Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Songs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Катрин Стоун

Заглавие: Модерни жени

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Ани Стаменова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15537

История

  1. — Добавяне

Първа част

Глава 1

Саутхемптън, Лонг Айлънд, щатът Ню Йорк, Юни 1989

Появявайки се на вратата на салона „Азалия“, Пейдж Спенсър прекъсна разговорите по средата и привлече върху себе си възторжени и любопитни погледи.

Какво търсеше Пейдж в елегантната столова на клуба в Саутхемптън в понеделник по обед? Ако беше събота вечер, тя би била тук като домакиня на някое благотворително парти със знаменитости, на галавечер със смокинги, посветена на Музея на изкуствата, или пък на пищен прием в чест на Маестрото на симфонията… Но в делничен ден по обед?

Какво или кой бяха толкова важни, че да откъснат Пейдж от натоварения й график заради подобен неофициален обед?

Пейдж Баркли Спенсър беше бляскавият символ на новото поколение жени, не просто на саутхемптънските жени, а на всички жени. Просто защото виртуозно балансираше между ролите си на съпруга, майка, светска домакиня, покровителка на изкуствата и водещ архитект в Манхатън.

Но всички знаеха, че за да изглежда подобно постижение необременяващо, са необходими огромни усилия и дисциплина. А тази дисциплина не позволяваше подобен разточителен делничен обед в клуба. Обикновено Пейдж прекарваше часовете, в които Аманда бе на училище, в уютното усамотение на своето ателие в „Съмърсет“. Там тя създаваше своите проекти за сгради, белязани с елегантност и вкус, превърнали се в контрапункт на префърцунените постройки в Манхатън. Пейдж рисуваше скиците на тези великолепни произведения на изкуството, а Чейс Андрюс превръщаше нейното въображение в зашеметяваща реалност.

Може би Пейдж щеше да се срещне днес с Чейс? Може би те двамата се канеха да открият съвместния си обед с бутилка шампанско „Круг“ в името на тяхното царствено сътрудничество? Пейдж Спенсър — изумителният архитект, и Чейс Андрюс — шеметно преуспяващият агент на недвижимо имущество, на обяд в салона „Азалия“… Страхотно! Ами ако и съпругата на Чейс, прочутият сърдечен хирург Даяна Шепърд, се присъединеше към тях?!

Но дори Пейдж да се канеше да обядва сама, това щеше да е все така интригуващо, нов детайл към портрета на тази забележителна жена. Може би тя просто искаше да си достави удоволствие с този непланиран обяд, за да отдъхне от натоварения си живот и да почерпи творческо вдъхновение от пищните градини на Клуба и от гледката към океана. Може би тя беше подредила меднорусата си коса в изкусна прическа, подчертаваща небесносините й очи и бе обвила стройното си тяло в меките вълни на ефирна коприна заради самата себе си? Един тост за самата Пейдж.

Каквато и да беше причината за днешното й присъствие в салона „Азалия“, то беше впечатляващо.

Пейдж хвърли един поглед към запазената маса до прозореца, за да се увери, че Джулия все още не е пристигнала. След това се обърна към жените в салона и се понесе плавно между тях, като поздравяваше всяка една по име, доказвайки за пореден път, че е безупречна дама.

Щом седна, Пейдж отпи от сухото си мартини и погледна през прозореца навън, към великолепието на юнския ден. Градините вън бяха потънали в пастелните цветове на азалиите, розите и люляците. В далечината проблясваше „Пиконик Бей“, обрамчен от безоблачното небе, цялото обляно в златно — едно обещание за топло лято.

Денят беше прекрасен — мек и нежен. Ден, който подхождаше чудесно на топлината и щастието, които Пейдж изпитваше не само днес, а непрекъснато.

„Доволна съм, мислеше си Пейдж. На четирийсет и две години съм, щастлива и доволна.“

Лека усмивка се прокрадна по устните й, спомен за времето, когато думата „доволство“ беше символ на самодоволството. Пейдж беше своеобразен ветеран от 60-те в битката на жените за правото им да бъдат това, което искат да бъдат, да имат мечти и да превръщат тези мечти в реалност. Участвайки храбро и неуморно във всички решителни сражения, от прост войник Пейдж се бе превърнала в генерал. Сега, героиня и завоевателка, тя изживяваше мечтите си. Така „доволството“ се превръщаше в прекрасна метафора, дума, завързана с панделката на щастието и удоволствието.

