Катрин Стоун
Модерни жени (10)

Глава 10

— Здравей, Даяна!

— Чейс?

Двамата не бяха се чували повече от месец. Докато се оформяха документите за развода, бяха се свързвали чрез адвокатите си. Разтрогването на брака между Даяна Шепърд и Чейс Андрюс беше лесна работа. Формалностите бяха свързани единствено с разделяне на значителното им състояние. Как й се искаше на Даяна и болката да бъде така лесно облекчена!

Беше се надявала, че Чейс ще се обади. Имаше нужда да чуе гласа му, да разбере дали в него има гняв и горчилка. За самата нея загубата на любовта на съпруга й беше достатъчно болезнена.

„Би трябвало Чейс да избере по-подходящо време да те уведоми!“, беше отбелязал Джефри Лоурънс онази вечер в кабинета й. Тонът на популярния новинар не беше насмешлив, но това не правеше думите му по-малко язвителни.

Дали наистина Чейс нарочно не беше избрал навечерието на най-важната операция в нейната кариера? Дали така не искаше да й покаже, че прекаленото й посвещаване на работата беше разрушило любовта им? Това изглеждаше толкова обидно, толкова враждебно, толкова необичайно! Мъжът й в никакъв случай не беше отмъстителен. Дори когато беше попадал в неблагоприятни ситуации, винаги реагираше с учтивост и някаква тъга. Но никога — със злоба. И диалогът им чрез адвокатите беше цивилизован и дружелюбен. Чейс настояваше за Даяна да остане апартаментът на „Парк авеню“. От него за пет минути тя стигаше до Мемориалната болница. Не искаше и частица от нейното сърце!…

— Как си, Даяна?

— Вече съм по-добре, Чейс. Все пак се развеждам, което не е много приятно.

— Така е — съгласи се нежно той. — А и неуместните злонамерени клюки в манхатънската преса не помагат.

— Не. Те обаче не биха могли да открият нищо ново, нали?

— Няма какво да се открива, Даяна.

„Знам“, помисли тя. Лакомото издирване на друга жена в живота на Чейс щеше да се окаже безплодно. Чейс винаги й е бил верен. Тя на него — също.

Дали наистина е била? Дали тайната й преданост към отдавнашната любов не беше разрушила брака й?

— Съгласен ли си със споразумението, Чейс? Нали не възразяваш да задържа жилището?

— Ни най-малко. Искам да си осигурена.

— Благодаря ти.

— Даяна, бях в Париж, когато са попълвани документите. Срещнах се с адвоката си, преди да замина и се разбрахме, щом подготви всичко, да те информира. Дори не бях чул за операцията на съветския посланик. Разбрах за нея, след като се върнах.

— Надявах се да има нещо такова.

— Много съжалявам.

— Всичко е наред. И ти беше атакуван от пресата.

— Да, но не попаднах в капан на живо по телевизията.

— Е, вече е минало. Радвам се, че всичко е станало случайно.

— Кълна се, че е така. — Чейс замълча, пое въздух и продължи: — Даяна, бих искал да те видя. Имам нещо за теб.

— Аз също, Чейс.

— Удобно ли е тази вечер? След един час?

— Ще те чакам.

 

 

Какво трябваше да облече за последната среща с мъжа, който би трябвало да бъде неин съпруг завинаги? Имаше ли подходящи дрехи за такива случаи? Би ли могла и най-известната дизайнерка да даде съвет как да се спази етикетът?

Чейс беше познавал и обичал Даяна, облечена във всичко и в нищо. В модерните костюми, които носеше през април на бала в Париж. В светлите жизнерадостни рокли, които обличаше под бялата престилка. Във вълнените поли и кашмирени пуловери, които слагаше през уикендите. В копринените нощници, които сваляше с лекота. Но най-много я обичаше съблечена, насаме, в тяхното легло.

Даяна реши да изглежда красива. Толкова красива, колкото умората и напрежението през последните седмици позволяваха. Тя избра вталената си рокля от сапфирена коприна. Само една от любимите на Чейс. Хвана тъмнокестенявите си къдрици със синя кадифена панделка. Охлади бутилка „Дом Периньон“. Докато чакаше на терасата и гледаше светлините на Манхатън, тя се замисли за брака си, който беше приключил.

