Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Songs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Катрин Стоун

Заглавие: Модерни жени

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Ани Стаменова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15537

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Лос Анджелис, Май 1979

Джефри вече знаеше, че винаги ще я обича, и нетърпеливо кроеше планове за тяхното общо бъдеще. Преди обаче да помоли Джулия да сподели живота си с него, той трябваше да й довери една много лична своя тайна. Той трябваше да каже на своята любима, която искаше само да направи щастливи хората, които обича, че те двамата не биха могли да имат деца. Щяха да бъдат само той и тя. Дали това щеше да й е достатъчно? Или щеше да я загуби?

Докато Джефри пътуваше към апартамента си в оня първи петък на месец май, сърцето му биеше учестено, защото Джулия щеше да е там, щеше да го очаква. А освен това, защото през този уикенд той щеше да й каже истината.

Тя беше в хола, загледана към градината под прозореца и така унесена в мислите си, че не чу пристигането му.

— Здравей, скъпа.

Дочула гласа му, Джулия се обърна. Прекрасните й теменужени очи бяха потъмнели и разстроени и тя не се спусна към него.

— Какво има?

— Дойдох да се сбогувам.

— Да се сбогуваш? Но, Джули, защо?

— Защото… има три неща, които не знаеш за мен.

— Кажи ми ги тогава — прошепна спокойно Джефри, макар че сърцето му се разтуптя от вълнение. „Сподели с мен тайните си, любов моя, а аз ще споделя своите с теб… и да си кажем «здравей» завинаги, а не «сбогом».“

— Аз не завършвам „Бъркли“, Джефри. И не живея в университетското общежитие. Живея при леля си. Тя е моята пазителка.

— Пазителка ли?

— Да. Родителите ми заминаха, когато бях на десет. Малкият самолет, с който са летели от Картахена, е експлодирал във въздуха и те паднали в океана.

— О, скъпа, толкова съжалявам за това! Сега вече знам защо се боиш от океана.

— Когато съм с теб, не се страхувам — отвърна бързо Джулия, смутена от нежността и загрижеността в очите му.

— Радвам се, че е така. Когато си с мен, няма защо да се страхуваш от нищо. — Но тя се боеше, боеше се от това, което трябваше да му каже сега, боеше се, защото бе дошла, за да му каже „сбогом“. Джефри нежно я подкани: — Значи леля ти се е превърнала в твоя пазителка, след като родителите ти са починали?

— Да — въздъхна леко Джулия. — Джефри, това беше преди шест години.

— Да не искаш да кажеш, че си само на шестнайсет?

— На толкова съм. Знам, че трябваше да ти кажа. Съжалявам.

— Съжаляваш? — реагира остро Джефри, изумен от истината и разгневен от лъжата. Тя бе казала, че завършва колежа и той бе предположил, че е на двайсет и една или на двайсет и две. Дори се бе питал дали не е по-голяма, подведен от нейната интуиция, от спокойствието й, от нейната улегналост и от страстта й.

Шестнайсетгодишна? Шестнайсетгодишните момиченца никога не го бяха интересували, дори когато той самият беше на шестнайсет. Нещо повече, глупавото им кикотене, претенциите им за изтънченост и зрелост винаги го бяха изнервяли. Теменуженосините очи на Джулия обаче бяха замислени, мъдри очи, които познаваха мъката в живота. Джулия не се кикотеше, а се усмихваше… А когато се любеха, той се учудваше на удоволствието, което струеше от нея.

Не, Джулия не беше на шестнайсет, само възрастта й беше такава.

Сега, когато храбро срещна гневния му поглед, тя му се стори по-млада, отколкото му се бе видяла в началото. Млада и толкова красива, толкова самотна, толкова изплашена… Джефри пожела тя никога повече да не изпита страх! Сякаш със силата на магия това стопи гнева му и той осъзна, че я обичаше, независимо от възрастта й. Можеше да й прости за лъжата. Тя дори се бе оказала необходима. Защото, ако Джулия му бе издала възрастта си през оня омагьосващ следобед на „Джирардели Скуеър“, той щеше да си тръгне, да побегне дори.