Враждата с доволството и възрастта бяха останали в миналото. Да бъдеш на четирийсет и две беше прекрасно. Пейдж никога не се бе чувствала по-млада, по-красива, по-продуктивна.

 

 

Пейдж беше родена в Саутхемптън и бе наследила безупречното потекло и огромното състояние на рода Баркли. На петнайсет бе решила да стане архитект. Амбициите й не бяха скромни. Тя беше творец и смяташе да извае елегантни структури от камък, които да се издигат до небето.

След като завърши „Йейл“, се премести в Манхатън. Първите години бяха трудни, но вярата й в собствения талант беше силна и устойчива. Бавно, но сигурно, нейните стилни и демонстриращи вкус проекти започнаха да привличат вниманието.

Подчертано традиционният архитектурен стил на Пейдж направи силно впечатление на Едмънд Спенсър — оригинален, талантлив и безкомпромисно етичен адвокат от „Медисън Авеню“. Едмънд искаше да направи нещо със своя „обветрен“ таван и Пейдж превърна пещероподобното пространство в уютно, изпълнено с живот произведение на изкуството. И така, в късните вечерни часове, седнали на възглавници върху твърдия дървен под на тавана, пиейки вино и разглеждайки нейните скици, те се влюбиха един в друг.

Пейдж и Едмънд бяха идеалната двойка. Въоръжени с енергия, талант, мечти, а сега и с любов, те се заеха заедно да завладеят Манхатън. И го направиха. Докато „Спенсър и Куин“ се превръщаше в една от най-уважаваните адвокатски фирми в Ню Йорк, великолепните архитектурни виждания на Пейдж се превърнаха от деликатни стилни петънца в пъстрата палитра на Манхатън в елегантни мазки на четката, които постепенно променяха облика на големия град.

След това, преди десет години, Пейдж и Едмънд размениха вибриращата енергия на Манхатън за спокойствието на провинциалния живот в Саутхемптън. Причината, която ги накара да направят тази стъпка бе, че и двамата бяха дочули в един и същ миг тихото иззвъняване на биологическия часовник: те искаха дете. Това решение беше взето така просто, така естествено… Всеки от тях вярваше, че не би могло да има по-дълбока любов от тази, която изпитваха помежду си. И всеки от тях научи чрез малката Аманда нови неща за любовта. Аманда бе по-важна от всичко. Останалото си дойде по местата.

Едмънд пътуваше всеки ден до града. Пейдж остана в „Съмърсет“ и продължи да прави проекти в компанията на дъщеря си. У дома, с Аманда, като по чудо се стопиха изнурителната страст към битките и настойчивото безпокойство — независимо от забележителния й успех. Пейдж ставаше все по-улегнала и, точно като доброто вино, все по-ценена с възрастта.

„Свободно, войнико…“

Пейдж си бе дала „свободно“, въпреки че животът й беше по-натоварен от всякога. Подбирайки внимателно проектите, като работеше единствено с Чейс, споделящ нейното преклонение пред класическия стил, тя създаваше прекрасни сгради, все по-възторжено приемани с всяка изминала година. Беше станала изкусна ваятелка, каквато винаги бе мечтала да бъде, а освен това бе обичаща и обичана съпруга и майка.

Беше наистина доволна. И много щастлива.

Мислите на Пейдж бяха прекъснати от неочаквана промяна в атмосферата на „Азалия“. Тихото шушукане след настъпилата тишина бе прекъснато от възклицания. На входната арка се бе появила друга безупречно облечена, красива жена. Но този път любопитните погледи не бяха изпълнени с одобрение, както при появата на Пейдж.

Какво правеше тук Джулия Лоурънс? С кого би могла да има среща? С Джефри, разбира се. Но по това време изумително красивият съпруг на Джулия, новинарският колос на нацията, трябваше да е в телевизионното студио в Манхатън и да подготвя вечерната емисия. Тогава кой друг в Саутхемптън би се съгласил да обядва с нея?

