Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (24)

Глава 22

Събуди ме болката. Кракът ми се беше схванал през нощта. Признавам, че когато станах от стола, издадох няколко съвсем не героични скимтежа и закуцуках към банята, за да си търся лекарства. Имах рецепта за кодеин, но не си направих труда да я изпълня, нали съм здраво и яко момиче. За щастие имаше от лекарствата на Дон от времето, когато му вадиха мъдрец. Викодин. Взех два.

Вземането на душ се оказа странна и болезнена процедура, която включваше торбичка за боклук, изолирбанд и повече търпение, отколкото си мислех, че имам. Когато най-накрая бях чиста и облечена, един час от живота ми безвъзвратно бе отлетял.

Използвах мобилния си и информирах сянката си, че бях будна и в добро състояние. Викодинът в кръвта ми ме караше да пея. Чувствах се добре. Много добре. Лекарството дори беше излекувало хремата ми.

По-късно обвиних викодина за решението си да не отида на работа, а да си променя уговорката в „Среща за обяд“.

Синините по лицето ми от боя в бара пожълтяваха, но аз избрах естествения вид пред прикриването. Облечена с панталони по тялото ми, с моя пуловер „L. L. Bean“ и със слънчеви очила, аз напуснах сградата без бастуна. Спрях такси, като информирах охраната си, че вървя по следа до една агенция за запознанства. Нека да душат наоколо. Чувствах се прекалено надрусана, за да ми пука.

Шофьорът на таксито, млад мъж от Джамайка с конопена барета, започна разговор за блус — тема, към която бях равнодушна. Днес обаче изказвах въодушевено мнението си. Дадох му пет долара бакшиш, когато слязох на „Мичиган“ и „Балбо“ след приблизително 12 минути.

Сградата, в която се помещаваше агенцията „Среща за обяд“, беше наскоро реновирана. Спомням си, че преди години беше хотел за мъже с кафяви тухли и малки жълти прозорчета. Сега беше цялата в хром, излъскана, изпълнена със зеленина и фонтани във фоайето. Чикаго, като всеки голям град, беше канибал. Нещо трябва да умре, за да се роди друго.

Закуцуках до бюрото за информация и бях насочена към третия етаж. Асансьорът беше с огледала по стените и аз се огледах от всеки възможен ъгъл. Не беше никак зле за ченге над четиридесетте, което току-що е било простреляно.

Но това май са реплики на докторите.

Две врати от дебело стъкло ме пропуснаха в „Среща за обяд“, където красив мъж с идеална коса ми се усмихна от рецепцията. И аз му се усмихнах, макар и не чак толкова брилянтно.

— Добро утро.

— Добро утро. Аз съм Джак Даниелс. Имам записан час.

— Радвам се да се запознаем, Джак. Аз съм Франк. Искаш ли кафе?

Отказах с идеята да си почина малко от кафето. Той ме покани да седна и направи движение към кожения фотьойл от лявата ми страна. Потънах в него и протегнах ранения си крак така, че да не изглеждам неприлично. Едно списание за уиндсърф ми привлече вниманието от масичката за кафе. Тъй като се занимавах с уиндсърф на практика всеки ден, взех списанието и прегледах статията за това как да се задържиш на борда, когато е ветровито.

— Джак? Аз съм Матю. Аз ще съм твоят агент в агенцията.

Той беше по-сладък и от Франк. Рус със сини очи и квадратна челюст като на манекен. Зачудих се дали Джинджифиловия мъж всъщност не ме е убил и аз съм попаднала в рая на готините мъже.

Станах и стиснах ръката му. Беше мека и суха, което ме накара да разбера колко неподдържани бяха моите ръце. Така и не спрях с навика да си гриза ноктите. Това е доста по-лесно, отколкото да си ги режа.

— Приятно ми е.

— Харесва ми пуловерът ти. Отива на очите ти.

— Нова покупка е. Пуловерът имам предвид, не очите.

И двамата се захилихме. Преведе ме през покритите с килими коридори на „Среща за обяд“. Приличаше на всеки друг офис, с популярните рисунки по стените и задължителните килийки, в които служителите чоплеха по своите компютри между кафе паузите. Това дори ми заприлича на моето работно място, само че беше по-светло и всеки изглеждаше щастлив.

Проведохме кратък разговор за времето и злободневните новини и след това бях въведена в ъглов офис с гледка, камина и интериор, който го караше да изглежда като уютен кабинет. Седнахме един срещу друг в два удобни велурени стола, коленете ни почти се докосваха. Той се пресегна до масичката до нас и взе кожена папка.

— Това, което ще направим, Джак, е да ми отговориш на няколко въпроса за себе си и да изготвим една бланка с информация, подобна на тази.