— Значи си на шестнайсет — прошепна той, усмихвайки й се с обич. — Това не би могло да промени чувствата ми. Аз все още те обичам, Джули.

Теменужените очи на Джулия потрепнаха невярващо. Тя бе дошла единствено защото си мислеше, че дължи на Джефри истината и се молеше тяхната неизбежна раздяла да бъде спокойна. Щом научеше истинската й възраст, той сигурно щеше да каже, че връзката им не може да продължи. И все пак, може би, щеше да й признае нежно, че наистина я е обичал. Би могла да прекара остатъка от живота си, убедена, че за цели два месеца и половина е била обичана от този невероятен мъж…

Джулия дори за миг не бе посмяла да си помисли, че Джефри би я пожелал отново. Ако си беше представила нещо подобно, тя въобще нямаше да дойде, защото имаше и още една тайна, която бе решила никога да не сподели с него.

— Джули? — Разтревоженото сърце на Джефри се бе успокоило при вида на радостната й усмивка, но сега отново се разтуптя, защото погледът й пак помръкна. — Още някоя тайна ли?

— Да. — Джулия смръщи чело в колебанието си. Щеше й се да бе имала време да обмисли това предварително. Но внимателните очи, които винаги досега бяха успявали да измъкнат на бял свят и най-съкровените й тайни, я подканиха отново и тя се чу да казва: — Аз съм… бременна.

Думите едва се чуха, но те отекнаха като гръм в съзнанието му и го разтърсиха с нетърпима болка. В главата му нахлу живият образ на Джулия в прегръдките на друг мъж. Мъж, дал й нещо, което Джефри не бе успял.

И докато образът се премяташе шеметно, а сърцето му крещеше от болка, очите на Джефри изгубиха своята топлина и се изпълниха с буреносни вихри, надхвърлящи обикновения гняв. Джулия видя как той се променя и усети как я пронизва ледена тръпка при мисълта за мрачното и недвусмислено послание, което стоеше зад неговия гняв.

Той не искаше тяхното дете. Просто в плановете на Джефри нямаше място за деца. Ако бе имала възможността да помисли над това, сигурно би се досетила и сама. Сега Джулия вече знаеше и това й причини нова болка… Болка за невинния живот, който растеше в утробата й, за мъничкото създание, което тя вече толкова обичаше! Отново се обади и старата болка за друго едно дете, което също беше нежелано, обади се малкото момиченце с теменужени очи, което бе оцеляло благодарение на собствените си измислени приказки.

Това момиченце се бе превърнало вече в жена, която през последните два месеца бе живяла в нова вълшебна приказка. И тя за малко не бе завършила с щастлив край. Защото Джефри я обичаше, желаеше я… Но не желаеше тяхното дете.

— Съжалявам, Джефри — прошепна тя безнадеждно, взряна в гневните му тъмни очи.

Гласът й надделя над бурята в съзнанието му, но само след миг то бе завладяно от ново унищожително прозрение за истинската причина, поради която тя бе дошла да се сбогува с него.

— Напускаш ме, за да бъдеш с бащата на детето, нали?

— Не, Джефри, ти си негов баща. — Очите й се разшириха, изумени от неговото предположение, че тя би могла да има друг любовник. — През първата нощ, когато бяхме заедно, не бях взела никакви противозачатъчни.

— Аз не бих могъл да бъда баща на детето, Джулия.

— Но ти си неговият баща — противопостави му се плахо тя, — колкото и да не ти се иска да е така! Джефри, аз никога не съм била с друг мъж.

Как й се искаше да не му бе казала за детето! Как й се искаше да запази един красив спомен от тяхната раздяла! Но цялата нежност бе изчезнала от очите и гласа на любимия й, а нараненото сърце на Джулия не можеше повече да издържа на напрежението и мъката.

