Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (31)

Глава 29

Както обикновено, Хърб ме беше изпреварил на работа.

— Не знаех, че имаш дънки — каза той.

— Под прикритие съм.

— Не мисля, че вече произвеждат „Bonjour“.

— Искаш да кажеш, че съм демоде?

— Тази риза „Изод“ ли е? Не съм виждал такава от 16 години.

Сякаш много му разбираше главата. Вратовръзката, с която беше дошъл, имаше нарисуван на ръка ананас.

— Уволнен си — казах му аз.

Хърб не ми обърна внимание, а се насочи към торба със сладкиши. Телефонът иззвъня.

— Даниелс.

— В кабинета ми. Бенедикт също.

Бейнс затвори. Трябваше да поработи върху пестеливостта си на думи.

— Трябва директно да се качим в кабинета на капитана — казах на Бенедикт.

Кимна и пъхна остатъка от закуската в устата си, а басетоподобните му бузи се издуваха като балони. След 2,2 секунди беше смлял всичко.

Тръгнахме по коридора, Хърб бясно дъвчеше, а аз се опитвах да вървя в крачка, като благоразумно си бях оставила бастуна в кабинета. Няма смисъл да изглеждам уязвима пред всемогъщия капитан Бейнс. Хърб направи преглъщане, достойно за анимационен герой, и влязохме.

Бейнс свали очилата си за четене и ни кимна.

— По-рано днес нашият човек е оставил пакет за „Чикаго трибюн“. Вътре е имало малко човешки части, в найлонов плик, които са принадлежали на Тереза Меткалф. Имало е и писмо.

Бейнс хвърли поглед към листа на масата, сложен в голям найлонов плик. Хърб го взе и зачетохме.

Чикаго,

Аз съм Джинджифиловия мъж. Лъжите трябва да спрат. Планът ми беше да напусна града след четири, но сега ще остана, за да отмъстя за лъжите, които бяха казани за мен. Оставих Юда да живее и тя ме предаде. Сега всички вие ще платите за това.

Нека се изясня. Не се шегувам. Ще убивам дъщерите ти, Чикаго. Сестрите ти ще страдат. Ще продължавам да убивам, докато не ми се отдаде заслуженото уважение.

Уволнете Даниелс. Нека истината излезе наяве.

— Пуснато ли е това във вестника? — попитах аз.

— Още не, но следобед ще бъде. Можехме да го задържаме, докато не установихме, че частите принадлежат на втората жертва.

— Успяхме ли да получим нова информация — попита Бенедикт.

— Няма отпечатъци. Оставил го е в тоалетната на някакво кафене. Един от отрядите все още е отцепил района и търси отпечатъци, разговаря с посетителите и персонала. Доста натоварено място е, дори и рано сутрин. Никой нищо не си спомня. Имаме записа от обаждането в „Трибюн“; автоматично записват линията с обаждания. Направена е възстановка на гласа, но няма да ни е от полза, докато не го заловим.

— Защо никой не ни се обади вчера?

Когато го казах осъзнах, че вече знам отговора.

— Кметът е прехвърлил юрисдикцията върху случая на Федералните. Официално ти си отстранена и ще ти бъдат повдигнати обвинения за не правомерно разследване. Вестникът ще публикува изявление от секретаря на полицията, точно до писмото.

— Това са глупости, капитане — Хърб беше бесен и говореше от името на двама ни. — Федералните не могат да хванат и настинка в снежна буря.

— Официално Джак е отстранена. И ти, Хърб, ще продължаваш да си вършиш работата тук. А това, какво иска да прави Джак, като свободен гражданин, си е нейна работа.

Усмихнах се. И без друго не обичах да съм под светлината на прожектора.

— Сега ме осветлете докъде сте стигнали — каза Бейнс.

С Хърб се редувахме, като казахме всичко, с което разполагахме до момента и това, което възнамерявахме да правим.

— Значи жените са свързани — каза Бейнс, когато приключихме.

— Така мислим. Може би не една с друга, но със сигурност с нашия убиец. Не отвлича жени от определен тип, а жени, които познава и иска да накаже. Ако успеем да намерим връзката, вероятно ще хванем и него.

— В бележката споменава четири. Федералните смятат, че става дума за четвърти следващия месец.

— Възможно е — казах аз — или може да е четвъртата жертва.

Телефонът звънна. Шефът вдигна слушалката, изслуша и ми подаде телефона.

— Даниелс.

— Бригс е, от приемната. Не исках да е пред шефа, но на линията има един, който казва, че нещо е станало с майка ти.

Паниката ме връхлетя.

— Свържи ме.

— Джак? Познай кой е.

Кимнах бързо към Бейнс и казах с устни: „Той е!“ Обади се по мобилния и даде нареждания да проследят обаждането.

— Какво е станало с майка ми?

— Само се бъзикам, Джак, за да ме свържат с теб. Но аз наистина ти оставих нещо в алеята зад сградата ви. Пикник. Да ти е сладко. Доскоро.

Връзката прекъсна.

— Затвори — казах аз.