Шокиращият отговор не закъсня. Виолетовите очи на Джулия проблеснаха с облекчение, щом откриха Пейдж. Джулия имаше среща с Пейдж. Този факт дръпна спусъка на нов кръг от още по-заплетени въпроси.

Но защо, за бога, Пейдж би се откъснала от претоварения си график, за да обядва точно с Джулия?

Вярно, имаше причини, които биха накарали Пейдж да поговори с Джулия. Името на Джефри Лоурънс неизменно водеше списъците с гостите на всяко парти в Саутхемптън. Всички канеха Джефри и Джулия. И макар двойката рядко да откликваше на тези покани, броят им не намаляваше, защото дори кратката поява на Джефри Лоурънс вече гарантираше успеха на партито. Точно както присъствието на Джулия би могло да го провали.

За Пейдж би могло да има и още една причина да се срещне с Джулия — момичетата. Мери Лоурънс беше най-добрата приятелка на Аманда Спенсър. Естествено, заради приятелството на момичетата на двете жени би им се наложило да пообщуват. Но плановете за дъщерите биха могли да бъдат обсъдени и по телефона. Не беше нужно Пейдж да кани Джулия на този разточителен обяд, сякаш я одобрява, сякаш двете са приятелки. Възможно ли беше това?!

Пейдж се усмихваше на Джулия добронамерено и приятелски.

Вътре в нея обаче кипеше гняв, предизвикан от явното неодобрение, което съпътстваше Джулия, докато тя се носеше между масите, точно като нея преди това. Пейдж беше приета с уважение и възхищение. А Джулия — с прикрито отвращение.

Джулия се движеше грациозно, с леко сведени теменужени очи, сякаш бе Хестър Прин, а нейната изумителна красота и елегантност бяха чак срамни. Досега Пейдж просто не бе осъзнавала, че Джулия е все така нежелана в Саутхемптън. Пейдж организираше повечето от най-представителните партита в града, но претовареният й график не й позволяваше да се посвети на ежедневните гостувания за размяна на клюки. Все пак тя се досещаше защо Джулия предизвиква подобна предпазливост в женското общество. Причините за това бяха нелепи. Те нямаха нищо общо със здравия разум, защото бяха основани единствено на емоции.

В същината на проблема беше смразяващото убеждение, споделяно от всички жени в „Азалия“, че Джулия Лоурънс е способна да им отнеме всичко. Стига да пожелае…

 

 

Когато преди шест години Джулия пристигна в Саутхемптън, тя беше едва на двайсет. По онова време, до деня, в който се премести в „Белведере“ с бабата на Джефри — Мередит Кабо, двайсетгодишната Джулия беше от три години и половина съпруга на трийсетгодишния Джефри и майка на тригодишната му дъщеря. Още тогава в града имаше хора, които бяха осведомени за всичко около Джулия, както и за нейните прегрешения спрямо патрицианската добродетелност.

Слуховете за тези грехове, които тя дори не признаваше, бяха неуморно разпространявани от майката на Джефри, Виктория Лоурънс, живееща в своето имение „Бийкън Хил“ край Бостън. Виктория бе прекарала в Бостън трийсет години, но здравите нишки на нейната извратена паяжина все още се простираха до родното й място — Саутхемптън. Джулия нямаше благородно потекло и Виктория информира за това своите приятели. Джулия била съблазнила Джефри и го била принудила да се ожени за нея заради детето. „Детето!“, шепнеше Виктория така, сякаш произнасянето на тази дума на висок глас би могло да убие някого. Свекървата на Джулия твърдеше, че нейното мошеничество и подлост достигали още по-далече, защото детето дори не било от Джефри. Джулия била измамила първо него, а после и Мередит Кабо, една от почитаните възрастни дами на Саутхемптън.

