Катрин Стоун
Модерни жени (3)

Глава 3

Данните за доктор Даяна Шепърд, събрани от екипа на Джефри, включваха статии за нея, нейни научни материали и част от биографията й. Джефри прочете статиите с интерес и направи едно изненадващо откритие, докато преглеждаше биографията й.

Даяна Елизабет Шепърд и Джефри Кабо Лоурънс бяха родени в един и същи ден, преди трийсет и шест години, тя — в Далас, той — в Бостън. Кой ли, чудеше се Джефри, се бе появил първи на тоя свят, през онзи далечен 11 ноември? И дали звездите, луната и слънцето бяха надарили двете деца със сходни черти и качества?

Джефри Лоурънс не вярваше в астрологията. „Това само доказва, че си скорпион“ — дразнеше го Джулия.

Да, той не вярваше в астрологията, но наблюдателният му журналистически ум не можеше да отрече сходствата между него и Даяна Шепърд. Нещо дълбоко скрито в двете деца ги бе накарало да си поставят солидни цели, да ги постигат, после да си поставят нови цели, още по-предизвикателни, и да постигат и тях… Джефри познаваше силата на собствените си стремежи и виждаше същото в биографията на Даяна. Те и двамата имаха необятни амбиции, а освен тях притежаваха и другите съставки, нужни, за да бъдат превърнати мечтите им в реалност: способности, решителност и страст.

Точно като него, Даяна Шепърд беше човек, който постига целите си. Джефри предполагаше също, че тя беше и перфекционист, несвикнал да допуска провали. Е, и? Такива бяха почти всички мъже или жени, които Джефри познаваше. Амбициите, изумителният успех и неприемането на провалите не превръщаха задължително Кралицата на сърцата в негов астрален близнак.

Но имаше и други прилики, които той видя в приложените снимки… Самурено кафявата коса, интелигентните сини очи и класически изваяните черти, с различен оттенък у всеки от тях — меки и симпатични — у Даяна, и решителни и красиви — у Джефри. Двамата бяха различни и все пак, по някакъв начин, еднакви. Джефри реши, докато изучаваше снимката на Даяна, че приликата идва от очите, и то не толкова от сходния им тъмносин цвят, колкото от директния и преценяващ начин, по който двамата гледаха на света.

Но дали нейните сериозни очи заискряваха понякога, чудеше се Джефри. Дали имаше топлина в тяхната тъмносиня бездна? Той знаеше, че собствената му непреклонна страст към най-доброто е смекчена от чувството му за хумор и от любовта му. Дали и при нея беше така? Дали в сърцето й имаше интимно местенце, едно нежно ядро, скрито в стоманата?

На тези въпроси Джефри не можеше да си отговори само като гледа снимката на Даяна. Интересно му бе какво щеше да открие при тяхната среща в осем.

 

 

Точно в осем без десет шофьорът на Джефри спря лимузината при главния вход на Мемориалната болница. Шофьорът беше осигурен от студиото и той щеше да го изчака, за да го закара след разговора у дома му.

Джефри влезе в болницата, посрещнат от поток от хора, които си тръгваха в края на деня. Щом се опразнеше от посетители, болницата щеше да се върне към своята тиха, омиротворена атмосфера. Докато Джефри се приближаваше към асансьорите, осветлението стана по-приглушено — знак, че е време за сън за болницата и нейните временни обитатели.

Кабинетът на Даяна се намираше на десетия етаж, в отделението по кардиология. Докато вървеше по безлюдните коридори, а стъпките му отекваха някак си злокобно, Джефри се чудеше дали тя ще е в кабинета си и как би могъл да я намери в този полутъмен лабиринт, ако тя все пак не бе дошла още.

Той забеляза в далечината златист проблясък, който му показваше пътя в мрака. Светлината идваше от кабинета на Даяна. Вратата бе отворена и Джефри дочу отвътре глас, мек, с едва доловимо южняшко провлачване на думите… глас, който сякаш се усмихваше.

Джефри почука леко и застана така, че тя да може да го види. Даяна беше на бюрото си и говореше по телефона. Усмихна му се топло и му махна с ръка да влезе.