— Трябва да си вървя. Сбогом, Джефри.

„Нека си върви! — съветваше го здравият му разум. — Тя е на шестнайсет. Освен това те лъже. Излъга те още в самото начало и сега продължава да го прави. Нека върви при своя любовник! Твоят живот ще ти принадлежи отново, отново ще бъдеш независим и свободен!“ Да поеме отговорността за Джулия и чуждото дете щеше да бъде истинска лудост.

Но сърцето на Джефри го съветваше друго. „Ти я обичаш. Тя е другата половина от теб. Ще можеш ли наистина да живееш без нея?“

— Обичаш ли ме, Джули? — Неговият глас я спря и когато Джулия се обърна, той я задържа с погледа си и добави тихо:

— Моля те, кажи ми истината.

— О, Джефри! Обичам те.

— Тогава се омъжи за мен. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб.

— Джефри — промърмори тя, изпълнена с надежда и болка. — Детето…

Джефри се пребори с пробождащата болка, преминала по тялото му, и се усмихна несигурно.

— Искам те, Джули, искам и твоето дете.

„Твоето дете.“ Джулия знаеше, че малкото създание в нейната утроба е плод на лъжите й, защото тя бе накарала този мъж да си помисли, че е опитна, а в действителност тогава тя бе девствена и отчаяна в своята любов. Но все пак носеше в себе си рожбата на тяхната любов. Част от ума на Джулия, който беше съхранил уроците от миналото, предупреждаваше да бяга заедно с детето, за да предпази себе си и него от предстоящата болка. Едно упорито ъгълче в съзнанието й обаче, което заедно със сърцето й бе създавало прекрасните любовни истории, я принуждаваше да остане. Защото дори в нейното невероятно въображение не се бе появявал любим, така всеотдаен, така съвършен, като Джефри.

Той имаше пълното право да е разгневен от това, че го бе заблудила, и разбира се, бе шокиран да открие, че тези лъжи бяха довели до създаването на един живот, който той самият вероятно никога не би решил да създаде. Но някой ден Джефри може би щеше да обикне своето дете. „А дотогава ти ще даряваш с любов това скъпоценно дете, Джулия!“

— Наистина ли искаш да се ожениш за мен?

— Повече от всичко на света.

 

 

Единственото нещо, което Джулия искаше, бе двамата с Джефри да се оженят колкото се може по-скоро. Точно това искаше и Джефри.

Най-близката възможност беше след седмица. Така бяха решили заедно през оня уикенд, когато си бяха обещали да се обичат завинаги и никога повече да не се страхуват да си казват истината. Тогава Джулия бе прошепнала с пламнал поглед: „Никакви лъжи повече, Джефри, обещавам ти“. След това плахо бе споделила с него болезнената истина за своето самотно, лишено от любов детство.

Джефри слушаше, търпеливо очаквайки да чуе признанието за изречените лъжливи думи — „Никога не е имало друг, освен теб, Джефри“. Но Джулия така и не каза, че го е излъгала. Тя просто срещаше неговия влюбен, очакващ поглед и накрая поруменяваше, тъй като очите му я преценяваха настойчиво. Джефри не пожела да изтръгне от нея признание, като й каже защо детето, което тя носеше в утробата си, не би могло да бъде негово. Просто в един от безкрайните мигове на този уикенд, посветен на сладостни планове и обещания, в неговото съзнание затанцува най-невероятното, най-прекрасното от всички предположения.

Ами ако Джулия казваше истината? Ако през последните единайсет години всичко се бе променило? Ако жената, която той обичаше толкова много, наистина носеше неговото дете?

 

 

— Когато бях на петнайсет, изкарах много тежка заушка — каза Джефри на специалиста по стерилитет към Медицинския институт в Лос Анджелис, пет дни преди той и Джулия да се оженят. — В резултат на това броят на сперматозоидите ми намаля невероятно и лекарите казаха, че не очакват да настъпи промяна.