Този брак имаше шанса да продължи вечно, поне така го бяха планирали двамата с Чейс. Бяха сигурни в любовта си. Не се съмняваха и за миг, че сърцата им бият в идеална хармония и винаги ще бъде така. Чейс обожаваше факта, че съпругата му е съвършен хирург. А Даяна се гордееше с великолепните постройки на Чейс и се възхищаваше на чувството му за отговорност.

„Няма какво да се открива, Даяна!“, беше й казал Чейс. Тя знаеше, че това е самата истина. Чейс не изпитваше нужда друга жена да му дарява удоволствие. И тя имаше нужда само от него. Той беше единственият мъж, който я караше да забрави Сам.

Сам! Десет години, след като я беше напуснал, всичките й връзки бяха помрачавани от спомена за него. През тези години, когато самотата беше ставала нетърпима, тя се беше обръщала към митологичната Даяна — богинята на лова. Отчаяно искаше новото чувство да я отърве от болезнените спомени за изгубената любов. Имаше мъже, които я желаеха и я обичаха. Но тя не успяваше да отговори на чувствата им. Сам беше още в нея. Една мъглява сянка, тежка и черна, която закриваше слънчевата радост, която превръщаше дори любенето в отчаяние.

До преди пет години, когато Чейс Андрюс влезе в живота, в сърцето, в леглото й. Когато Чейс я любеше, чувствителните му устни и знаещите му ръце открадваха всички мисли, спомените, цялата болка. Тя се загубваше… И се откриваше сред привлекателните и властни бездни на собствените си желания.

Чейс искаше Даяна. Само Даяна. Винаги Даяна. И тя искаше Чейс. Чудесният мъж, преоткрил в нея нежността, страстта и радостта, толкова задълго забравени… Един мъж и една жена, които радостно градяха планове за бъдещето.

Чейс обаче провали всичко.

Бяха се споразумели да нямат деца, с тържествена клетва, дадена още преди да се оженят. Строежите на Чейс щяха да бъдат неговите рожби, неговото безсмъртие. А Даяна имаше своята кариера, своите сърца. Тя не се съмняваше, че решението на Чейс е твърдо. Иначе никога нямаше да се омъжи за него. Защото знаеше, че вече никога няма да има деца… Никога нямаше да роди друго дете!

Когато Чейс й каза, че иска деца, всички болезнени спомени за Сам и Джейни нахлуха обратно и започнаха да помрачават любовта.

Даяна никога не беше разказвала на Чейс за Сам. Не беше му признала и за любовния дар на Сам — Джейни, своята обожавана мъртва рожба. Чейс и Даяна не бяха говорили за предишните си влюбвания, така че не беше имало повод Даяна да признае за Джейни, да сподели мъката си с него.

Те нямаха намерение да раждат деца.

Но преди шест месеца Чейс промени намерението си и двамата се окопаха от различни страни на бездната. А тя ставаше все по-дълбока и по-тъмна. Чудесната им любов повехна.

Даяна беше готова да каже на Чейс за Джейни, но не беше честно да иска от него да изостави мечтата си заради нейната трагедия. Беше сигурна, че той ще го направи, ако узнае тайната й. Чейс щеше да престане да я насилва, но това нямаше да означава, че се е отказал. И може би след време дълбокото желание в сърцето му щеше да го накара да опитва пак.

„Ти си имала красива дъщеричка, която е починала, Даяна, щеше да й каже нежно той. Но защо да не можем да си имаме свои собствени деца? Това няма да омаловажи любовта ти към Джейни, да я изличи от твоята памет!“

Тогава Даяна щеше да се изправи пред другата истина. Тя обичаше достатъчно Чейс Андрюс, за да прекара живота си с него. Но не го обичаше достатъчно, за да ражда децата му. Не би могла да си позволи да го обича толкова много, колкото беше обичала Сам.