— Благодаря ти още веднъж, Пейдж. Все някога и това ще стане! Моля те, поздрави Едмънд и Аманда специално от мен. Довиждане. — Даяна остави слушалката и погледна към Джефри.

— Доктор Шепърд — поздрави я Джефри по стандартния начин.

— Мистър Лоурънс — отвърна му тя, спазвайки етикецията. Това беше все пак професионален разговор, а те не се познаваха лично. Единствено поредицата от неудачи, претоварените им графици и едно малко болно момиченце им бяха попречили да се срещнат досега. Тъмносините очи на Даяна се оживиха и тя добави с оттенък на лека закачка:

— Най-накрая все пак се срещнахме.

— Съвсем накрая. Моля ви, наричайте ме Джефри.

— А вие — Даяна. — И тя протегна към Джефри дясната си, неукрасена с никакви пръстени ръка. Златната й брачна халка на другата ръка беше увенчана с четирикаратов диамант.

При здрависването Джефри се възхити на изящната й ръка. Водени от брилянтния ум и непоколебимата й решителност, грациозните и сръчни пръсти на Даяна й биха завоювали огромна популярност — признание от върховете на Медицинския институт в Харвард, специализация по хирургия в Областната болница на Масачузетс, включване в „сърдечното“ общество на Мемориалната болница и зашеметяваща репутация на хирург кардиолог. През годините вълшебните ръце на Даяна бяха помогнали на безброй пациенти, но пръстите й нямаха право на почивка. Когато Даяна не оперираше, те бяха заети с писането на научни материали.

Сред нейните изумителни творчески завоевания едно надминаваше всички останали — „Сърцето на Шепърд“. Нейното постижение представляваше гигантска крачка отвъд постигнатото в сърдечната трансплантация, отвъд „Джарвик 7“^[1], отвъд онова, което медицинската наука бе мечтала да постигне през следващото десетилетие. „Сърцето на Шепърд“ беше откритие на 21 век, създадено от една жена от 80-те.

— А ще се видим ли отново в събота? — попита Джефри, след като се здрависаха. От това, което бе чул при пристигането си, той предполагаше, че отговорът ще е отрицателен.

— Боя се, че не. Дежурна съм през този уикенд. А и съпругът ми ме напусна преди три седмици, за да премисли нещата за себе си. — Даяна смръщи леко чело, след това прогони изпълнените с надежда мисли, които я спохождаха, след като Чейс си тръгна. „Чейс ще се върне. Ще реши да прекара живота си с теб. Повярвай в това.“

— Жалко.

— Да. Да.

— Понякога…

— Извинявайте, не съм се преоблякла — каза изведнъж Даяна, като смени темата на разговора.

Бялата, прилежно колосана престилка, с избродираното върху нея „Даяна Шепърд, Д. М.“, допълнително й придаваше професионалното излъчване на лекар. Отдолу Даяна носеше хирургически екип в кралско синьо. Подобният на пижама екип стоеше свободно по нея, с изключение на мястото, където го бе пристегнала — стройната талия. Маратонките „Адидас“ допълваха впечатлението за тренирано, енергично и здраво тяло. Джефри си помисли, че Даяна би могла ей сега да захвърли престилката и да пробяга три мили, да проведе заниманието на група по аеробика или да управлява яхта.

— Изглеждате чудесно.

— И малко необичайно. Тъкмо се бях издокарала за интервюто, когато един мой колега се захвана с тежък случай и ме помоли да имам едно наум. В момента съм в нещо като бойна готовност.

Миг по-късно тя добави предизвикателно:

— О, „случай“ ли казах?

— Да.

— Професионален термин, вероятно твърде безвкусен за телевизията.

— А безвкусен ли е наистина? — попита Джефри.

Очите на Даяна се усмихнаха, но дълбоко в тях проблеснаха искрици на раздразнение, подобно на подводно течение под спокойна повърхност. Характерът й явно беше многопластов, сложен, опасен — точно като неговия.

— Може би.

— А може би не. Дообразовайте ме, доктор Шепърд.

— Смята се, че използването на думата „случай“ обезличава пациента и позволява компромиси с грижите, полагани за него. Но въпреки това, независимо дали определям някого като „тежък случай“ или се обръщам към вас с „Джефри“, аз винаги давам най-доброто от себе си.