— Все още положението е непроменено — потвърди специалистът. — Правил ли сте все пак опити за оплождане?

— Никога.

— В такъв случай не бихме могли да сме сигурни.

— Не бихме могли да сме сигурни? — Той си спомни стандартните наставления на лекарите преди единайсет години да внимава, за всеки случай. Спомни си и недвусмисленото определение „стерилен“ и ужаса на майка си пред окончателната, неподлежаща на обсъждане диагноза: Джефри Кабо Лоурънс няма да може никога да предаде синята си кръв на свой наследник. — Някои от лекарите ми препоръчаха тогава контрацептиви, освен в случай че зачеването е желателно. Но, честно казано, тогава реших, че това е просто, за да не ги разкъса майка ми на място.

— Може и така да е било — каза лекарят. — Макар че, както сам знаете, един-единствен сперматозоид е достатъчен, за да оплоди яйцеклетката, в действителност са необходими милиони, за да се създадат подходящите за зачеване условия. И все пак, при наличието на сперма, аз също бих препоръчал контрацептиви, освен ако евентуалната бременност е желана.

— Искате да кажете, че в действителност има шанс?

— Само шанс, макар той да е нищожен. Лекарите обаче не казват „никога“. Ние също вярваме в чудеса, като всички останали хора.

— Значи това би било чудо?

— Близко до чудото. Но, Джефри, вашият шанс да станете баща благодарение на метода „инвитро“ далеч не е нищожен. Някога лекарите мислеха, че бебетата в епруветка ще си останат в научната фантастика, но миналата година по този начин в Англия се роди Луиз Джой Браун.

Естествено, той знаеше за забележителните постижения на медицината… но това, което му бе необходимо сега, бе чудото.

А Джефри Лоурънс не вярваше в чудеса. Поне журналистът в него, чийто логичен мозък бе приучен да борави единствено с неоспоримите факти, не вярваше в чудеса. Но нима същият този Джефри Лоурънс не се бе влюбил, макар да бе смятал, че това е невъзможно? Сърцето му се бе отдало радостно и уверено на Джулия, и сега то му казваше със същата радост и увереност, че чудото вече е станало.

Възможността той да е бащата на детето на Джулия не беше ли само по себе си чудо? И Джефри реши просто да повярва, че това бе неговото дете.

 

 

Джефри и Джулия прекараха уикенда преди сватбата си в романтичния Кармел, любиха се в „Пайн Ин“, разхождаха се по плажа, смяха се на лудориите на игривите видри и обикаляха из чудатите магазинчета на „Оушън Авеню“.

Джефри бе предложил Кармел, защото Джулия никога не бе ходила там. Той все още си спомняше за уникалните златни украшения, изработвани от талантливите местни бижутери. Джулия му каза, че не иска диамант, но прекрасните й очи се изпълниха с възторг, когато той й предложи един много специален сватбен пръстен.

Джефри наистина искаше нещо по-особено, символ, който да съответства на тяхната любов, но Джулия държеше на обикновено злато. И все пак, когато видя пръстените, плетеница от бяло и жълто злато, очите й се изпълниха с почуда. Нежни лентички от двата вида злато се вплитаха в едно и избухваха в общ огън, за да се разтопят завинаги в едно цяло…

По-малкият от двата пръстена беше необичайно изящен. Когато Джефри го постави на пръста на Джулия, той пасна идеално: безупречен, елегантен, създаден сякаш специално за нея. По-големият пръстен пък ставаше идеално на безименния пръст на Джефри.

— Ще носиш ли този пръстен? — попита го Джулия, докато гледаше как той го поставя на пръста си.

— Разбира се, скъпа. Нима не знаеш колко горд ще бъда, когато светът научи, че ти си моя съпруга?

 

 

— И повече никакви подаръци, Джефри, никога — каза Джулия двайсет минути по-късно. Те бяха седнали в един парк, на две преки от „Оушън авеню“. Сватбените пръстени бяха в джоба на Джефри, а той бе обгърнал нежно талията й под арка, окичена с глицинии. — Нека оттук нататък си подаряваме единствено любов.