Затова му беше казала просто: „Не, Чейс. Няма да имаме деца“. И той беше останал с убеждението, че причината е в кариерата й. Двамата разговаряха, молиха се един на друг, плакаха. Накрая Чейс трябваше да решава дали да живее с Даяна без деца, или да се разделят и някога, с някоя друга, да осъществи мечтата си.

Чейс беше направил своя избор. Преди петнадесет години Сам бе сторил същото: „Мога да живея и без теб, Даяна!“.

 

 

Чейс също искаше да изглежда привлекателен за нея. Тъмносивият костюм, един от любимите й, добре подхождаше на тъмните му очи.

— Здравей! — Зад краткия поздрав се криеха многозначителни чувства. Щастие, че я вижда, защото му е липсвала… Тъга, защото вече я губи. Несигурност, защото той все още се колебае. И желание, защото е толкова хубава и той все още я обича.

— Добре дошъл! — Поздравът на Даяна беше отражение на неговия. Същите чувства. Същите желания. — Влез. Ще пиеш ли шампанско?

— Разбира се.

Чукнаха се с кристалните чаши. Мълчалив тост за неизвестното, в което може би някога отново ще бъдат щастливи?

— Бих искал да заминеш на триседмично пътуване из Европа — каза Чейс, извади дебел плик от джоба на сакото си и й го подаде. — Започва на 8 септември. Предполагам, че след като знаеш предварително, ще успееш да нагласиш работите си.

— Да, но, Чейс…

— Ти трябва да пътуваш, Даяна. Всичко вече е ангажирано и платено.

— И вероятно си ми резервирал първа класа?

— За всяка отсечка от маршрута.

Даяна се усмихна. Чейс я познаваше много добре. Знаеше, че тя никога няма да си позволи луксозна ваканция, въпреки че това не представляваше проблем за нея. Той прекрасно разбираше, че тя има нужда да бъде далеч. Да размисли, да се излекува. Има ли нещо по-красиво от Европа през есента? А и до септември раната вече нямаше да кърви толкова силно.

Да. От опит Даяна знаеше благотворното въздействие на времето. Не че то лекуваше… Но поне вкочаняваше!

До септември тя щеше вече да е готова. Щеше да е достатъчно твърда, за да се изправи пред мисълта, кънтяща в съзнанието й: „Ти се провали. Ти отново не си нужна на мъжа, когото обичаш!“.

Тези мисли изискваха анализ. През септември в Лондон, Париж и из останалите чудесни места тя щеше да търси отговори и облекчение.

— Благодаря ти!

— За нищо.

Това беше подарък от негова страна. А онова, което Даяна имаше за него, идваше от миналото. От началото на тяхната любов. Един дар, който сега трябваше да върне.

— Реших, че е по-добре да вземеш това — каза тя тихо и измъкна четирикаратовия диамант от джоба на копринената си рокля.

— Не е необходимо, скъпа.

— Но е по-добре, не мислиш ли?

Даяна му връщаше едно съкровище, принадлежало винаги на неговото семейство. Заедно с пръстена той пое пръстите, които го държаха. Спокойните и талантливи пръсти, които сега трепереха. После нежно я привлече към себе си и още по-нежно я целуна.

От докосването му тя почувства обичайните тръпки на желание и се зачуди дали щяха да се любят. Умовете им си казваха довиждане, сърцата им биеха — въпреки гибелта на тяхната любов, но телата им имаха нужда от целувка, от отнемащо дъха сбогуване. От продължително сбогуване с петте години нестихваща страст. Щеше ли това последно отдаване да облекчи болката?

Даяна не можеше, не желаеше да се изгуби отново. Тази вечер, ако те се любеха, това щеше да им донесе само болка.

Тя се отдръпна и изпитателно погледна в очите му. Те бяха толкова тъжни!

— Не мога да го направя, Чейс!

Той нежно обхвана лицето й в дланите си.

— Знам. — След малко тихо добави: — Даяна, страшно съжалявам!

— И аз.

После Чейс си отиде завинаги. Даяна стоеше над светлините на Манхатън, тиха и сама, а отблясъците на града се размиваха от сълзите й.

 

 

Беше 4 юли. Десетият ден, след като Патрик беше спасил Кейси.