— Вероятно сте уникален случай сред медиците.

— Убедена съм, че не е така — отвърна натъртено Даяна. След това добави по-меко, с лека усмивка: — Както и да е, охулването на медиите е също толкова грешна практика, колкото и охулването на лекарите, тъй че с тази констатация ще сложа край на кратката си лекция.

— Освен ако?…

— Ами освен ако продължа да си точа брадвата, а вие да не се трогвате особено… — Даяна повдигна глава, сякаш чакаше неговото потвърждение.

— Досега звукът не беше твърде стържещ, но ще ви предупредя, щом се разхвърчат стружки — усмихна й се той.

— О кей. Та като си говорим за обезличаване, пресата превърна вече съветския посланик в „случай“. В подкрепа на мнението ми е фактът, че въпреки новите сърца, които вече съм присаждала на някои мили, но обикновени хорица, водещият новинар на нацията се сеща да ме посети едва когато пациентът ми се оказва изключително важна личност. Посланикът пък е напълно обезличен и превърнат единствено в символ на разоръжаването.

— Новината е наистина голяма — промърмори тихо Джефри. Даяна, разбира се, беше права. Не че нейните наблюдения му казваха нещо ново. Джефри знаеше, че чувствата на близките на пострадалите и на самите тях често биваха жертвани заради „новината“ Драматични и красноречиви кадри на трупове и кланета често запълваха ефира дълго след трагичното събитие.

— Е, историята е следната. Петдесет и шест годишният съветски посланик, точно както петдесетгодишния механик, когото оперирах миналата седмица, би умрял много скоро без ново сърце. Тази операция вероятно ще бъде важна крачка в съветско-американските връзки, но за посланика това е просто въпрос на живот и смърт. Може би вдругиден между Вашингтон и Москва ще има нов изблик на добра воля. Но всичко, за което сега е загрижен посланикът, всичко, за което съм загрижена аз, е, че след утрешния ден човекът може би ще има шанса да види внуците си.

— Какво бих могъл да кажа? — обърна се Джефри към сапфирените очи. — Точка за вас, докторе.

— Благодаря ви… господин Новинар. — Даяна се усмихна. — Сега какво бихте искал да узнаете за утрешната операция? Ето там имам модел на сърцето, също така брошури, визуален материал. Можете да вземете всичко, включително модела. Но ще трябва после да ми го върнете.

— Разбира се. Това е чудесно.

Даяна затвори вратата и го отведе до една голяма дъбова маса, поставена до остъклена стена, от която се откриваше панорама към Манхатън.

Джефри безмълвно се възхити на величествената гледка, но когато достигнаха масата, концентрира цялото си внимание върху модела на „Сърцето на Шепърд“. Творението на Даяна беше изработено от прозрачна пластмаса и имаше размерите на четири малки свити юмрука. Отвътре се виждаха нежни проводници, сплетени в ефирна мрежа от нишки, по-тънки от копринено влакно.

Джефри впи поглед в откритието, изпреварило времето си с десетилетия. То беше така изчистено, така стерилно, така бледо! Какво бе очаквал? Пурпурна пластмаса във формата на сърце, обяснението на Даяна в любов към света? Когато се изпълнеше с кръв, сърцето естествено щеше да стане червено. И, както забеляза Джефри, проводниците, свързващи модела с две малки кутии — тази на захранването и другата — на миниатюрния компютър, бяха сини и червени — проводници в цветовете на вените и на артериите.

Ако собственото му сърце откажеше, дали би се съгласил да поставят това парче пластмаса в тялото му? Дали това стерилно творение би пулсирало със страст и любов? Дали би го накарало да плаче от болка или от удоволствие?

Джефри осъзна, че Даяна очаква въпросите му. Но въпросите, изпълнили сега съзнанието му, бяха философски, а не технически.

— Доктор Шепърд, а поправяте ли разбити сърца? — попита той накрая, леко смръщен, разкрил се неочаквано пред нея чудейки се дали тя ще го разбере.

— Не. Малка страшничко е, нали? Нервна работа си е да замениш сърце от плът и кръв с парче пластмаса. И въпреки това ми се налага да го правя. Налага ми се да отстраня цялото истинско сърце, за да отворя място за това тук. В началото се питах какво ли още изваждам заедно с него.