— Като бъдещ твой съпруг си запазвам правото да те глезя. Но ти наистина няма нужда да ми правиш каквито и да е било подаръци, защото ти си най-прекрасният подарък.

— Ти си този подар…

— Не, ти. Искам да те заведа на един вълшебен меден месец. Какво ще кажеш за триседмично скитосване из Европа?

— А няма ли всеки следващ ден да бъде нашият меден месец?

— Разбира се.

— Тогава няма защо да ходим до Европа.

— Джули?

— Никога не съм се качвала на самолет.

— И се боиш да летиш?

— Да. — Джулия сви леко рамене.

— Животът е пред нас, скъпа. Един ден, когато се почувстваш готова, ние ще летим заедно. — Някой ден те щяха заедно да преодолеят страха на Джулия от небето. Но имаше един още по-съществен страх, с който трябваше да се преборят — блуждаещата несигурност, която той все още забелязваше в очите й, когато й казваше, че я обича. — От двама ни романтичката си ти, но аз не мога да престана да мисля за думите, които да гравираме на пръстените. Мисля надписът на твоя пръстен да бъде: „Джули, винаги ще те обичам. Джефри“.

— Е, кой е романтикът?

— Ти ме направи такъв. Какво мислиш?

— Мисля, че след като утре сложиш брачната халка на пръста ми, няма да искам никога да я сваля.

— Нито пък аз моята. Освен това — добави нежно той — думите ще бъдат гравирани върху сърцата ни.

 

 

Меридит Лоурънс се роди на дванайсети септември, един ден, след като Джефри замина за кратко във Виетнам. Бебето имаше проблеми с дишането, но мъничкият бял дроб бързо се възстанови извън утробата на майка му.

Осем дни след като роди, Джулия се прибра с дъщеричката си у дома.

Тя бе заобичала мъничкото създание от мига, в който бе разбрала, че е бременна, но нищо не би могло да се сравни с необятната й радост, когато за пръв път подържа Мери в ръцете си и се усмихна на дребното, красиво личице.

Джулия нямаше търпение да покаже на Джефри неговата дъщеря, най-скъпия от всички дарове на любовта. Тя непрекъснато мислеше за това как той също ще поеме Мери за пръв път в ръцете си, за да бъде окрилен от тази невероятна радост, която не може да бъде описана с думи.

 

 

Когато бе разбрал, че е възможно той да е бащата на детето на Джулия, Джефри с душата и разума си бе взел твърдото решение да повярва в това и никога повече да не го подлага на съмнение. Но когато видя детето, сгушено в ръцете на Джулия, той — винаги пристрастеният към истината, бе шокиран. Беше толкова очевидно, толкова ужасно очевидно, че детето със златна косица и кафяви очи не може да е негово! И двамата с Джулия имаха тъмносини очи, а очите на детето бяха с нежнокафяв цвят. И все пак науката не беше така непреклонна в тази насока. Затова пък се появи нещо друго, което го убеди, че най-вероятно Мери е била зачената, преди още двамата с Джулия да са се познавали.

Когато Джефри бе подготвял спечелилия впоследствие награда материал за Детската клиника в Сан Франциско, той бе прекарал часове, загледан в инкубаторите. Там имаше бебета, родени преждевременно месец, два или дори три. Лекарите му бяха обяснили, че родените два месеца преди нормалния срок оцеляваха, но след месеци, прекарани в инкубатора. Той бе отсъствал само десет дни, а през това време бебето на Джулия се бе родило и дори беше вече у дома.

— Ето я малката ти дъщеричка, Джефри. Кръстих я Меридит, на твоята баба. О, Джефри, нали е чудесна? — Джулия се стъписа пред неговите уморени очи, изпълнени с толкова тъга. — Джефри?

— Кажи ми ти как се чувстваш, скъпа?