„Той няма да се върне, повтаряше си Кейси. А и защо трябва да го прави?“

След като беше изчезнал в сенките на нощта, тя се беше погледнала в огледалото. Искаше да прецени опустошителните следи от морето и сълзите. Имаше такива, реши тя, като гледаше разрошената си от вятъра коса, измачканите си дрехи и уязвимите си сини очи. Приличаше на безпризорно дете, приютено от диваци.

Дори Патрик да е бил привлечен от съвършеното й тяло, със сигурност е бил отблъснат от колебливостта в думите й, от треперещата усмивка и горчивите сълзи.

Да, очевидно този красив мъж не беше впечатлен от нея.

Но Кейси не можеше така лесно да се откъсне от новооткритата си същност. Всеки ден тя тичаше по брега и играеше на гоненица с вълните, после пожелаваше лека нощ на слънцето, което потъваше зад скалите. Никога обаче не кривна по обточената с папрати пътека към поляната — вълшебното място на Патрик. Той можеше да бъде там, избрал пътя през гората, за да я избегне.

От дълбините на душата й започваха да изплуват истински чувства. Душата й се потапяше в сантименталност, от която не можеше да се излекува. Едно живително усещане за щастие и радост.

 

 

Кейси четеше, когато Патрик почука на вратата.

— Патрик?

— Здравей, Кейси. Как си?

Той прочете отговора в щастливата й усмивка. Непрекъснато беше мислил за нея. Беше се предупреждавал да стои по-надалеч. Тя беше нежна и хубава, а той не можеше да й предложи нищо. Освен неоспоримия факт, че беше очарован от нея и че отчаяно я желаеше.

Кейси беше не само в мислите му, но и върху платното му. Беше започнал да я рисува. Опитваше се да задържи ефирния образ на изненаданата и незащитена Венера, обърнала се от морето към него. Патрик беше талантлив художник. Богатото му въображение рисуваше живописни отражения на онзи вълшебен момент. Но сега, като я гледаше, разбираше, че талантът му го е подвел. Тя беше по-нежна и по-красива от спомена му за нея.

— Добре съм, Патрик.

— Чудех се дали би пожелала да погледаш малко илюминации с мене?

— Да. В клуба?

— Не. Нещо истинско. На поляната.

— Сигурно би ми харесало.

Двамата тръгнаха по обветрената пътека. Патрик разгърна едно одеяло, което предварително беше оставил там.

— Залезът е само първото действие. Надявам се да ти хареса и да останеш до края на представлението.

 

 

Те наблюдаваха поразителните фойерверки на природата. Потъването на слънцето, издигането на звездите, изгряването на пълната луна. Вслушваха се в звуците на лятната нощ, в музиката на щурците, в песента на нощните птици, в шепота на листата.

— Такава необятност — прошепна Кейси, като гледаше към мастиленото небе. — Кара ме да се чувствам толкова незначителна. „Прави успехите ми обидно маловажни!“

— Наистина ли? Чувствам се достоен да бъда част, макар и малка, от вечността.

— О, Патрик! Какво те прави толкова мъдър?

— Аз не съм мъдър, Кейси.

— Ти знаеш кое е важно и кое — не.

— Така ли?

— Да. — Кейси се усмихна стеснително. — Кое е най-важното нещо на света за теб?

— Моята свобода — отговори Патрик без колебание.

„Свобода, помисли си Кейси. Да, Патрик. Ти си мъдрец.“

— Свободата да правиш какво?

— Свободата да наблюдавам величието на небосвода и океана. Да яздя по белия пясък и… — Патрик внезапно замълча. Точно сега имаше нужда от свобода, която никога не му беше липсвала.

— И?

Той не отговори, а само погледна в хубавите й сини очи и се усмихна нежно. „И свободата да обичам!“

 

 

Вече беше полунощ. Двамата стояха пред вратата на нейната къщичка и тогава Патрик я целуна за лека нощ. Преди целувката се беше намръщил, сякаш се колебаеше, но тя видя желанието в очите му. Това беше учтива целувка, едно нежно сбогуване. Докато устните му докосваха нейните, силните му пръсти галеха копринената й коса с изящна деликатност.