— И?

— Обърнах гръб на емоциите. Аз просто заменям една помпа с друга. — Даяна говореше тихо, почтително, с пълното съзнание за сериозността на това, което прави. — Никога не го наричам „сърце протеза“. Наричам го „ново сърце“. Наричам го… но да си остане между нас двамата, господин Новинар…

— Дадено.

— Наричам го „Харт нуво“^[2].

— Страхотно. Наистина ли не мога да го използвам?

Не можеше, точно както не можеше да използва „Кралица на сърцата“. А името пасваше така страхотно на Даяна! Тя имаше толкова царствена осанка, дори хирургическият й екип беше в кралско синьо.

— Наистина — бе категорична Даяна. След това тя започна да му обяснява как работи „Харт нуво“, разказа му всичко за мъничкия компютър и кутийката с размери на портфейл, която даваше възможност на оперирания да ходи навсякъде като нормално човешко същество, без да е опакован в машинарии. — Истинското сърце отговаря на сложен комплекс от физиологични импулси. С този компютър е възможно да се симулират повечето от тях.

— Повечето, но не всички. Какво липсва?

— Загадките, загадките отвъд областта на познанието. Като например внезапното ускорение на пулса, когато човек се влюбва. Не знам откъде идва този импулс, той не е заложен в човешкото същество. Как тогава бих могла да го заложа в компютър?

Разговорът им беше прекъснат от почукване на вратата.

— О, Господи! — заизвинява се Даяна. — Сигурно е някой от операционната.

Джефри се усмихна.

— Няма нищо. С удоволствие ще ви изчакам.

После се загледа в Даяна, която прекоси офиса и отвори вратата. По изражението й мигновено му стана ясно, че не е човек от операционната. Посещението очевидно я изненада. Джефри не можеше да види мъжа, но можеше да чува думите му, както и тези на лекарката.

— Доктор Даяна Спенсър?

— Да.

— Съпруга на Чейс Андрюс?

— Да. Какво се е случило с Чейс? — Тонът на Даяна се промени неусетно от учтиво любопитен в остро загрижен.

— Това е за вас, госпожо.

— Какво… — Даяна пое плика, който мъжът й подаде. Адресът, изписан на него, беше на адвокатска фирма от „Парк Авеню“. Даяна не довърши въпроса си, защото вече се беше досетила за болезнения отговор.

— Документите по развода, доктор… госпожо Андрюс — отговори куриерът на недовършения й въпрос. Задачата му бе изпълнена, госпожа Андрюс беше известена. В тона му се прокрадваше присмехулна нотка. „Наистина ли сте изненадана, госпожо доктор? Ето на, осем часът вечерта е, а вие сте все още на работа, вместо да сте си у дома, че и името сте си сменила.“ — Документите ще бъдат попълнени утре сутринта в съда.

Човекът си тръгна и Даяна остана с плика в ръце. Чейс бе направил своя избор.

За един дълъг, безмълвен миг сърцето на Даяна се разкъсваше между новата болка и старата, когато бе разбрала, че не е достатъчна за мъжа, когото обича. Накрая онази дисциплинирана част от нея, която винаги й помагаше да продължи нататък, без значение колко големи бяха терзанията и болката, я изтегли обратно в настоящето.

Даяна затвори бавно вратата на кабинета и се обърна към Джефри.

— Предполагам, че чухте.

— Да.

— Ще ви бъда задължена, ако това не се появи в материала ви.

— Щом веднъж документите бъдат разписани в съда, този случай ще се превърне в публична тайна и от него ще излезе страхотен материал. На съдебните репортери за това им плащат.

— Знам. Просто ви моля да не го споменавате в утрешния си материал за операцията.

— Аз не съм журналист от таблоидите, госпожо доктор.

Не можеше ли и сама да предположи, че той не би се захванал с детайли от личния й живот в новинарската емисия? Осъзнал, че тонът му е прозвучал остро, Джефри добави по-меко:

— Имате моята дума.

— Благодаря ви. Докъде бяхме стигнали?

„Тъкмо говорехме за загадъчното ускоряване на сърдечния ритъм, когато някой се влюби“, помисли си Джефри, но каза:

— Разяснявахте ми програмирането на физиологичните реакции.