— Нищо ми няма. — Джулия се усмихна с любов, опитвайки се да заличи неговата тъга, която сигурно се дължеше на това, че той е отсъствал, когато малката се е родила. — И двете сме добре. Искаш ли да я подържиш?

Но Джефри не протегна ръце към Мери. Вместо това той седна срещу Джулия и я попита:

— Кой е нейният баща, Джули? — Сърцето на Джефри, което само бе оркестрирало тази великолепна измама, което бе повярвало в чудото, сега бе разбито. Мисълта за това как друг мъж се е любил с Джулия и е създал този мъничък, скъпоценен нов живот заедно с нея, беше твърде тежка, за да бъде преглътната. Ами ако преди него бе имало не един, а много? Ако Джулия дори не знаеше кой е бащата?

— Ти си нейният баща, Джефри.

— Не, скъпа, не съм аз. — Джефри въздъхна леко и се усмихна добронамерено на Джулия. Тя бе крила своя любовник с надеждата детето да се окаже от Джефри или поне да се роди по време, в което двамата биха могли да повярват в това. Джулия бе искала да му спести болката, точно както той бе искал да направи същото, като не й бе казал за своята стерилност. Но сега трябваше да приемат истината и общото си разочарование и заедно да продължат нататък, споделяйки любовта към това малко момиченце, сгушено сладко в ръцете на майка си. Джефри продължи с тих глас, извинявайки се за това, че не й бе казал преди:

— Когато бях на петнайсет, преболедувах заушка с усложнения, които на практика снижиха шансовете ми да стана някога баща до нулата. Не исках да ти казвам за това преди, за да не помрача радостта ти. Съжалявам, Джули, но ми казаха, че истинско чудо би било това дете да е от мен.

Джулия го гледаше стресната и ужасена. Защо той се опитваше да намери и някакви далечни причини, поради които Мери не би могла да е негова дъщеря. Защо?!

— Но тя е твоя дъщеря, Джефри — кротко настоя Джулия. — И тя е чудо.

Джефри усети как го полазват ледените тръпки на страха. „Повече никакви лъжи, Джефри, обещавам.“ Така му се бе заклела тя. Но ето че сега отново го лъжеше!

— Джули, кога трябваше да се роди тя? — попита той на ръба на търпението си. — Моля те, не ме лъжи!

— Нали и сам знаеш това, Джефри? Трябваше да се роди на твоя рожден ден, единайсети ноември.

— А кога се роди?

— На дванайсети септември.

— И днес вече е у дома, абсолютно здрава. Това не е бебе, родено два месеца преждевременно.

— Просто сме извадили голям късмет, скъпи — прошепна Джулия.

Джефри впери поглед в жената, която обичаше с цялото си сърце, и почувства непреодолим страх. Той не й вярваше, фактите не му позволяваха да го направи. Но тя продължаваше да го лъже. Искаше да предпази своя тайнствен любовник. Защо? Дали все още не вярваше достатъчно в неговата любов, за да му каже истината? Или нещата стояха по-иначе, по-зле?

Джулия го бе лъгала само когато й се бе налагало, само за истински важните неща. Нима тази лъжа беше по-важна за нея от тяхната любов?

Джефри я погледна с помръкнал поглед, отразяващ вихъра, бушуващ в сърцето му. Джулия отвърна на погледа му. Прекрасните й теменужени очи бяха изумени и невинни… толкова невинни, колкото бяха, когато му бе казала и другите необходими за нея лъжи.

— Стана късно, Джулия — гласът му беше уморен. — Последните двайсет и четири часа ги прекарах в път и съм адски изтощен. Утре рано сутринта трябва да съм в студиото, за да започна монтажа на материалите. Отивам да си легна.