„Не трябва да си толкова внимателен с мене, Патрик, мислеше Кейси. Аз имам опит.“

Но опитността й не беше готова да посрещне топлата вълна, която премина през нея от допира му. До този момент тя великолепно играеше ролите си на съблазнителка, която спечелваше сърцата и копнежите на повечето красиви и влиятелни мъже. Кейси също желаеше богатите си любовници… докато я докоснеха. След това Кейси не чувстваше нищо. Когато я целуваха и когато я любеха, тя се дразнеше от чуждото удоволствие. Всички тези мъже очакваха от нея да им бъде благодарна, че изкусно я водеха към екстаза. Но въпреки триумфа от прелъстяването тя неизменно изпитваше чувство на провал. Трябваше все пак да има и още нещо. Кейси обаче много добре схващаше, че те се нуждаеха единствено от удоволствие. За нея оставаше усещането за несъвършенство и нещо по-лошо — убедеността, че е студена като лед.

Но с Патрик Кейси не беше така…

Той я целуна и тя отговори на целувката му. Поиска й се още. Нещо повече — искаше да се подчинява на желанията му. Каквито и да бяха те. Но той се отдръпна и я погледна. В погледа му имаше не само красноречиво желание, но и още нещо… Дълбока загриженост.

„Патрик, аз не съм девствена. Или съм?“, питаше се Кейси.

„Какво, по дяволите, правя?, мислеше Патрик. Тя е толкова хубава и аз адски я искам. Но какво право имам да я любя? Какво мога да й обещая? Каква сигурност ще й предложа? Нищо, освен сигурността, че ще прекарам живота си в криене!“

— Патрик? — Гласът на Кейси като че ли се беше пречупил. Сякаш вече не беше сигурна, че той я желае. Патрик видя трогателната й уязвимост и разбра, че не може да я остави.

— Може ли да те вида отново, Кейси?

— Да.

— Утре до късно имам работа. Удобно ли е вдругиден? Около 9?

— Добре. Какво работиш?

— Обучавам ездачи в клуба.

— А, разбирам.

 

 

Но Кейси не разбираше. След като си беше отишъл, тя дълго лежа будна и мисли върху думите му. Той й беше казал, че не играе игри. Но сега играеше. Може би това лято беше инструктор по езда единствено за разнообразие? Но сигурно обикновено караше яхта или мързелуваше по плажовете на Сан Тропе. А може би предпочиташе да управлява своята империя от офиса си в Манхатън?

Кейси се опита да си представи това. Прозрението изведнъж я огря и тя усети учестените удари на сърцето си. Тя и Патрик толкова си приличаха! Всеки от тях беше богат, преуспяващ. Но това лято всеки беше избрал да се освободи от бремето на парите и почестите и да бъде… свободен.

Това лято Патрик Джеймс беше инструктор по езда, а тя — Кейси Инглиш — работещо момиче. Двамата споделяха истинската си същност, а не това колко бяха спечелили или какво бяха постигнали. Това лято Кейси и Патрик споделяха истината на сърцата си, огнените целувки и…

Кейси потръпна, когато си спомни целувката на Патрик. И негласното обещание в чувствената му мъжественост, че техните отношения няма да приключат само с това. Кейси потръпна от желание и страх.

Тя просто жадуваше за този мъж. Но я беше страх да не разочарова и двамата.

 

 

Кейси поръча шампанско от областния магазин. Доставката й струваше цяло състояние. Тя им обясни, че това си е жив обир, при положение че е искала само една бутилка от най-евтината им марка. Шампанското струваше 20 долара и беше нещо средно между „Круг“ и „Дом Периньон“.

Кейси не почерпи Патрик само с шампанско. Тя му предложи себе си. Един подарък, който той прие. Галеше я и я любеше толкова нежно, колкото никой преди.

„О, Патрик! Ти дойде да ме спасиш отново, нали?“ Така мислеше Кейси, когато устните му изгаряха нейните и възпламеняваха скритата й чувственост. Но ако тя вече не можеше да бъде спасена? Ако колебливата й еротичност избледнееше и се вкаменеше? От неговите докосвания обаче поривите на желанието избухваха в пламъци. Все по-горещи. Ами ако внезапно изчезнеха?

