тя посрещна вестта за смъртта на чудовището с надежда, граничеща с щастието.

„Сега любовта ни е в безопасност, Сам. Ако ме обичаш, ще се върнеш при мен!“

 

 

Но Сам не се върна, въпреки че лесно би могъл да я намери. Тя живееше в стария си апартамент, на стария адрес. Защо беше останала там, където толкова неща бяха умрели? Дали не чакаше Сам? Или това беше усилие да изживее този живот? Едно механично придвижване от ден в ден?

Даяна не правеше анализи. Тя просто оцеляваше. Без да се замисля защо, се отказа от мечтата си да стане педиатър и насочи блестящите си умствени способности в сърдечната хирургия. Без да се замисля защо, създаваше сърца, които трябваше да спасяват беззащитни малки същества.

В тъмнината на нощта беше уверила Сам, че ще слуша песните му. Тогава я обгръщаше топлата нежност на неговия глас. Но това беше обещание, което не можеше да оцелее под властната светлина на деня. Някога сърцето на Даяна се изпълваше с радост от песните. Но сега всякаква музика отключваше болезнени спомени за всичко, което беше загубила. И тя вече не я слушаше.

Светът се наслаждаваше на великолепните любовни балади на Сам Хънтър, но Даяна — никога. Ако беше се заслушала, тя щеше да разбере, че той я е обичал толкова много не за да я напусне. За нея е искал повече, отколкото любовта му би могла да й даде. След смъртта на баща му песните на Сам я викаха по име. В стиховете имаше нежна молба да се върне при него, ако все още го обича.

По-голямата част от Сам вярваше, че през тези години на раздяла Даяна е намерила друга любов. Той й го беше пожелал от сърце. Не й беше дал и грам надежда да очаква неговата обич. Затова той се стремеше към нея с музиката си. Бяха минали толкова много години… Той не можеше просто да застане на прага й. Но ако тя го обичаше още… Ако по някакво чудо не беше открила друга любов, тя щеше да разбере музиката му. Щеше да му позволи той да узнае. А мълчанието й означаваше, че или я слуша, но не го иска повече, или не я слуша, защото си е намерила друг.

Когато надеждата на Сам угасна, песните му придобиха нов оттенък. Те се превърнаха в тъжно, мъчително и лирично сбогуване с голямата любов.

 

 

Много дълго сърцето на Даяна беше вледенено. След известно време то се открехна за малко топлота. Даяна допусна посетители в него, но не им позволи да намерят там своя дом.

Докато срещна Чейс. Него настани в сърцето си. Дори повярва, че той го притежава. Когато Чейс й беше казал, че иска деца, тя беше разбрала, че нещо от себе си тя не му е отдала. Имало е съкровено кътче, което винаги щеше да си остане притежание на Сам и Джейни. Когато Чейс нахлу в тази забранена територия, любовта им приключи.

Личният живот на Даяна беше пълен с неудачи. Но професионалната й кариера преливаше от успехи. Беше изобретила ново сърце, великолепно творение, което щеше да спасява живота на децата. Те нямаше да умират като нейната безценна дъщеричка. Светът я беше признал и короновал във вълшебната и красива Кралица на сърцата.

Сякаш сърцата бяха нейното кралство. Сякаш само на нея беше известно нещо за тяхната загадъчност като физиология и душевност…

Кралицата на сърцата. Как само мразеше това прозвище! То беше изцяло невярно! Беше се провалила в любовта си със Сам и Чейс. И беше извършила непростима грешка — не беше спасила живота на своята обожавана Джейни!