— Телефонна кабинка в Мичиган — каза Бейнс. Дните, в които проследяването отнемаше време, са в миналото. Сега то става почти мигновено.

Предадох разговора дума по дума, а Бенедикт го записваше. Минута по-късно мобилният на капитана звънна.

— Изпуснали са го — ни каза той. — Изгубил се е в тълпата.

— Да проверим алеята — каза Бенедикт.

Бейнс дойде с нас. Не си взехме дори якетата.

Сградата на управлението беше на ъгъла на улицата, а отсреща беше паркингът. Алеята не беше официална — просто място, където стояха контейнерите за смет. Приближихме се внимателно, очите ни сканираха всеки милиметър. Тъй като и двамата с капитана бяхме с по-висок чин, честта да рови в боклука се падна на Хърб.

— Прилича на хладилна чанта — каза той, като измести няколко торби. — От големите.

Бейнс ни даде разрешение да я отворим. Хърб повдигна единия край, като го държеше с носна кърпа.

— Господи!

Беше грозна картина. Наистина грозна. Това бе надминало убийството и се беше превърнало в касапница.

— Да оградим мястото и да повикаме екип — каза Бейнс и поклати глава. Да намерят третото тяло зад полицейското му управление нямаше да спомогне много на кариерата му.

Напуснах местопрестъплението, обадих се на майка си, за да се уверя, че е в безопасност. После седнах на стълбите пред полицейското управление, все още без връхна дреха, и се оставих студът да ме наказва.

Допуснах да умре още един човек.

Дойде екипът, след това репортерите и зяпачите.

Мислех за работата си, за майка си, за безсънието и за срещата си този следобед, за Дон.

Мислех за Бенедикт, Финъс Троут, Хари Макглейд и миналото си, за бившия си съпруг и за кучето, което имах като дете и което трябваше да приспим, защото си счупи крака, докато преследваше един заек.

Мислех за звездите по небето. Не ги бях виждала от години. Смогът в Чикаго беше толкова плътен, че те не се виждаха. За мен те просто не съществуваха.

Чудех се какъв е смисълът. Никой не беше щастлив. Всеки ден носи нови ядове, нови проблеми, нова болка. И ако успееш да не заболееш от рак или от СПИН, или да не се поддадеш на наркотици, не те блъсне кола и не те сполети природно бедствие, все още съществуваше възможност някой да хване теб или детето ти и да те измъчва до смърт без причина.

Опитах се да си спомня кога за последен път съм се смяла до припадък. Кога за последно съм си легнала щастлива.

Не успях.

Специални агенти Дейли и Кърси, с черните си шлифери, се материализираха от тълпата и бързо се отправиха към мен. Те се движеха по команда, ляв крак, десен крак, сякаш маршируваха. Не скрих разочарованието си, когато спряха пред мен.

— Надявам се, че не се сърдиш — каза Дейли.

Погледнах го безизразно.

— Защото те отстраниха от случая. Знаем как се чувстваш и ще направим всичко възможно, за да те държим в течение.

Да вярвам ли на ушите си? Клонката на мира.

— В замяна бихме искали да използваме няколко от хората ти.

С лявата давай, а с дясната ръка вземай.

— Защо?

— Мислим, че намерихме коня. Искаме да го поставим под 24-часово наблюдение.

И двамата чакаха отговора ми. Изчаках малко и им отговорих.

— Полудели ли сте!

— Моля?

— Още едно момиче е убито, а вие искате да изтегля хора от случая, за да наблюдават кон? Полудели сте!

— Лейтенант, сигурен съм, че сте наясно…

— Наясно съм, че ми губите времето. Не ми пука какво казва ОБИ, или какво казва шефът ви, или облеченият в женски дрехи дух на Едгар Хувър. Не ми пречете или ще ви арестувам и ще ви хвърля в ареста с надпис на челото, че сте ченгета.

Спогледаха се, после погледнаха и мен.

— Вероятно наистина е станало добре, че си отстранена от случая — каза този отляво.

Изправих се и в гърдите ми нарасна гняв, сдържан 20 години.

— Разкарайте се, по дяволите, оттук!

Явно съм била доста изразителна, защото и двамата се сепнаха. След това се разкараха. Пак седнах доволна, че мога да се отдам на самосъжалението още малко. Най-накрая ме намери Бенедикт и ми подаде палтото.

— Какво казаха Абът и Костело?

— Искаха да вземат няколко полицая, за да проследят едно конче.

— Какво камионче?

— Не камионче. Конче. С четири крака и на гърба му Джон Уейн.

— Мислят, че извършителят е кон?

— Техният профил мисли така. Помниш ли връзката им с канадския конен патрул?

Явно си припомняше.

— Каза ли им да се разкарат?

Кимнах и се облякох. След това се върнахме в тълпата.

Хърб, аз, медиите, светът — всички наблюдаваха как човешките части се вадят от хладилната чанта.

Това беше сцена за филм на ужасите, но тъгата в мен надделя над шока.

Аз останах при ограничителната линия, докато Хърб се разпореждаше на местопрестъплението.