— Патрик, по-бързо!

— Кейси? — Патрик забеляза смесицата от желание и страх върху хубавото й лице и отгатна причината за нейната несигурност. — Няма нужда да бързаме, Кейси.

— Да!

— Не, мила моя, успокой се!

Нежно, внимателно Патрик доказа на Кейси, че желанието няма да изчезне така неочаквано, както се беше появило. Огънят на тяхната любов не беше хитроумен трик или последица от опитните му ръце. Огънят беше истински, запален в сърцата им. Вълшебен, но не магия.

Избликналата чувственост в цялото същество на Кейси не изчезна. Тя ставаше все по-силна и по-дълбока. Като целувките на Патрик. Тя тръпнеше цялата. Милувките му сега вече бяха навсякъде — по устните, по шията, рамената, гърдите. След това затанцуваха там, където на никого преди това не беше позволявала. Там, където никога не беше ги пожелавала.

Кейси не беше от лед. Великолепното усещане нямаше да се изпари. Но когато страстта й стана прекалено силна, направо опустошителна, тя беше захвърлена в нови страхове.

— О, Кейси… — Патрик беше усетил, че тя е недокосната за любов, а не за секс. — Не се бой!

— Патрик, аз…

— Всичко е наред, скъпа. Аз съм с теб!

Той наистина беше с нея. Държеше я в ръцете си, усмихваше се влюбено в очите й, караше я да се чувства защитена. Достатъчно, за да се отдаде на удоволствието без страх. Достатъчно, за да бъде свободна!

 

 

— Искам да ме погледнеш — настоя нежно Патрик, когато дишането им се успокои. Кейси се беше свила до него, а кехлибарената й коса почиваше върху гърдите му. Тя мълчеше и трепереше, скрила се във влажната горещина на сълзите си. — Кейси?

Когато тя вдигна глава, Патрик внимателно отмести косата от очите й.

— Здравей.

— Здравей. — Кейси му се усмихна храбро и стеснително.

— Знаеш ли? Открих, че си цвете.

— Не съм камък?

— Не! — Патрик гальовно целуна радостните, напоителни сълзи. Видя радост в незабравченото синьо и после трепет на несигурност. Шепот на недоверие, като че случилото се преди малко никога няма да се повтори.

Той я притисна към себе си. Люби я отново и отново… Тяхната любов щеше да продължи… вечно!

 

 

— Какво си сложила тук? — попита Патрик, когато вдигна раницата на Кейси.

Тя беше по-тежка от обикновено. Очевидно в нея имаше нещо повече от одеяла и пуловери, които взимаха за вечерите си на поляната. През изтеклия месец Патрик и Кейси прекарваха почти всяка нощ заедно. На поляната или на брега, ако той можеше да се освободи по-рано. Или в колибата.

— Шампанско.

— О!

 

 

Кейси уважаваше мълчанието на Патрик. Спокойните паузи между техните разговори. Интимната тишина, когато двамата се прегръщаха, след като се бяха любили. Отнемащото дъха възхищение, когато гледаха залеза на слънцето, блясъка на звездите. Кейси разбираше тази влюбена, успокоителна тишина. Но не познаваше мълчанието, което ги придружаваше сега, докато вървяха по брега към поляната. Явно той беше неспокоен, беше разтревожен от нещо. Когато му беше казала за шампанското, в очите му се беше появила сянка на загриженост.

— Дали ще ти хареса тази марка, Патрик? — попита тя, когато пристигнаха и той извади бутилката.

— Разбира се. Никога не съм опитвал шампанско.

— Май първо трябваше да те попитам. Сигурно предпочиташ вино или уиски?

През времето, прекарали заедно, Кейси не беше му предложила нищо, освен себе си. Никаква храна, нито алкохол, нито дори кафе. А и той не беше искал нищо повече. Тази вечер съвсем импулсивно тя беше взела бутилката, купена преди първата им любовна нощ.

— За мен няма значение. Никога не съм опитвал алкохол.

