Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (25)

Глава 23

На него му беше ясно какво прави Джак. Всички тези лъжи. Всички тези обиди. Опитваше се да го провокира. Да го принуди да направи грешка. Умно от страна на Джак, помага й да запази достойнството си след цялата болка, която изпита онази нощ.

Но все пак болеше. Явно градът няма да трепери от страх, ако образът на Джинджифиловия мъж беше на страхливец. Трябваше да коригира тази представа и да накара Джак да си плати за лъжите. Всичко беше въпрос на власт. Винаги е било така.

Той знаеше, че е различен от ранна детска възраст, когато върза домашната котка с прежда и я зачовърка с пръчка, докато вътрешностите й не изтекоха навън. Баща му го наби с токата на колана, докато искаше от него обяснение как е могъл да направи такова ужасно нещо.

Но за него не беше ужасно. А вълнуващо. Разтърсващо. Фактът, че знаеше, че не е хубаво, го направи дори по-хубаво.

По време на юношеството си той продължи да изтръгва краката на жаби и да хвърля запалени клечки към сестра си. Обаждаше се на хора и им казваше, че ще ги убие. Само за забавление.

Понякога се опитваше да разбере защо е такъв, какъвто е. През целия си живот не беше почувствал нищо. Със сигурност не е обичал и не обичаше никого, освен себе си. Никаква вина, емнатия, страст, съжаление, щастие. Тъжно е да не знаеш как да се смееш, когато всички около теб се смеят. Хората са можели да станат съвсем друга порода по това, което той разбра за техните взаимоотношения, общество, култура.

С годините той се научи как да симулира емоции, за да не се отличава. Той беше зрител в един странен свят, хамелеон, който може да се впише в пейзажа, но никога да не е истинска част от него.

Докато не се научи да чувства нещо, посредством убийството на котката.

Очарователно е да убиеш котка. Караше сърцето му да тупка и дланите му да се потят. Немощните опити на котката да избяга за него бяха искрено забавни и Чарлз се засмя за първи път. И когато котката умря най-накрая, с изкараните вътрешности и стичаща се на земята кръв, той почувства нещо повече от забавление. Той се възбуди сексуално.

Защо смъртта на едно котенце събуди всичко това у него? Чарлз имаше само едно обяснение — власт. Власт над смъртта и над живота. Власт над страданието. Изведнъж той започна да чувства. Слепият проглежда и глухият чува, а той знаеше каква е неговата мисия.

Всички тези хора с глупавите си връзки и смотания си живот бяха тук за негово забавление. Той не беше по-маловажен от тях. Той беше нещо повече. По-интелигентен. По-развит. По-могъщ. Той се вкопчи в чувството като в чудодейно лекарство.

Като порасна, той се научи как да крие това обсебване от другите. Животните в квартала изчезваха, но рядко следите водеха към него. Той си имаше малко място в гората, където ги водеше. Там никой нямаше да чуе зловещите крясъци. Там можеше да ги закопае, когато приключеше с тях.

Често пъти проявяваше фантазия при осакатяването. Той си се представяше като властелина на света и всички същества трепереха пред него. Като Сатаната на трон от кости, измъчващ хрисимите, наслаждаващ се на тяхната болка. Понякога фантазията се проточваше с дни, като държеше и животното живо.

Понякога животните символизираха хора. Неговите съученици. Учителите му.

Баща му.

Въодушевяващо беше да си представя, че кучето, което е вързал и кастрира, е баща му.

От това, което беше чел за серийните убийци като него, всички имаха няколко общи черти. Нещо като голямо братство, в което всеки се съобразява с набор от основни правила.

Повечето важаха и за него.

В убийствата за удоволствие фантазията играеше голяма роля; всъщност, дебненето, планирането и хващането бяха също толкова забавни, както и отнемането на нечий живот.

Повечето от убийците-побратими проявяваха основните три белега, още докато бяха деца — нощно напикаване, пожари, нараняваха животни. Той отговаряше и на трите — подмокряше си леглото до късен пубертет.

Съществуват и стресови фактори и ескалация.

Стресовият фактор е събитие, което отприщва или пуска на свобода желанието на убиеца да се весели. Това странно желание за купон в живота на Джинджифиловия мъж можеше да се свърже с една много специфична случка. А що се отнася до ескалацията… като всеки наркотик, колкото повече вземаш, толкова повече ти е нужен впоследствие, за да се почувстваш пак добре.

Болшинството от серийните убийци бяха насилвани като деца — физически или психически…

Той не обичаше да мисли за това.

На петнайсет си намери работа в приют за животни.

През нощта фантазиите му се увеличаваха двойно.

Имаше много неща, които можеше да прави в приюта, за да се забавлява. Там се научи да прави инжекции — с по-голямо количество разтвор, отровени, в очните ябълки. В един момент направи опис на това какво инжектира и какво се случва с животното.

Стресовият фактор дойде в момента, когато го хванаха да малтретира едно от животните и незабавно го уволниха. Гневът му беше всеобхватен. Продължи да ходи нощно време, като влизаше с ключовете си, но това не беше достатъчно. Искаше още.

Затова реши да убива хора.

Избра си едно момиче от училище. Нова. Дебела и пъпчива. Наблюдаваше я близо седмица, за да бъде сигурен, че няма приятели.

Един ден на обяд седна до нея и я попита дали иска да види кученцата в неговата работа.

Тя поиска.

„Не казвай на никого“, предупреди я той, защото можеше да изгуби работата си. Тя обеща да пази тайната, развълнувана, че въобще някой й обръщаше внимание.

Отидоха пеша след училище. Каза й, че ще влязат отзад. Отидоха до алеята и там я инжектира с приспивателно за животни.

Когато приютът затвори, той влезе вътре.

След като неуспешно се опита да я събуди, той се възползва от нея сексуално и я завлече в пещта за изгаряне.

Това я събуди. Поне за малко.

През същата година три млади жени изчезнаха от града му.

Никой никога не го разпита.

И днес, след толкова много убийства, той беше готов за големия ден. Първа страница по вестниците. Внимание на национално ниво. Всички предишни убийства бяха като подготовка за най-важното събитие.

След като убие и последната курва, тази, която започна всичко това, той щеше да напише дълго писмо до медиите. В него ще обясни как всички те са били свързани. Ще обясни причината, поради която оставя курабийките. Ще се подиграе с Джак и с Чикагската полиция.

Ще обещае скоро още убийства.

Ще влезе в историята като най-големия неразрешен случай на всички времена. Цялото това планиране, подготовка, наблюденията, сценариите, насилието и накрая изненадата ще го направят престъпника на века. Ще оправдае цялото време, което прекара наведен в камиона си, в преследване на курвите. Ще се оправдае цялата болка, която тези смотани кучки бяха му причинили — тя и всички като нея.

Когато беше дете, нищо не го караше да плаче. Дори и когато баща му го накара да коленичи върху кабарчета и да моли за наказание.

— В теб е вселен Дяволът, момче — би казал баща му.

И щеше да е прав.