— А, да.

Даяна постави неотворения плик върху бюрото си и се насочи към овалната маса до прозореца. Тя продължи разказа си за своето забележително откритие, но в очите й вече не пробягваха искрици, а гласът й беше точно като пластмасовото сърце — изчистен, стерилен, безизразен.

Що за сърце притежаваше Кралицата на сърцата, чудеше се Джефри. Дали й се иска да изкрещи от болка? Имаше ли въобще сърце?

„Ранено сърце, реши той, докато слушаше механично изговаряните думи. Дълбоко наранено сърце.“

— Съжалявам — каза тихо, със симпатия Джефри.

— Това е… — Даяна не завърши изречението си, но очите й излъчиха недвусмислено послание: „Не се меси!“.

Джефри разбра предупреждението и чувствата, които стояха зад него. Даяна реагираше точно както той би реагирал. Скръбта и яростта си бяха единствено нейни, в тях нямаше място за натрапници.

Точно както той би реагирал… Това беше най-странното. Даяна преживяваше пред очите му кошмара, който го преследваше непрестанно: тайния страх, че Джулия би могла да постъпи с него по същия начин. „Напускам те, Джефри. Всичко свърши. Между нас стои друг човек. Винаги е било така.“

Сцената би могла да бъде същата, както при Даяна. Ударът би сринал Джефри, но външно той би се възстановил моментално, както това бе направила и тя. И в тези разкъсващи мигове той нямаше да допусне мекият симпатизиращ глас на някой непознат да го успокоява. Щеше да иска да бъде сам, лице в лице с истината, лице в лице със своята загуба, със самотата си.

„Така че остави Даяна на мира“, каза си загрижено Джефри, въпреки порива си да помогне на тази умна, красива, наранена жена.

„Освен това, припомни си той, кое те кара да си мислиш, че с Даяна наистина сте еднакви? Звездите?“

— Чейс можеше да избере и по-подходящ момент — тихо подхвърли Джефри.

— Какво имате предвид? — За известно време Даяна се замисли над въпроса си и продължи хладно: — О, разбирам. В някой друг ден, когато не ми предстои да оперирам точно съветския посланик? Когато имам просто някой случай, а не важно за медиите събитие? Май не сте ме слушал преди малко…

— Напротив, слушах ви. Исках да кажа, че Чейс би могъл да избере момент, в който бихте имала по-голям шанс да останете насаме със себе си.

— Мислите, че ще се срина, нали така?

— Не. — Джефри дори не си го бе помислял. Ако на него самия му връчеха документите по неговия развод десет часа, или дори десет минути преди емисията, той щеше да е в състояние да продължи, е, да — механично, но нямаше да се срине. Ситуацията при Даяна обаче беше доста по-различна. След десет часа тя трябваше да отстрани едно умиращо сърце и да постави на негово място ново. Наистина ли щеше да е в състояние да оперира? Ако Джефри направеше вяло и неизгладено предаване, вероятно щеше да получи някое и друго критично писмо. А по-вероятно беше писмата да са изпълнени със симпатия. Да не би любимият водещ на нацията да е болен? Грип, може би? Но една неизпипана операция можеше да се окаже смъртоносна. — Все още ли се каните…

— … да оперирам посланика ли? — тя довърши въпроса на Джефри и впери в него поглед, неочаквано съживен от гнева й.

— Да — отвърна тихо той.

Даяна се опита да се овладее, преди да проговори отново. Въпросът беше оправдан, наистина, но не се нуждаеше от него. Тя самата щеше да си го зададе, да намери свой собствен отговор и да постъпи в съгласие с него.

— Това вече можете да използвате в материала, мистър Лоурънс — обяви ледено тя накрая. — Никога не бих изложила на риск здравето на пациента си. Ако, по каквато и да е причина, не съм способна да дам най-доброто от себе си, не бих оперирала.

Джефри се канеше да се извини. Дължеше й го. В опита си да й помогне, да изрази симпатия, само я бе наранил. Но точно когато се канеше да заговори, телефонът иззвъня и Даяна вдигна слушалката.

Обаждаха се от операционната. Там имаха нужда от нея.