 

 

Джулия остана в хола да кърми бебето и да се бори с болката, която я разтърсваше. През лятото тя бе започнала да вярва, че Джефри иска детето. Но сега не бе посрещнал своята дъщеря с желание и радост. Освен това той се бе опитал да намери някакви причини, поради които Мери не би могла да бъде негова дъщеря, и когато Джулия бе настояла на това, очите му бяха потъмнели и се бяха изпълнили с оня неописуем гняв, който за пръв път бе видяла в тях, когато му бе казала, че е бременна.

Джефри не искаше Мери. Не искаше дори Мери да е от него. Но защо? За да може да не краде от времето си за своята кариера? За да не се разкъсва между мечтите си и огромната отговорност за детето? Ето защо той не е пожелавал никога да го създаде.

И докато мъничките нетърпеливи устнички на Мери сучеха от пълните й гърди, Джулия си припомняше клетвата, дадена от нея в деня, когато се бе съгласила да се омъжи за Джефри. Тя щеше да продължи да обича своето прекрасно малко момиченце и никога нямаше да иска нещо повече от Джефри, никога нямаше да го притиска, никога нямаше да го кара да се чувства виновен. И може би някой ден…

„Твоят татко ще те заобича, моя малка Мери, обещаваше й Джулия с нежни целувки. Но сега той не може да намери покой, защото има своите важни задачи. Аз вярвам в значимите мечти на твоя татко и се надявам, че някой ден и той ще повярва в моите. Но ти си моята най-важна мечта, моя малка любов. Един ден твоят татко ще разбере това.“

Когато Мери престана да суче, Джулия я отнесе в спалнята и нежно я положи в люлката от своята страна на леглото. После, щом се сгуши тихо до Джефри, си обеща още нещо в тъмнината: „Джефри, обещавам ти, че ще оправя всичко. Мери и аз никога няма да пречим на мечтите ти“. След това, тъй като доверието, белязало тяхното любовно лято, бе разколебано, и тъй като в нея винаги щеше да живее онова малко момиче, което не бе вярвало, че заслужава нечия любов, Джулия се помоли само за още едно нещо: „О, скъпи, моля те, не ни изоставяй“.

 

 

В три след полунощ Мери се събуди с плач. През предишната нощ тя въобще не бе плакала. Може би защото Джулия бе останала будна до нея, за да я гледа, докато тя спи, и да й шепне нежни думи всеки път, когато се размърда. Но тази нощ Джулия не беше край люлката, защото умората я бе сломила.

Тя скочи, взе Мери и бързо излезе с нея в хола, тъй като плачът на малката премина в писъци.

— О, Мери, моля те, замълчи! Татко ти трябва да се наспи. Моля те! — Детето обаче бе усетило паниката в гласа на майка си. Топлите меки гърди на Джулия също не успяха да го успокоят. Нейните горещи сълзи се изляха върху малката й дъщеричка, а гласът й потрепери. — Мери, Мери, моля те, татко трябва да се наспи.

— Джулия, какво…

— Съжалявам, Джефри — прошепна тя. — Толкова съжалявам!

Ядът на Джефри се стопи. Та тя се страхуваше от него! Той трябваше да е изплашен, изплашен да не я загуби, изплашен от тайната, която бе прекалено важна, за да я сподели тя с него. А се бе получило обратното!

„Не се страхувай от мен, моя сладка Джули!“ Джефри се бе заклел да сложи край на нейните страхове, като се започнеше с най-важния от тях — крехката й несигурност в неговата любов. И той почти бе успял да го стори през тяхното вълшебно любовно лято. Но сега тя трепереше и изглеждаше също тъй изоставена, както през оная вечер, когато я бе помолил да се омъжи за него.

В оная топла пролетна вечер той бе разбрал, че тя носи в утробата си детето на някой друг мъж. И въпреки това бе решил да се ожени за нея.

А сега? Сега детето се бе родило и неговият разум не позволяваше на сърцето му да се самозаблуждава, че чудото се е случило, а Джулия се канеше да запази своята тайна…

Но той все така я обичаше с цялото си сърце.

Джефри взе внимателно Мери в скута си и каза много нежно на плачещото дете:

— Мери, ще накараш мама да се разплаче. Може ли така? Мама изглежда толкова уморена.