Матю ми показа един ламиниран лист със снимка на жена в горния десен ъгъл. Приличаше на кратка автобиография.

— Тази бланка ще бъде раздавана на мъже, които биха били подходящи за теб. Аз също ще ти дам информационни листове на мъже… нали към мъже се насочваш?

— Да. Реших да дам на хетеросексуалността си още един шанс.

Усмихна ми се с брилянтна усмивка, а аз веднага му върнах едно бегло подобие. Чрез викодина към по-добър живот.

— И така… ако с даден мъж се харесате, ние избираме мястото и определяме срещата. Ако искаш, сама можеш да попълниш бланката, но аз обичам да задавам въпросите, защото така получавам по-добра представа за личността и възможностите за съвпадения.

— Давай.

Облегнах се, кръстосах си ръцете и останах така, докато не осъзнах, че съм заела отбранителна поза, затова си кръстосах краката и сложих ръце в скута. Не ми беше удобно, но реших да остана в тази поза и да не смъркам толкова често.

— Спомена, че си полицай. Откога работиш тази професия?

— Двайсет и три години. Лейтенант съм. „Тежки престъпления“.

— Разкажи ми за работата си. Харесва ли ти?

Направих дълга пауза, преди да отговоря. Харесваше ли ми? Как бих могла да харесвам тежките престъпления? Сблъсквах се с най-гадните хора от нашето общество, ставах свидетел на зверства, които един обикновен човек дори не може да си представи, работех твърде много, получавах твърде малко и бях социален пенсионер. Но аз продължавах да упорствам. Наистина ли ми харесваше?

— Обичам да си довършвам работата — пак кръстосах ръце в отбранителна позиция.

— Омъжвала ли си се?

— Да. Преди петнайсет години се разведох.

— Деца?

— Не, доколкото ми е известно.

Приятен смях.

— Образование?

— „Нортуестърн“. Бакалавърска степен.

— Каква ти е специалността?

Какво, по дяволите, учех?

— Политология.

— Имаш ли някакви хобита?

Безсънието брои ли се за хоби?

— Играя билярд. Обичам да чета, когато имам свободно време.

Често спирахме, за да запише моите думи. Припомних си какво бях казала досега и не бях впечатлена. Сякаш бях най-отегчителният човек, който някога се е раждал на земята. Освен ако не исках да се събера с някой, който е в кома, трябваше да понажежа отговорите си.

— Оня ден се сбих с едни. В бар. Виждаш ли сините?

Показах си лицето и се ухилих. Успокоението беше победило добрата ми преценка.

— А също така ме простреляха. Един маниак проникна в апартамента ми.

— Господи. Къде те простреля?

— В крака. Рисковете на професията. Вероятно си ме гледал по новините вчера.

И оттам се почна. Разказах му за всички мои подвизи. Обясних му, че се целувам чудесно. Интервюто приключи, след като го бях накарала да пробва бицепса ми.

След това ме заведе в друга стая, където ме снимаха и ми взеха парите; достатъчно солидна сума, за да ме извади от превъзбуденото ми състояние. Преди да имам възможност да размисля, ми подадоха няколко профила на мъже, потупаха ме по рамото и ме изпратиха до вратата.

Мълчах в таксито, докато се прибирах вкъщи. Постепенно болкоуспокояващото намаляваше ефекта си и кракът ми започна пак да ме боли. По-лошо, въпреки болката чувството на унижение нарастваше. Чувствах се така, все едно съм спечелила състезанието „Кентъки загубенячка“. Сигурна съм, че когато излязох, Матю е имал доста точна идея защо съм прибягнала до техните услуги. А, за да добавим сол в раната, олекнах и с 800 долара, за които получих списък с мъже, които според Матю бяха подходящи за идиота, на който се направих.

Оставих викодина в аптечката и взех четири аспирина. Мобилният ми телефон звънна и аз го допрях до лицето си, като се надявах, че отрядът за наблюдение ще ми съобщи, че Джинджифиловия мъж е зад гърба ми и държи оръжие. Щях да му позволя да ме застреля.

— Джак? Хърб е. Знам, че си почиваш, но искам да чуеш това. Имаме идентификацията на втората жертва. Нейната съквартирантка се обади. Можеш ли да дойдеш?

— Да. Ще се видим след десет минути.

Обадих се на охраната си и им съобщих новината. Тъй като работата ми ме изтощаваше, поне ме караше да забравя за личния си живот, от което имах нужда в момента.

С вече ясно съзнание успях да запаля колата си на третия път. Докато шофирах, се опитвах да махна от съзнанието си образа на смотаното дете, което е избрано последно за махленски мач.

Не можах.