— Трябва да вървя — каза тя равно след малко. — В брошурите ще откриете всичко, с което не успях да ви запозная. Моля ви, затворете вратата, щом си тръгнете.

След това тя излезе, без да се сбогува и преди Джефри да е успял да й каже „съжалявам“ или „благодаря“.

Докато поставяше брошурите в папката си и макета на сърцето в кутията от пресован картон, той осъзна, че Кралицата на сърцата сама преценяваше кога да сложи край на аудиенцията.

 

 

Седнал в лимузината, понесла го към Саутхемптън, Джефри изпита болезненото усещане, че е станал неволен свидетел на смъртен случай — смъртта на една любов. Това усещане не го напусна по целия път към дома. Той предполагаше, че Даяна е била подготвена поне малко за обрата в своя живот. И все пак разводът беше нещо, от което тя се бе бояла, бе се надявала до него да не се стигне. Но дори да бе успяла да се приготви напълно за краха в личния си живот, самият момент на раздялата си оставаше болезнен и печален. Краят на надеждите, изпразненият завинаги от всички сладостни обещания на любовта край…

В съзнанието на Джефри запулсираха плашещи мисли. Щом тази красива, призната и талантлива жена не бе успяла да предотврати смъртта на своя брак, дали същата съдба не би могла да сполети и него? Може би още довечера, щом той се върнеше в „Белведере“, щеше да открие, че Джулия си е тръгнала и му е оставила една-единствена бележка: „Мери не е твоя дъщеря. Тя и аз се нуждаем от нейния истински баща. Толкова съжалявам, скъпи, моля те, прости ми!“.

Джефри противопостави на мрачните си мисли здравия разум. Болката, която изпитваше, беше за Даяна, заради нейната загуба. Това, което се бе случило тази вечер, не беше астрологическо предсказание за това, което предстои на него.

И все пак…

Когато видя жена си, Джефри почувства как сърцето му лудо заби — прекрасния и загадъчен импулс, който беше тайна дори за безпогрешната Кралица на сърцата.

— Джули — с облекчение прошепна Джефри.

— Здравей. — Със същото облекчение нейните теменужени очи трепнаха, щастливи да го видят отново. — Това сърцето ли е?

— Да.

Джефри остави папката си на пода във фоайето и извади модела от картонената кутия. Той подържа сърцето, докато Джулия прокарваше внимателно пръстите си по покритата му от преплетени нишки повърхност. Очите й станаха замислени, тъй като в съзнанието й изникнаха същите философски въпроси, над които бе разсъждавал и той.

— Ще ми разкажеш ли за него? — попита Джулия. Макар Джефри да се беше прибрал по-късно от обикновено, искаше й се двамата да поседнат в гостната, както винаги — той с чаша скоч, а тя — сгушена до него. Като любовници, които не могат да се примирят с всеки миг, който ги разделя, те щяха да споделят събитията от изминалия ден, попълвайки с обич празнотите, оставени от времето, в което не са могли да бъдат заедно.

— Да, ще ти разкажа… — Джефри леко смръщи чело. Той си беше у дома, тя също беше тук, а очите й пламтяха, изпълнени с любов… Но страхът не го бе напуснал.

— Джефри?

— Нека първо те прегърна за минутка. Нека да те докосна, да се убедя, че си истинска и си тук.

Джефри остави модела върху мраморната маса във фоайето и протегна ръце към нея.

Плавно, изпълнена с радост, Джулия тръгна към него. „Прегърни ме завинаги, Джефри. Няма друго място, където бих искала да бъда.“

Деликатната, нежна милувка премина в силна и страстна прегръдка. Сякаш неговата стройна сила се сливаше с нейната податлива красота. Устните на Джефри докоснаха копринената черна коса на Джулия, погалиха я, заровиха се в нея, шепнейки името й. Тя вдигна очи, видя страстта в тъмносините му очи и усети как вълна от трепетна топлина се разля по цялото й тяло. Усмихвайки се леко, Джулия протегна устните си към неговите.

Целувката им ставаше все по-дълбока и гореща, но това не им беше достатъчно.

— Още? — прошепна накрая Джефри.

„Още“ беше дума от техния интимен речник. От първия миг на тяхната любов целувката никога не им беше достатъчна. Двамата винаги бяха искали още нещо един от друг, бяха искали всичко.