Кейси ахна изненадана. После видя неочакваната болка и загриженост по красивото му лице и се разтревожи за него. Очевидно имаше причина Патрик да не е вкусвал алкохол. Нещо, което му причиняваше болка. Само ако можеше да му помогне!

— Защо, Патрик?

Той обмисляше отговора си. Чудеше се дали тази вечер не трябва да й разкаже за престъплението, в което беше несправедливо обвинен и заради което трябваше да се крие. Тя трябваше да знае. Но тогава връзката им щеше безвъзвратно да се съсипе. Искаше да й разкаже за това точно преди тя да си замине. По такъв начин, ако тя не можеше да преглътне този горчив хап, можеше да го напусне елегантно. С извинения за прекалената си заетост.

Но сега тя го питаше защо не е опитвал алкохол и той се чудеше дали да не сподели всичко с нея.

— Никога не съм се чувствал в безопасност, за да пия, Кейси.

„Защо?“, й се искаше да го попита. Не го направи. Желанието й беше да помогне, а не да се натрапва. Тя чакаше и се усмихваше мило на помръкналите му очи. След малко разбра, че болката му е отлетяла надалеч. Разбра, че той ще й каже всичко. Но не тази вечер.

— А сега чувстваш ли се в безопасност? — попита тя. В сърцето си тихо се молеше: „Моля те, чувствай се защитен с мене! Аз съм толкова спокойна с тебе!“

— Много — усмихна се Патрик. — Е, хайде да опитаме това.

Той сръчно отвори бутилката. Прекалено сръчно за човек, който не пие. По лицето й се появи объркване, после — загриженост. Тревога, че той току-що я е излъгал.

— Работя и като сервитьор — обясни безстрастно той. Искаше да й вдъхне увереност, но тя олекваше от собствените му притеснения. „О, Кейси, дали ще се чувстваш предадена, когато ти призная истината за себе си?“

— И никога не си отпивал от бутилките, които отваряш?

— Не. Но винаги съм се изкушавал от шампанското.

На Патрик му хареса вкусът. Шипящата течност с цвят на мед беше облагородена от вкуса на целувките им.

Когато Патрик отпиваше от шампанското, той чувстваше неговия ефект. Беше прав да се страхува от алкохола. На това идилично място, до жената на своето сърце, той усети как шампанското го лишава от предпазливост. Правеше го дързък и неразумен. Резултатът се допълваше чудесно от Кейси. Една реална, топла, замайваща радост. Но в момчешките му години, в бедняшкия квартал, където дори децата бяха въоръжени, там алкохолът беше коварен. Бавно разбиваше сърца, умове и надежди. В онзи жесток свят той унищожаваше чрез моментите на безгрижие и загуба на бдителност.

Шампанското освободи в Патрик мълчаливата река на радостта и го подтикна да говори.

Тази нощ той призна само една истина на Кейси, най-важната истина:

— Обичам те, Кейси.

 

 

— Кога се преместваш в града? — попита Патрик, преди да се върне в конюшнята на следващата сутрин.

— През последната седмица на август пристигат нещата ми от Калифорния. Тогава ще се опитам да се настаня.

„Да разопаковам изящните си дрехи, да взема бижутата си от депозитната банка, да се уверя, че мерцедесът ми върви, и да взема изпита си за съда.“ Кейси не се тревожеше от това, че трябва да признае на Патрик тайните за себе си, защото предполагаше, че и той има такива. Тя не бързаше да говори. Когато се върнеха към напрегнатото си ежедневие на успехи и богатство, можеха отново да бъдат заедно. Но как да приключиш с това нежно и спокойно лято на любовта!

— Всъщност няма да започна работа до Деня на труда, така че ще се върна в петък за уикенда. Вечерта ще има тържество, на което съм поканена — галавечер в моя чест. Иска ми се да дойдеш с мене, Патрик.

— Страхувам се, че не мога.

— Сигурен ли си?

— Да. Съжалявам. До късно съм на работа. Но защо не планираме нещо за следващата вечер? Тогава ще вечеряме заедно.

— Пикник на поляната с повече шампанско?

— Както ти кажеш, Кейси.