Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (38)

Глава 36

Събудих се от болка.

Болка в крака. Болка в главата.

Емоционална болка.

Още един блат от лайняната торта.

Беше почти два следобед. Стомахът ми вече виеше, протестирайки срещу количеството алкохол, което бях погълнала. Пуснах два алказалцера в чаша вода и я изпих, преди да се разтворят още.

Обадих се в болницата. Лейтъм се беше стабилизирал. Родителите му не ми позволиха да разговарям с него. Не можех да ги виня. Мислих да пратя цветя или поне извинителна картичка, но те само ще напомнят за мен — човекът, който го вкара в този ад.

Стомахът ми се поуспокои малко, така че взех три аспирина, които да успокоят останалите болки. Полагаше ми се почивен ден, но знаех, че не заслужавам такъв. След като си взех душ, изтърках кървавото петно от панталона си. След това скътах вината за по-късно и се отправих към работата.

Капитан Бейнс искаше да ме види. Разказах му всичко подробно, попълних формуляр за ново оръжие и си го избрах от Оръжейната.

Медиите бяха във вихъра си. Писмото на Джинджифиловия мъж беше по всички новини вчера вечерта, както и откриването на третата жертва. Инцидентът в дома на Лейтъм наля масло в огъня. „Вътрешни разследвания“ започнаха проверка по загубването на моето оръжие. Бейнс ми каза да съм ниска като тревата и официалната версия бе, че съм отстранена и ме разследват.

За жалост, все още работех по този случай. Просто не ми беше позволено да ме свързват с него. Живеем в свят на политики.

След като поработих с художника на полицията, за да подобри изображението на нашия убиец, си взех един сандвич с шунка и ръжен хляб и отидох на стрелбището да пробвам новия си 38-и калибър.

Прекарах там един час, стреляйки пълнител след пълнител в различни силуети, като си представях, че са Джинджифиловия мъж. Когато приключих, оръжието ми пареше, а миризмата на барут се беше пропила в дрехите и косата ми като цигарен дим.

Когато се върнах в кабинета си, Бенедикт ме чакаше.

— Намерихме съвпадение от отпечатъците на третата Джейн Доу. Има военно досие. От запаса. Казва се Нанси Маркс. Да се заемем ли с нея?

— Да вървим.

Качихме се в асансьора, защото не исках да започна пак да кървя. Бенедикт кара колата. Нанси Маркс живееше в градска къща, на „Ървин Парк Роуд“. Хърб беше получил вече заповед за обиск, ако се наложеше да се влиза насила.

Не се наложи.

— Какво желаете?

Вратата ни отвори жена. Възрастна, посивяла, набръчкана, нечия баба. Сърцето ми се сви.

— Аз съм лейтенант Даниелс. Това е детектив Бенедикт. Нанси Маркс тук ли живее?

— Намерихте ли я? Обадих се тази сутрин, но ми отговориха, че не могат да я обявят за изчезнала, след като я е нямало само два дена.

— Роднина ли сте на Нанси?

— Аз съм й баба. Какво се е случило? Къде е Нанси?

С по-малко от две изречения сринах целия свят на тази жена. Ако трябва да посоча една част от работата си, която мразех най-много, то това беше именно тази. С Хърб стояхме там, чувствахме се странно, докато тя изпадаше ту в шок, ту в отрицание, истерия и накрая в примирение, виеща като призрак, който търси старата си любов.

На смени се опитвахме да я успокоим.

След като премине първоначалният изблик на емоции, винаги искат да знаят как и защо.

Казахме й как. Не знаехме защо.

— Не е страдала — беше единствената утеха.

Докладът от аутопсията го беше доказал. Нанси Маркс е починала от счупване на врата. Как патологът разбра това по различните части от тялото й ме изуми.

— Но кой й е сторил това?

— Не знаем още, госпожо…

— Маркс. Силвия Маркс. Родителите на Нанси, синът и снаха ми, загинаха в пътен инцидент преди седем години. Тя беше всичко за мен.

Пак започна да плаче. Бенедикт направи малко кафе в кухнята, а аз седнах с възрастната жена на канапето, държейки ръката й.

— Г-жо Маркс, внучката ви имаше ли врагове?

— Не. Никакви. Беше добро момиче.

— Ами приятел?

— Никой за сериозно напоследък. Нанси беше харесвана жена, излизаше доста, но с никого по-сериозно след Тейлън.

— Тейлън?

— Тейлън Бътерфийлд. Не го обичаше много. Той се занасяше с нея. Бяха и сгодени. Живяха заедно, но по-рано тази година тя се премести при мен, след като се разделиха. Хубаво беше да се върне у дома.

Сивите й очи пак започнаха да се пълнят със сълзи.

— Познаваше ли Нанси жена на име Тереза Меткалф? — показах й и снимка.

— Не. Не си спомням. И тя ли е мъртва?

— Да, госпожо.

— Хубава е, като моята Нанси.

Показах й и другата снимка, на първата Джейн Доу, и на нашия убиец.

— Съжалявам, но не. Не познавам никого.

— Имате ли адреса на Тейлън Бътерфийлд?

— Не, не мисля, че и Нанси го има. Когато го напусна, той се махна от града. Не са поддържали връзка, доколкото зная. Мислите ли, че Тейлън е замесен в това?

— Това се опитваме да разберем, г-жо Маркс.

— Никога не съм харесвала това момче, но той не беше убиец. Той обичаше Нанси. Но просто не можеше да си държи ципа затворен.

Бенедикт ни донесе кафе и ние й зададохме още няколко въпроса. След като не разбрахме нищо ново, поискахме разрешение да претърсим стаята на Нанси.

Беше малка, скромна и подредена. Нямаше тайни в чекмеджетата. Нямаше писма, нямаше тефтер за срещи, нямаше сметки, нямаше осребрени чекове, нищо.

На Хърб му се стори дори, че нещата на Нанси може би са на друго място. Не всички държаха документите си в спалнята. Решихме да попитаме Силвия. Тя беше в килера, галеше една бяла котка и се беше втренчила в една снимка на мъртвата си внучка. Когато се приближихме, котката скочи от скута й и избяга.

— Г-жо Маркс, Нанси имаше ли чекова книжка?

— Държеше я в кухнята, в чекмеджето.

— И осребрените чекове също?

— Нанси имаше една карта. Нещо като кредитна, но теглеше пари от чековата й книжка. Банката пазеше чековете.

— Ами бележник с имена? Извлечения от кредитната карта? Лична кореспонденция?

— Има кутия с документи, която така и не разопакова, след като се премести тук. В килера е. Открихте ли нещо от Тейлън?

— Не.

— Така си и мислех. Нанси събра всичко — снимки, подаръци, картички — и ги изхвърли, когато го напусна. Но си мислех, ако искате да го намерите, можете да попитате частния детектив.

— Моля?

— Нанси нае частен детектив, за да проследи Тейлън, защото мислеше, че й изневерява.

Пулсът ми се учести.

— Помните ли името му?

— Нека да помисля. Нанси излиза с него няколко пъти, след Тейлън. Веднъж го доведе тук и ме ощипа по дупето.

Силвия Маркс изхихика, а очите й бяха пълни със сълзи.

— Май беше Хенри. Хенри Макгий. Не, Макглейд. Хенри Макглейд?

— Имате предвид Хари Макглейд, може би? — попита Бенедикт.

— Да, точно така. Хари Макглейд.

Бинго.