Като по чудо писъците на Мери преминаха в леко хленчене, а после и в любопитно гукане. Нейното внимание бе привлечено от дълбокия глас и от силните ръце, които я държаха така стабилно.

— Така е по-добре — прошепна Джефри и погледна към Джулия. — Джули, аз прегърнах ли те, целунах ли те, казах ли ти колко много ми липсваше и колко много те обичам?

— Не.

— Защо тогава да не се заловя с това веднага, щом Мери заспи?

 

 

— Правилно ли постъпих, като я кръстих на баба ти? — попита Джулия, докато есенното небе започваше да просветлява. Мери бе заспала, а те запълваха паузите между целувките си с нежни любовни слова.

— Разбира се — отвърна й Джефри с глас, разнежен от любовта му към Джулия и към старата дама. Той си спомни колко самотна бе неговата баба през годините след смъртта на дядо му, но Джулия й бе върнала като с магическа пръчка радостния смях и младежкия дух. Тяхното приятелство бе започнало с писма, тъй като отначало Джулия се боеше от непознатия, изтънчен глас по телефона. Сега обаче телефонните разговори бяха нещо обикновено, а Меридит, която бе обявила още преди четири години, че е вече твърде възрастна, за да пътува, бе дошла да ги посети за десет дни през юли. Джулия обикна възрастната дама и тя й отвърна със същото. А сега Меридит беше така щастлива, че ще си има внуче.

— Баба ще бъде очарована. Защо не й се обадим още сега? Ти ще й кажеш, Джули.

— Меридит? — попита Джулия няколко мига по-късно по телефона, когато от другата страна на линията, като от друг континент, се дочу един бодър глас:

— Джулия? Добре ли си?

— О, да. Джефри си е у дома и двамата искахме да ти кажем, че нашето бебе се роди. Тя е едно прекрасно малко момиченце. Кръстихме я Меридит.

— Меридит? — гласът на възрастната дама потрепна.

— Казваме й Мери.

— О, милата ми, някога, в онова прекрасно време преди около милион години, дядото на Джефри ме наричаше Мери.

 

 

Пет часа по-късно Джефри се свърза по телефона с лекаря на Мери. Това беше разговор, който той трябваше да проведе. Беше разговор, продиктуван от неговото сърце, което все още вярваше в чудото, но също така и от неговия дисциплиниран ум, приучен да подлага всички факти на двойна проверка.

Лекарят потвърди онова, което Джефри вече знаеше: раждането било преждевременно, то избързало с около четири седмици, но определено не с близо девет, а Джулия се била справила удивително добре за едно така ранно раждане. Фактите говореха, че Мери не беше негово дете. Джулия щеше да продължи да го лъже. Посред нощ Джефри си каза, че нищо не се е променило. Но това не беше вярно. В безмерната му любов към Джулия се бяха намесили и нови емоции — болка, гняв и страх. Ако се опреше на своята любов, той със сигурност щеше да приглуши тези нови чувства. Но дали те нямаше да продължат да живеят в душата му, да човъркат сърцето му, и така все по-дълбоко и по-дълбоко, докато причинят неизлечима рана, която да хвърли завинаги сянка върху тяхната любов?

Дали беше по силите му да прости на Джулия лъжата и да заживее с този факт така, както навремето с радост бе приел да повярва в чудото?

Длъжен бе да опита. Но Джулия не го бе помолила открито да бъде баща на детето, което не беше негово. Дори обратното — през доста пооределите му напоследък престои у дома, когато Мери беше будна, жена му много внимателно се опитваше да я държи далеч от него.

Джулия направо обожаваше мъничкото златокосо момиченце, но продължаваше всеотдайно да обича и Джефри. Тяхната любов оцеля, защото Джулия, чието великодушно сърце бе живяло тъй дълго без обич, имаше повече от достатъчно любов, с която да дари и Джефри, и неговата дъщеричка.