Джулия и детето били прекарали заедно с нея в „Белведере“ четирите години, през които Джефри бил кореспондент в Близкия изток. Докато той рискувал живота си в Бейрут, Кайро, Дамаск и Триполи, Джулия била успяла да убеди някак си тази мила вдовица да я научи да се държи като истинска дама, като съпруга на аристократ, какъвто беше Джефри, и като господарка на огромното имение „Белведере“. Годините, прекарани в Близкия изток, били рисковани за Джефри, но той се завърнал триумфално и получил желания пост на славен телевизионен водещ. Но тези години били триумфални и за Джулия, защото когато възрастната дама починала, тя й приписала великолепното имение.

Виктория бе успяла да не остави и капка съмнение у своите приятели относно това каква безскрупулна прелъстителка е нейната снаха. Но приятелите й бяха от поколение, затворило се в своето елитно общество. Повечето жители на Саутхемптън не бяха и чували за престъпленията на Джулия срещу семейство Кабо. Те бяха оставени да правят своите заключения въз основа на това, което виждаха — самата Джулия. Толкова различна, толкова плашеща…

Младата жена никога не носеше кожени палта. Единствените й бижута бяха елегантната брачна халка и нежните обеци с диаманти и сапфири, оставени й от бабата на Джефри. До завръщането на съпруга й от Близкия изток нейните дрехи бяха скромни, ушити от самата нея. След това Джулия трябваше да подмени гардероба си така, че той да подхожда на популярността на Джефри. И все пак дрехите й си останаха различни. Вярно, бяха стилни, но невинаги от „Диор“, „Живанши“ или „Шанел“. Само понякога тя обличаше бляскавите тоалети от сатен на бабата на Джефри, но изкусно модернизирани от самата Джулия.

И това не беше всичко. С безупречен вкус Джулия промени интериора на „Белведере“, и то без помощта на вълшебници като Буата или Хадли. Сама готвеше, сама поддържаше градината и чистеше дома си. Никога не й се бе случвало да изчезне, дори за един ден, сякаш никога не й се бе искало да се отдалечи от съпруга си и от дъщеря си. Джулия просто си седеше в Саутхемптън и създаваше уют за Джефри и Мери.

Дали грижите й за домакинството бяха чак такъв непростим грях? Нечувано ли беше да се погазват традициите, свързани с богатството, безгрижието и привилегиите? Не можеше ли Джулия Лоурънс да е суперсъпруга и супермайка, без да предизвиква ледени погледи всеки път, когато се появеше някъде?

Можеше, разбира се! Стига… Стига да не беше толкова млада — на двайсет и шест, и така безсрамно привлекателна. Стига невинните й теменужени очи, черната кадифена коса и прекрасната й кожа да не действаха така омагьосващо на децата и на… мъжете.

Всеки малчуган беше добре дошъл по което и да е време в „Белведере“. Джулия бе превърнала внушителното имение в приказен замък, ухаещ на сладкиши, стоплян от горящи камини и от живите приказки, родени от невероятното въображение на Джулия и разказвани с нейния кадифен глас. Хлапетата се стичаха в „Белведере“ всеки следобед, веднага щом приключваха с училището. По-стеснителните смело се включваха в игрите, най-палавите утихваха под нейния поглед, и така до караници никога не се стигаше. В къщата на приказките царяха само мир и хармония.

Чудесно, нека Джулия бъде вълшебницата на Саутхемптън!

Но имаше и още една заплаха, много по-голяма от обожанието на децата към нея. Мъжете, съпрузите я желаеха. Тя раздвижваше у тях нещо първично, някаква магическа съставка, нещо, което нито един закон на света не би могъл да промени. Тя излъчваше омагьосващи послания на чувственост и уязвимост, на крехкост и страст, на отчаяна нужда да бъде овладяна и покорена.

При вида на Джулия мъжките очи се изпълваха с копнеж.

Джулия беше тигрица. Засега зъбите и ноктите й бяха скрити, но само да поискаше, тя можеше да разкъса порядките в обществото, да спечели любовта на децата и, което беше най-плашещо, да покори сърцата на съпрузите…

„Тигрица друг път!“, мислеше си Пейдж, докато Джулия се приближаваше към нея. Просто сериозна млада жена, която посвещаваше всеки миг от живота си, за да създаде уютен дом за мъжа, когото обичаше, и за безценното си дете.