— Още — задъхано отвърна Джулия.

С преплетени ръце те тръгнаха по виещата се стълба към втория етаж, преминаха край стаята, където спеше Мери, и стигнаха до голямата спалня.

Понесъл със себе си уханието на розовата градина, галещият нощен въздух проникваше през отворените прозорци заедно със златния отблясък на пълната лятна луна…

Нито един от двамата не понечи да затвори прозорците или да дръпне завесите. Единствено луната щеше да бъде техен свидетел, а никой от тях не желаеше да се люби в мрак.

Джефри започна любовната игра бавно, протяжно и страстно, въпреки че мощните вълни на желанието го приканваха да я обладае веднага. Ръцете му изучаваха бавно тялото й, галеха нежно грациозната й шия, раменете й с цвят на слонова кост, пухкавите й, закръглени гърди…

Ръцете на Джефри посочваха пътя, а страстните му устни ги следваха. Яростен и нежен, възбуждащ, шепнещ и изучаващ, Джефри долавяше тръпнещите й желания и им отвръщаше любвеобилно и умело.

Нито едно кътче от прекрасната голота на Джулия не му беше непознато. Тя го бе дарила с цялото си същество, един дар, освободен от задръжки, изтъкан от любов и страст. Нито една част от тялото й за него не беше забранена. След десет години любене двамата се познаваха така добре… И все пак всяко тяхно взаимно преоткриване бе изпълнено с тайнства и чудеса.

Джулия също познаваше желанията му, познаваше всички начини да го накара да стене от страст. Тя обичаше да го дарява с дръзки, леки, завладяващи целувки, докато той…

— Джули, скъпа. Искам те цялата, сега!

— О, Джефри. И аз те желая.

Търсещите им устни се откриха и сляха, изследвайки се взаимно, дълбоко и страстно. А после двамата потънаха един в друг. Той се откъсна от целувката, без да загуби усилващия се ритъм, с който проникваше в нея, за да се вгледа в блесналите й на лунната светлина очи.

— Обичам те, Джули…

— И аз те обичам, мили…

Те останаха така, загледани влюбено един в друг, докато вибриращите неудържимо вълни на желанието не ги принудиха отново да слеят устни. След това плавно и едновременно двамата се разтвориха в златното течение на удоволствието, в пламъка на своята страст и любов… Така близо един до друг, че място за тайни нямаше.

 

 

Джулия заспа в ръцете на Джефри. Върху устните й бе кацнала лека усмивка. Загледан в нея, Джефри се наслаждаваше на съвършенството на мига.

Любовта им беше така съвършена, че наподобяваше брилянт, окъпан в слънчева светлина, сияещ в цветен калейдоскоп, непрекъснато променящ се, но винаги главозамайващо красив.

Съвършен, бляскав и безупречен — за невъоръженото око… Защото дори в тяхната любов не липсваха пукнатини. В коя любов обаче, в кой брак ги нямаше? Джефри прекрасно знаеше това. И все пак пукнатината върху тяхната почти съвършена любов можеше да се окаже фатална. Тя беше незабележима, но точно като мъничките пукнатини по един прекрасен диамант можеше да стане разрушителна. Привидно вечният камък можеше да бъде разчупен само от лек удар, попаднал в целта. Тогава бляскавият кристал щеше да се разпадне на милион парченца, чудото щеше да изчезне.

Тази пукнатина беше лъжата на Джулия за Мери. Джефри знаеше, че Мери не е негова дъщеря, а и не би могла да бъде. И все пак Джулия му бе казала, гледайки го невинно с люляковите си очи: „Ти си нейният баща, Джефри. Никога в живота ми не е имало никой друг, освен теб“.

През всичките тези години тя стоеше неотстъпно зад този фарс, прикривайки тайния си любовник, чието съществуване продължаваше упорито да отрича. Тя бе могла да му каже истината толкова пъти досега! Той я бе насърчавал — нежно и с любов, но Джулия твърдо се придържаше към старата лъжа. Джефри не можеше да разбере защо тя продължава да пази тайната си и точно това го плашеше най-много…

От самото начало Джулия го бе подвеждала само за значими неща.