Но дали успяваше? Ако се съдеше по мрачните погледи на местните жени, тя се справяше прекрасно, та дори й оставаше време, за да печели чуждите деца и мъже. Пейдж обаче знаеше, че Джулия далеч не е уверена в успеха си с Джефри и Мери. Тя се бореше, подобно на плах пилигрим, нежелана и обкръжена отвсякъде от злонамереност.

— Здравей, Пейдж — прошепна меко Джулия, привършила смразяващата си процесия през салона „Азалия“.

— Добре дошла, Джулия.

— Съжалявам, че закъснях.

— Няма нищо. — Сега Пейдж разбра защо Джулия, която никога не закъсняваше, днес бе го сторила. Просто не бе искала да пристигне първа.

Гняв разтърси Пейдж, един познат гняв, който тя винаги изпитваше при досега си с несправедливостта. Редовият войник все още живееше в нея, готов да запретне ръкави в битка за всяка стойностна кауза. А каква по-важна кауза от нейната скъпа приятелка Джулия, която беше онеправдавана от самото начало?

Пейдж искаше да поправи грешката. Ако се наложеше, тя би говорила с всяка дама в салона, с всяка жена в Саутхемптън. Пейдж ги познаваше всичките, харесваше ги, знаеше, че са приятни и разумни хора.

„Ти ходила ли си някога при Джулия в «Белведере», докато възрастната дама беше още жива?“ — би попитала тя всяка една от тези жени. Пейдж добре знаеше, че никой не бе гостувал на Джулия, освен нея. Беше отишла в „Белведере“, защото „Съмърсет“ граничеше с имението, защото се бе разтревожила от слуховете за старицата, защото там имаше едно малко момиченце, точно на годините на Аманда, и защото, тъй като беше Пейдж, искаше сама да провери всичко. И това, в което се увери, беше, че злобните обвинения на Виктория Лоурънс просто не бяха верни. В „Белведере“ имаше много любов, не и измамничество, прелъстителство и алчност.

Пейдж можеше без усилие да направи на пух и прах мита за безскрупулната преследвачка на наследства. Що се отнасяше до това коя всъщност беше Джулия, виж, тук беше по-трудно.

„Ти виждала ли си Джулия да се опитва да прелъсти мъжа ти?“ — щеше да попита още Пейдж, убедена, че отговорът ще бъде „не“. Джулия не се опитваше да омайва или прелъстява. Тя не желаеше любовта на никой друг мъж, освен на Джефри. На партитата тя никога не се отдалечаваше от него, а теменужените й очи изпращаха послания единствено към него. Тя не се опитваше да прелъстява, но това се получаваше от само себе си. Още с появяването си — където и да е, Джулия разпръскваше магия. Джулия си беше такава, в природата й беше да закриля и утешава, и тя не можеше да направи нищо, за да промени това.

Да, всички щяха да се съгласят с Пейдж, но това нямаше да намали болката и страхът им от поражения. Другите можеха да я попитат на свой ред: „Ти как би се чувствала, Пейдж, ако Аманда предпочиташе да е с Джулия, а не с теб? Как би се чувствала, ако Едмънд я желаеше?“.

Как би се чувствала, ако Аманда предпочиташе леля Джулия пред нея? Или ако очите на Едмънд бяха изпълнени с копнеж по другата? Каквото и да е изпитал Едмънд, когато я бе видял за пръв път, а сигурно бе изпитал нещо, той веднага го бе потиснал. Това, което се четеше в очите му при вида на Джулия, бяха топлота и приятелство, а не сласт.

Добре, но ако Едмънд все пак се беше поддал? Ако Аманда все пак беше предпочела „Белведере“? Нямаше ли спокойствието на Пейдж също да се изпари? Нямаше ли тя самата да се превърне в тигрица, желаеща да запази семейството си?

Вероятно би си казала трезво, че Джулия не иска да краде съпрузи и деца. Че е само едно коте — пухкаво, невинно и беззащитно. И все пак утехата от това би била малка. В края на краищата обаянието на Джулия щеше да си остане непроменено и ужасяващо заплашително.

Пейдж можеше да се бори за Джулия. Можеше да разтопи леда в хорските погледи, но дори една победа в случая щеше да е куха. До искрено приятелство нямаше да се стигне. А Пейдж знаеше, че Джулия отдавна вече не си търси приятели в Саутхемптън. Обичаните от нея хора — Джефри и Мери, Пейдж, Едмънд и Аманда, й стигаха. Джулия не искаше от живота нищо повече.

„Свободно, войнико! Не подхващай насила тази принципна война за Джулия. Тя не се интересува дали я харесват или се боят от нея, дали е добре дошла или не. Тя си има други грижи, свои собствени битки.“

— Е, Джулия, тази сутрин колко пъти бяха споменати думите „уроци по езда“, преди Мери да тръгне на училище? — засегна Пейдж проблема, който заемаше в съзнанието на Джулия много по-голямо място от леденото й посрещане в „Азалия“.

— Трилион милиона — отвърна Джулия с любимата цифра на Мери и Аманда. Тя се усмихна леко при спомена за препускащата около къщата Мери. — Момичетата сериозно са решили да се научат да яздят това лято.

— Знам. Ще броят всеки от оставащите пет дни до края на учебната година. Ти какво мислиш за това?

Двете жени трябваше да вземат едно и също решение за своите дъщери, които бяха най-добри приятелки. Пейдж и Едмънд бяха на общо становище: Аманда можеше да взема уроци по езда.

Пейдж беше леко разтревожена, както за всяка друга стъпка в живота на Аманда. Но тя беше склонна да поема рисковете, които една майка се налага да поеме. За Джулия обаче беше доста по-трудно да направи същото. Сякаш тя нямаше право на това, сякаш Мери не беше нейна дъщеря, а само едно скъпо дете, за което бе поела огромната отговорност да се грижи, докато се появят истинските родители.

Преди да вземе каквото и да е решение, Джулия събираше цялата достъпна информация, като внимателно сравняваше известното с неизвестното. И винаги надделяваше неизвестното. Може би защото нейното собствено детство бе съвсем различно от това на Мери, без следа дори от лукс и богатство. Плуването, разходките с яхта, пързалянето с кънки, ездата — това бяха все неща, чужди на Джулия, чужди и някак си плашещи я.

Всяко решение се превръщаше в мъчение за Джулия, и то в самотно мъчение, защото Джефри не участваше в разрешаването на ежедневните проблеми от живота на дъщеря си. Пейдж се опитваше да помогне на Джулия, насочвайки я ненатрапчиво, окуражавайки я, но винаги, без да е прекалено настойчива. Тя никога не казваше: „Довери ми се, Джулия, аз съм с шестнайсет години по-възрастна от теб“. Пейдж имаше доста по-богат житейски опит от Джулия, ценни истини, които можеше да сподели, но това, че и двете бяха майки на деветгодишни дъщери, ги правеше равни, еднакво опитни и еднакво неопитни.

— В един и половина ли ще се срещнем с инструктора по езда? — отвърна с нов въпрос Джулия на въпроса на Пейдж. Тя все още не беше взела решението си, защото не беше събрала достатъчно информация. Последното парченце в мозайката беше срещата с мъжа, който щеше да учи момичетата. След това вече щеше да й се наложи да реши.

— Да, Джулия, в един и половина. Управителят на клуба е много стриктен в подбора си на служители и твърди, че този човек е прекрасен инструктор.

Спокойното насърчение на Пейдж не успокои достатъчно Джулия. Пейдж би предпочела да похапне заедно с нея в салона „Азалия“, за да могат всички да видят това, но знаеше, че Джулия няма да се успокои, преди да е взела решението си. След миг тя й предложи с разбиране:

— Не искаш ли да отидем до конюшните още сега? Той може би е свободен. Ако ли не, ще се поразходим наоколо до един и половина.

— Това ще бъде ли проблем за теб, Пейдж?

— Ни най-малко. След това, Джулия, бихме могли да похапнем сандвичи на верандата в „Съмърсет“, ако искаш.